КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

РЕШЕНИЕ № 244 ОТ 17.04.2003 Г. ПО ГР. Д. № 601/2002 Г., I Г. О НА ВКС






Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 5 от 2003 г.
СЪДЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЗОВЕ НА ПРАВАТА ПО НАПРАВЕНО ЗАВЕЩАНИЕ, ВЪЗ ОСНОВА НА ДРУГИ ДОКАЗАТЕЛСТВА, АКО САМОТО ТО НЕ СЕ ПРЕДСТАВИ.


Чл. 16 ЗН
Чл. 188, ал. 1 ГПК
Чл. 211 ГПК


Докладчик председател на отделение Ани Аджемова


Касационната жалба е основателна. По делото няма спор, а това е установено и от събраните по делото доказателства, че земеделските земи, предмет на делбеното производство са били възстановени на Н. Я., починал на 28.02.1997 г., т. е. след неговата смърт на 10.09.1997 г., както и че негови наследници са именно съделителите, негови низходящи - син К. Н., син С. Н. и дъщеря М. Н. При оспорване на иска за делба пред първата инстанция, съделителят С. Н. е заявил, че той и З. Г. имат завещателно разпореждане от наследодателя, с което им завещава всички свои имоти, като за целта представя удостоверение № 635 от 08.03.2002 г. от Я. районен съд. Заявява също така, че ще се ползва от това завещание, което да се има предвид при допускане на делбата. Първата инстанция приема представено удостоверение, вместо завещателно разпореждане и обявява решението си, като се произнася, че завещателното разпореждане, непредставено по делото, няма действие за процесиите земеделски земи, тъй като съгласно чл. 90а ЗН завещание, съставено извършено след включване в ТКЗС на земеделските имоти, собствеността върху които се възстановява, няма действие за тези имоти. Въпреки, че в съобразителната част на решението си приема, че възстановяването на земеделската земя е станало след смъртта на наследодателя с влезлите в сила решения от 10.09.1997 г. на Поземлената комисия и допуска делбата с оглед чл. 5 и сл. ЗН.
Решението на първата инстанция се обжалва в законоустановения срок и се въвеждат доводи за неправилно решение, а именно с оглед на изводите, относно определените квоти за съделителите от възстановените земеделски имоти с решения на Поземлената комисия, без да се преценяват правата на жалбоподателя с оглед завещателното разпореждане. Пред въззивната инстанция, също не се представя завещателното разпореждане, а ново удостоверение от районния съд, че има оставено на съхранение завещание от Н. Я. в полза на С. Н. и З. Г. Въззивната инстанция също при наличните доказателства се произнася, че жалбата е неоснователна, но отхвърля иска за делба, тъй като приема, че завещателното разпореждане е произвело правно действие, защото не е било оспорено по реда на чл. 30 ЗН. Съдът е изложил и съображения с оглед обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 90а ЗН, ДВ, бр. 21/1996 г. при отхвърляне на иска за делба.
Касационната жалба е основателна. Налице са допуснати нарушения на процесуалните правила, които дават основание за отмяна, поради допуснати нарушения по чл. 218б, б. "в" ГПК.
Първо: налице е противоречие на мотиви и решение, посочени по-горе.
Второ: допуснато е и нарушение по чл. 188 и чл. 189, ал. 2 ГПК.
Анализът на доказателствата по делото е направен при грубо несъблюдаване с нормата на чл. 208, ал. 1 във вр. с чл. 211 и чл. 188 ГПК. Въззивният съд е инстанция по същество на спора и тя не може да не подложи на преценка доказателствата и тяхната доказателствена сила, а още повече да изключи формални доказателства, които са спорни и същевременно да ги обсъжда и да се позовава на тях, за да направи своите прави изводи. Именно интерпретацията на фактите по непосредственото завещателно разпореждане води до изводи, които първо могат да се проверят и второ не могат да се преценят, дали правилно са отнесени към материалната норма с оглед основателността и неоснователността на иска за делба.
Налице е съществено нарушение на процесуалните правила, именно защото съдът се позовава и се произнася по непредставено завещателно разпореждане, т. е. без да е представено завещателното разпореждане по делото, както се посочи по-горе. Щом са предявени права по завещание и съдът се произнася по тях, то съдът е бил длъжен този формален акт да го провери и с оглед чл. 16 ЗН, което налага това доказателство да е приложено по делото. И тъй като завещанието е формален акт, то и съобразно чл. 127 ГПК, никой не може да се позове на него, без да го представи. Ето защо се налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. И тъй като касационната инстанция констатира нарушения на съществени процесуални правила, които касаят истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т. е. констатирана е процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, то при новото разглеждане на делото по преценката на съда, завещателното разпореждане, което има самостоятелно значение за процеса на доказване, трябва да бъде проверено заедно с другите доказателства по делото при положение, че съдът с оглед неговата преценка ще прави своите правни изводи.

