|
В практиката се приема, че исковата молба по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ подлежи на вписване - по аргумент от чл. 114, б. „а" ЗС, който в редакцията си след влизане в сила на ЗИД ЗС (обн., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) предвижда вписване на всички актове, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, тъй като съдебното решение в спора за материално право има установително действие за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот към момента на обобществяването му. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 61, ал. 1, т. 10 от Закона за кадастъра и имотния регистър, според която подлежат на вписване актът, от който собственикът черпи правото си (т.е. съдебното решение, с което се признава правото на собственост), а също и актуалната редакция на чл. 4, б. „а" ПВ (доп., ДВ, бр. 5 от 2001 г.).
На това основание и предвид разпоредбата на чл. 112, б. „з" ЗС на вписване подлежат съдебните решения по исковете за собственост, тъй като същите установяват със сила на пресъдено нещо притежаването на вещното право и в този смисъл заместват актовете по б. „а". От друга страна, съгласно чл. 11, б. „в" във връзка с чл. 4, б. „з" и „а" ПВ следва да се вписват исковите молби за постановяване на решения, заместващи актовете, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, а такива са исковите молби за собственост, включително за установяване на собствеността към минал момент. Освен това уважаването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основание ОСЗГ да отмени постановеното от нея решение за възстановяване на собствеността в полза на страната, срещу която е постановено решението.
Решението на ОСЗГ за възстановяване на собствеността подлежи на вписване като акт, който има силата на констативен нотариален акт (чл. 4, б. „а" от Правилника за вписванията във връзка с чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ), а според чл. 114, ал. 1,6. „а" ЗС на вписване подлежат и исковите молби, с които се иска отменяване на актове, подлежащи на вписване по чл. 112 ЗС. Това вписване няма защитно, а само оповестително действие (арг. чл. 114, ал. 1,6. „а" ЗС).
Производството по този иск не е безплатно (§ 16 ПЗР ЗСПЗЗ). Доколкото искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е имуществен, но не е сред изрично посочените в чл. 55, ал. 1 ГПК, размерът на дължимата държавна такса се определя от съда (чл. 55, ал. 2 ГПК). На практика таксата винаги е в размер на 15 лв. (т. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси затаксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерството на правосъдието и Агенцията по вписванията). Искът не е неоценяем по смисъла на чл. 55, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като с него се защитава имущественото право на възстановяване на собствеността, поради което за определяне размера на таксата е неприложима разпоредбата на т. 2 от тарифата, според която държавните такси за тези искове са в размер от 5 до 30 лв. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е и типичният иск за собственост по чл. 55, ал. 1, б. „б" ГПК (в крайна сметка собствеността може да не бъде възстановена - например поради проведено мероприятие по чл. 106, ал. 1 ЗСПЗЗ, и на правоимащите лица да се определи обезщетение) и цената му не е в размер на 1/4 от данъчната, респ. пазарната оценка на имота. Преди всичко установяването направото на собственост към един минал момент в случая не е самоцелно, а е насочено да определи правоимащите лица, които имат право на възстановяване на собствеността, т.е. провеждането на този иск има обуславящо значение за административната процедура по ЗСПЗЗ. Лицето, което предявява иска, не твърди да е собственик, а защитава правото си на възстановяване на собствеността. Освен това, доколкото искът има за предмет установяване на собствеността към един минал момент и имотът се индивидуализира (доколкото това е възможно) съобразно границите му към момента на обобществяването му, то е невъзможно цената на иска да бъде определена въз основа на данъчна или пазарна оценка към настоящия момент, още повече че ищецът не е длъжен да индивидуализира имота съобразно актуалния му статут, както изобщо не е длъжен да знае същия.
В практиката се приема, че исковата молба по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ подлежи на вписване - по аргумент от чл. 114, б. „а" ЗС, който в редакцията си след влизане в сила на ЗИД ЗС (обн., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) предвижда вписване на всички актове, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, тъй като съдебното решение в спора за материално право има установително действие за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот към момента на обобществяването му. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 61, ал. 1, т. 10 от Закона за кадастъра и имотния регистър, според която подлежат на вписване актът, от който собственикът черпи правото си (т.е. съдебното решение, с което се признава правото на собственост), а също и актуалната редакция на чл. 4, б. „а" ПВ (доп., ДВ, бр. 5 от 2001 г.).
На това основание и предвид разпоредбата на чл. 112, б. „з" ЗС на вписване подлежат съдебните решения по исковете за собственост, тъй като същите установяват със сила на пресъдено нещо притежаването на вещното право и в този смисъл заместват актовете по б. „а". От друга страна, съгласно чл. 11, б. „в" във връзка с чл. 4, б. „з" и „а" ПВ следва да се вписват исковите молби за постановяване на решения, заместващи актовете, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, а такива са исковите молби за собственост, включително за установяване на собствеността към минал момент. Освен това уважаването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основание ОСЗГ да отмени постановеното от нея решение за възстановяване на собствеността в полза на страната, срещу която е постановено решението.
Решението на ОСЗГ за възстановяване на собствеността подлежи на вписване като акт, който има силата на констативен нотариален акт (чл. 4, б. „а" от Правилника за вписванията във връзка с чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27, ал. 3 ППЗСПЗЗ), а според чл. 114, ал. 1,6. „а" ЗС на вписване подлежат и исковите молби, с които се иска отменяване на актове, подлежащи на вписване по чл. 112 ЗС. Това вписване няма защитно, а само оповестително действие (арг. чл. 114, ал. 1,6. „а" ЗС).
Производството по този иск не е безплатно (§ 16 ПЗР ЗСПЗЗ). Доколкото искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е имуществен, но не е сред изрично посочените в чл. 55, ал. 1 ГПК, размерът на дължимата държавна такса се определя от съда (чл. 55, ал. 2 ГПК). На практика таксата винаги е в размер на 15 лв. (т. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси затаксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерството на правосъдието и Агенцията по вписванията). Искът не е неоценяем по смисъла на чл. 55, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като с него се защитава имущественото право на възстановяване на собствеността, поради което за определяне размера на таксата е неприложима разпоредбата на т. 2 от тарифата, според която държавните такси за тези искове са в размер от 5 до 30 лв. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е и типичният иск за собственост по чл. 55, ал. 1, б. „б" ГПК (в крайна сметка собствеността може да не бъде възстановена - например поради проведено мероприятие по чл. 106, ал. 1 ЗСПЗЗ, и на правоимащите лица да се определи обезщетение) и цената му не е в размер на 1/4 от данъчната, респ. пазарната оценка на имота. Преди всичко установяването направото на собственост към един минал момент в случая не е самоцелно, а е насочено да определи правоимащите лица, които имат право на възстановяване на собствеността, т.е. провеждането на този иск има обуславящо значение за административната процедура по ЗСПЗЗ. Лицето, което предявява иска, не твърди да е собственик, а защитава правото си на възстановяване на собствеността. Освен това, доколкото искът има за предмет установяване на собствеността към един минал момент и имотът се индивидуализира (доколкото това е възможно) съобразно границите му към момента на обобществяването му, то е невъзможно цената на иска да бъде определена въз основа на данъчна или пазарна оценка към настоящия момент, още повече че ищецът не е длъжен да индивидуализира имота съобразно актуалния му статут, както изобщо не е длъжен да знае същия.
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