РЕШЕНИЕ № 83 ОТ 23.02.2004 Г. ПО ГР. Д. № 288/2003 Г., II Г. О. НА ВКС





Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 3 от 2004 г.
ПО АРГУМЕНТ ОТ РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 13 ЗН ТРЯБВА ДА СЕ ЗАКЛЮЧИ, ЧЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ РАЗПОРЕЖДАТ СЪС СВОЕТО ИМУЩЕСТВО ЗА СЛЕД СМЪРТТА СИ ЧРЕЗ ЗАВЕЩАНИЕ НЕСПОСОБНИТЕ ДА ДЕЙСТВУВАТ РАЗУМНО. НЕСПОСОБНИ ДА ДЕЙСТВУВАТ РАЗУМНО СА ЛИЦАТА, КОИТО НЕ СА ПОСТАВЕНИ ПОД ЗАПРЕЩЕНИЕ, НО ПОРАДИ ДРУГА ПРИЧИНА СА В СЪСТОЯНИЕ НА НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА РАЗСЪЖДАВАТ НОРМАЛНО, ЛИПСВА ИМ ЗДРАВ РАЗУМ И НЕ МОГАТ ДА РЪКОВОДЯТ И ДА РАЗБИРАТ ПОСТЪПКИТЕ СИ.
Чл. 43, ал. 1, б. "а" ЗН


Докладчик съдия Веска Райчева


С обжалваното решение БОС, е отхвърлил предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл. 42 и чл. 43 ЗЗД и чл. 97 ГПК. Решението е постановено по искане на жалбоподателката за прогласяване нищожност на нотариално завещание, по силата на което баща й П. З. е завещал на ответника по жалба и по иска ­ негов син Г. З. собствените си 2/4 идеални части от жилище, представляващо втори етаж от жилищна сграда, както и принадлежащите му складово и таванско помещения със съответните идеални части от правото на строеж и общите части на сградата, тъй като волята на завещателя не е записана така както е изявена и подписа под него не е положен от завещателя. Поискала е също така завещанието да се унищожи, тъй като е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, както и да бъде признато за установено, че тя е собственик на своя наследствен дял от наследството открито със смъртта на завещателя.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд правилно преценявайки доказателствата по делото е приел, че процесното завещание не е нищожно на основание чл. 42, ал. 1, б. "б" ЗН, тъй като волята на завещателя е записана от нотариуса така, както е изявена и то е подписано от него. Установено е от доказателствата по делото, че нотариусът не е записал да се завещава нещо в повече от това, за което е изявил воля завещателя, а такова обстоятелство не се твърди и от жалбоподателката. Доколкото жалбоподателката твърди, че завещателят е притежавал и друго имущество, което не е посочено изрично в завещанието, то правилно е прието от съда, че този факт не сочи на нищожност на същото, тъй като завещателят може валидно да се разпорежда чрез завещание с цялото или с част от имуществото си с оглед разпоредбата на чл. 16 ЗН. Правилно е прието от съда, че завещанието е подписано от завещателя, като е съобразил събраните по делото доказателства, от които е установено че доколкото има известно отклонение от типичното му изписване то се дължи на нарушените му писмено-двигателни функции с оглед на силно влошеното му здравословно състояние към онзи момент. Правилно е съобразено и обстоятелството, че подписът е положен пред свидетели и нотариус, които са потвърдили неговата автентичност.
Неправилно обаче въззивният съд в обжалваното решение не е анализирал всички доказателства по делото с оглед заявената от жалбоподателката претенция за унищожаване на завещанието, тъй като е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. Съдът се е задоволил да изложи съображения само за това, че в този случай завещанието не е нищожно, но не е направил преценка за това този порок дали сочи на друг вид недействителност на завещателното разпореждане, а именно за възможността същото да е унищожаемо с оглед разпоредбата на чл. 43, ал. 1, б. "а" ЗН. Установено е от гласни доказателства по делото и от съдебно­медицинската експертиза, че към момента на извършване на завещателното разпореждане завещателят е бил със сериозно увредени възможности да действува разумно с оглед наличието на тумор и негови метастази както в белите дробове, така и във фронталния дял на главния и малкия мозък, поради което е бил почти непрекъснато в състояние на сомнолентност до сопор с оглед силно упойващите обезболяващи вещества, които е било необходимо да взима. От съдържанието на чл. 13 ЗН по аргумент за противното трябва да се заключи, че не могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си чрез завещание неспособните да действуват разумно. Неспособни да действуват разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си. Дали това състояние е трайно или кратковременно, е без значение. Важното е да е съществувало по времеизвършването на завещанието. Въззивният съд не е направил преценка дали е налице такова състояние у наследодателя на страните след като в делото има доказателства за наличие на такова състояние и в исковата молба се съдържат твърдения за факти, обуславящи такова състояние. Заключението на съдебно-психиатричната експертиза е категорично, че състоянието на завещателя е било такова с разстройство на съзнанието, водещо до неразумност и невъзможност да се разбират и ръководят постъпките по времеизвършването на завещанието. Затова и крайният извод на съда за способност наследодателят да завещава е незаконосъобразен и необоснован.

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 24.07.2001 Г. ПО ГР. Д. № 585/2000 Г., I Г. О. НА ВКС





НЕ Е НАЛИЦЕ ГРЕШКА В МОТИВА НА ЗАВЕЩАТЕЛНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ, КОГАТО ЗАВЕЩАТЕЛЯТ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СЕ Е ПОЗОВАЛ НА МОРАЛНО-ЕТИЧНИ СЪОБРАЖЕНИЯ. ГРЕШКАТА Е ОСНОВАНИЕ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ НА ЗАВЕЩАНИЕТО ПРИ НАЛИЧИЕ НА НЕСЪОТВЕТСТВИЕ МЕЖДУ ДЕЙСТВИТЕЛНАТА ВОЛЯ НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ И ТОВА Е ИЗРАЗЕНО В ЗАВЕЩАНИЕТО.
Чл. 43, ал. 1, б. "б" и ал. 2 ЗН
Докладчик съдията Бранислава Павлова
Въззивният съд е приел, че саморъчното завещание е съставено в предписаната в чл. 25 ЗН форма - написано е и е подписано от завещателя, което е установено от изслушаната графологична експертиза; че не противоречи на закона и на добрите нрави, каквито са били твърденията за нищожност на ответника З. И. На второ място съдът е приел, че не са налице и основания за унищожаемост на завещанието, защото е написано от лице, способно да завещава, и не е направено поради грешка и насилие. Изложени са съображения, че грешката в мотива не опорочава волята на завещателя, защото от решаващо значение е субективното отношение на завещателя, че завещава на свой син, а не действително съществуването на биологична връзка със заветника.
В касационната жалба са развити доводи за незаконосъобразност на решението само във връзка с основанията за нищожност по чл. 42, ал. 1, б. "в" ЗН и унищожаемост по чл. 43, ал. 1, б. "б" ЗН. Становището на касатора, че завещанието в полза на лице, което завещателят смята за свой син, без да е доказана биологична връзка, осиновяване или припознаване, с което оставя съпругата си и сина си без жилище, противоречи на обществения ред и на добрите нрави, е незаконосъобразно. Възможността за свободно и неограничено разпореждане на едно лице със своето имущество след смъртта си изрично е предвидена в чл. 14 ЗН, а упражняването на едно изрично признато от закона право не може да противоречи на добрите нрави, ако не се нарушават никакви етични и морални правила на поведение. В чл. 29 ЗН са определени запазените части на наследниците с най-близки родствени връзки и съпруга на наследодателя и с това законът им гарантира такава част от наследството, която е счел за справедливо да получат. Ето защо не може да се приеме за неморално да бъдат направени завещателни разпореждания с цялото имущество, а още по-малко основание има да се приеме, че е неморално да се завещае на лице, което завещателят счита за свои син и съжалява, че не го е припознал, защото в този случаи той би имал право на запазена част от наследството. Ето защо първият довод в касационната жалба за допуснато нарушение на чл. 42, ал. 1, б. "в" ЗН е неоснователен.
Неоснователен е и доводът за унищожаемост на завещанието поради грешка - чл. 43, б. "б" ЗН. Грешката е основание за унищожаемост тогава, когато е налице несъответствие между действителната воля на завещателя и материализираната в завещанието. Следователно грешката трябва да засяга обективираното волеизявление, т. е. на самото завещателно разпореждане, и тя засяга неговите съществени елементи. Мотивите за съставяне на завещанието са морален, несъществен елемент от завещанието и поради това грешката в мотива е причина за унищожаване само когато той е изразен в самото завещание и единствено поради него е направено разпореждането. В разглеждания случай е посочено като мотив, че заветникът е "мой рожден син", когото навремето не съм осиновил, за което съжалявам. Въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна, че наследодателят е бил в брак с майката на заветника и че между роднини и съседи е създадено убеждение, че двамата са баща и син, както и че наследодателят винаги го е считал за син.
При тези факти въззивният съд е направил законосъобразен извод, че се касае за морално-етични съображения, формирали убеждение у наследодателя, че заветникът е негов син, затова липсата на юридическите предпоставки за съществуване на кръвна връзка между двамата не може да обоснове извод за грешка в мотива по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. "б" ЗН.

РЕШЕНИЕ № 141 ОТ 28.02.2003 Г. ПО ГР. Д. № 675/2002 Г., II Г. О. НА ВКС





Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 1 от 2003 г.
ОГРАНИЧЕНО ЗАПРЕТЕНИЯТ, КОГАТО Е ДЕЙСТВАЛ РАЗУМНО, Е ЗАВЕЩАТЕЛНО ДЕЕСПОСОБЕН.


Чл. 13 ЗН
Чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН



докладчик, съдия Веска Райчева


Установено е по делото, че със завещание от 28. 01. 1985 г. В. Д. е завещала на ответницата М. А. и на нейния син Р. Д. при равни части, цялото си движимо и недвижимо имущество. С ново завещание от 22. 10. 1996 г., починалата към настоящия момент завещателка В. Д. е отменила всички досегашни завещания, като е завещала апартамент в гр. С. на Медицинска академия, а цялото си друго движимо и недвижимо имущество и влогове на жалбоподателите Л. и А. С още едно последващо завещание от 1. 11. 1996 г. тя отново е потвърдила волята си, отразена във второто завещание за отмяна на завещанието в полза на М. и Р. и за завещаване на собствения си апартамент на Медицинска академия, а на цялото си друго имущество на жалбоподателките.
За да остави в сила решението на районния съд, въззивният съд е възприел изводите му за това, че към момента на извършване на двете последни завещания, завещателката не е имала способност да завещава, тъй като е страдала от генерализирана склероза с прояви на деменция и паметов упадък.
Този извод на въззивния съд е неправилен и не съответства на събраните по делото доказателства. От съдържанието на чл. 13 ЗН по аргумент за противното, трябва да се заключи, че не могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си чрез завещание, ненавършилите 18 години, поставените под пълно запрещение е неспособните да действат разумно. Неспособни да действат разумно са и лицата, които не са поставени под запрещение, но поради слабоумие, душевна болест или друга причина са в състояние на невъзмозжност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си. Дали това състояние е трайно или кратковременно, е без значение. Важното е, да е съществувало по времеизвършването на завещанието. Пред въззивният съд не са събрани доказателства за наличие на такова състояние у наследодателката на страните. Заключението на съдебно-психитричната експертиза не сочи на наличие на душевна болест или слабоумие, обуславящо поставяне на лицето под пълно запрещение, още повече че след извършване на двете атакувани завещания, завещателката с влязло в сила решение е поставена само под ограничено запрещение, т. е. прието е, че тя е в състояние да действа разумно в ограничени предели. Затова и крайният извод на съда за неспособност, наследодателят да завещава е незаконосъобразен и необоснован.

РЕШЕНИЕ № 156 ОТ 15.03.1995 Г. ПО ГР. Д. № 916/94 Г., I Г. О. НА ВС






САМОРЪЧНО ЗАВЕЩАНИЕ, КОЕТО СЪДЪРЖА РАЗПОРЕЖДАНИЯ, С КОИТО СЕ ВМЕНЯВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ОСИГУРЯВАНЕ НА ГЛЕДАНЕ И ИЗДРЪЖКА НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ ОТ СТРАНА НА ЛИЦЕТО, В ЧИЯТО ПОЛЗА Е НАПРАВЕНО ИЛИ ЧРЕЗ ТРЕТИ ЛИЦА Е НИЩОЖНО.
Чл. 25 ЗН
Чл. 42, ал. 1, б. "в" ЗН


С посоченото решение на второинстанционния съд, след като по жалба на С. М. М. е било отменено първоинстанционното отхвърлително решение от 5.IV.1993 г. по гр. д. № 2730/90 г. на СРС на основание чл. 208, ал. 1 ГПК е постановено ново решение, с което е прието, че завещанието направено в полза на съделителкатa й П. В. К. от общата наследодателка Р. С. А е нищожно като противорешаващо на закона (чл. 42, б. "в" ЗН), затова е допуснал делбата на останалите в наследство на С. М., Г. М., П. К. и И. -. в апартамент и две празни места при равни дялове.
Изводите на второинстанционния съд са законосъобразни и обосновани, ето защо молбата за преглед следва да се остави без уважение.
Р. С. А. е оставила универсално саморъчно завещание в полза на П. В. К., назначавайки я за наследник, "ръководена от любов и признателност за грижите, които е полагала и ще полага в бъдеще към мен". Тук понятието грижи е равнозначно на гледане - да се извършва онова, което е постоянно потребно за прякото задоволяване на нуждите на завещателката, докато е жива: чрез личен труд и даване на материални средства. Следователно завещателните разпореждания са направени с оглед обезпечаване бъдещето на завещателката, която да получава от лицето, в чиято полза е завещанието, бъдещи грижи, които без съмнение имат материален израз. Ето защо правилно в решението на второинстанционния съд се сочи, че завещанието, обременяващо с Материални разходи, противоречи на безвъзмездния характер на завещанието, което съдържа разпореждания, с които се вменява задължение за осигуряване на гледане и издръжка на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е направено, или от трети лица, не поражда правни последици, защото противоречи на безвъзмездния характер на завещанието (напр. р. № 1194/84 г., ВС, I г. о.,). В конкретния случай не може да се приеме, че гледането е само морален мотив за извършване на завещанието, тъй като завещателката вменява задължения за бъдеще време, в нейното съзнание е формирано убеждението, че се разпорежда с имуществото си с ефект след нейната смърт, но докато е жива срещу това предварително тя получава материалната облага - гледане.
Неоснователно в молбата за преглед се сочи, че завещанието е действително, тъй като разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗП допуска завещателните разпореждания да бъдат направени с тежест, което може да е с материален израз. В случая тази разпоредба няма връзка с действителността на завещанието, предмет на делото, защото със завещание може да се възложи тежест, която трябва да се изпълни след смъртта на завещателя, не и приживе. В разглеждания случай завещателката иска лично самата тя приживе да бъде гледана.

РЕШЕНИЕ № 116 ОТ 12.02.1993 Г. ПО ГР. Д. № 755/92 Г., I Г. О. НА ВС





НИЩОЖНО Е ЗАВЕЩАНИЕТО, С КОЕТО СЕ НАЗНАЧАВА ЗА НАСЛЕДНИК ЛИЦЕ СРЕЩУ ГЛЕДАНЕ И ИЗДРЪЖКА ДО СМЪРТТА НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ СЛЕД СЪСТАВЯНЕ НА ЗАВЕЩАНИЕТО.
Чл. 25, ал. 1 ЗН
Чл. 42 б. "б" ЗН
Чл. 18 ЗЗД


Молителката твърди, че е допусната делбата между наследниците по съребрена линия. Наследодателят е живял с нея на съпружески начала 15 години и заедно са купили наследствения имот, но на негово име. В нейна полза наследодателят е направил завещание, с което е назначил за наследник. Въпреки че това обстоятелство е било известно на останалите наследници по закон, те не са я включили като съделител.
Молбата е неоснователна. Молителката не е наследница по закон. Тя заявява, че брак с наследодателя не са сключили. От представените писмени доказателства пред първата инстанция е установено, че имотът е придобит само от наследодателя и нот. акт № 18 т. II от м. март 1982 г. чрез покупка от X. П. Р. От представеното завещание се установява, че наследодателят завещава недвижим имот, предмет на делбата, и парични спестявания, вложени в ДСК гр. Г., гр. С. и гр. Я. След това е отбелязано, че той извършва завещанието за доизглеждане и наследяване след смъртта му.
Завещанието е едностранна, формална лична правна сделка, с която едно лице се разпорежда с цялото или част от имуществото си в полза на друго лице след смъртта си. Съществен елемент на завещанието е неговата форма така, както е посочено в чл. 24 от ЗН. В случая се касае за саморъчно завещание, но не и за нотариално завещание. То трябва да бъде изцяло написано саморъчно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която е написано, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът следва да бъде поставен след завещателните разпоредби. Ако липсва един от съществените елементи на този вид завещания, то е нищожно. В случая липсва дата, поради което и на основание чл. 42 б. "б" от ЗН то е нищожно, не може да произведе присъщите му правни последици. Датата следва да съдържа деня, месеца и годината, когато е съставено, и преди подписа.
Завещанието е нищожно и на второ основание. В завещанието е отбелязано, че наследодателят извършва завещанието за доизглеждане и наследяване след смъртта му. По своята правна същност завещанието е акт на безвъзмездно разпореждане на имуществото, което е налице в деня на неговата смърт. Разбира се, тази характерна черта на завещанието като безвъзмезден акт може да носи и възнаградителен характер. Ако наследодателят е получил някаква облага от заветника, това е мотив, за да извърши завещанието и по този начин да го възнагради. Но този акт не предполага престиране на имуществена облага в полза на завещателя за в бъдеще, нито пък е негова равностойност. При определяне на получената облага към деня на завещанието от наследодателя заветникът при условията на чл. 12, ал. 2 от ЗН има правната възможност да иска това увеличение, ако полученото по пътя на завещанието е еквивалент на имуществената облага, която е получил наследодателят. Недопустимо е обаче завещанието да съдържа в себе си, че то се прави с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е дадена към деня на съставянето му от страна на лицето, посочено като дестинатор-легатар в него. Тези отношения могат да бъдат оформени с друг вид двустранна сделка - договор срещу гледане и издръжка и т.н. В завещанието не е отбелязано, че такава престация е дадена от молителката към деня на завещанието (както се изясни липсва и дата на състоянието му). Поради тези съображения и на това основание то е нищожно.

РЕШЕНИЕ № 1301 ОТ 20.12.1991 Г. ПО ГР. Д. № 1078/91 Г., I Г. О.






ЗАВЕЩАТЕЛНИТЕ РАЗПОРЕДБИ СА НИЩОЖНИ НЕ САМО КОГАТО НАРУШАВАТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЗАКОНА ЗА НАСЛЕДСТВОТО, НО И ТОГАВА, КОГАТО СА НАЛИЦЕ ОСНОВАНИЯТА, ПОСОЧЕНИ В ЗЗД ЗА НИЩОЖНОСТ.
Чл. 42 ЗН
Чл. 26 ЗЗД


Ищцата М.Х.Б., която е пряк наследник на наследодателите, и Х.Н.Й., който е техен внук, черпят своите права от саморъчното завещание от 3.IX.1976 г. на наследодателя Х. Я. Н. С него са извършени разпореждания, отнасящи се до определени имущества, поради което придават качеството на заветници на облагодетелствуваните с него по смисъла на чл. 16, ал. 2 от ЗН. Но тези разпореждания могат да бъдат нищожни не само по смисъла на чл. 42 от ЗН, но и тогава, когато са налице основанията, посочени в чл. 26 от ЗЗД. Това е така, защото завещанието по своята правна природа е едностранна формална правна сделка и по силата на чл. 44 от ЗЗД правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Завещани са неотделно обособени недвижими имоти или идеални части от тях, които могат да бъдат предмет на правни сделки, а отделни несамостоятелни помещения - голяма стая на заветника, малката стая на ищцата - прелегатарка, и пр. Съгласно чл. 62 от ЗТСУ правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища могат да се сключат само ако обособените дялове или части отговарят на одобрен за това архитектурен проект, което се удостоверява от техническите органи на съвета. А очевидно е, че една стая не е жилище по смисъла на Наредба № 5 (ДВ, бр. 79, 70/1977 г.). Следователно на това основание частните завещателни разпоредби са нищожни и не могат да породят присъщите правни последици след смъртта на наследодателя. Приемайки, че заветите са действителни, съдът е нарушил закона.

РЕШЕНИЕ № 308 ОТ 21.03.1991 Г. ПО ГР. Д. № 1346/90 Г., I Г. О.





ОБЯВЯВАНЕТО НА САМОРЪЧНО ЗАВЕЩАНИЕ НЕ Е ЕЛЕМЕНТ ОТ ФАКТИЧЕСКИЯ СЪСТАВ, ЗА ДА СЕ ПОРОДЯТ ПРАВНИТЕ МУ ПОСЛЕДИЦИ. НЕСПАЗВАНЕТО НА ТОВА ИЗИСКВАНЕ НЕ ГО ПРАВИ НИЩОЖНО.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ, С КОЕТО ЗАДЪЛЖАВА ЗАВЕТНИКА ДА ПРЕДАДЕ ИМУЩЕСТВОТО СЛЕД СВОЯТА СМЪРТ НА БРАТЯТА СИ, Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНО.
Чл. 27 ЗН
Чл. 21, ал. 2 ЗН


Първото оплакване е основателно. То се свежда към това, че в нарушение на закона е счетено, че саморъчното завещание на наследодателя И.В.И. от 16.XI.1954 г., с което той му завещава недвижимия имот, предмет на делбата - дворно място парцел II-107 в кв. 5 по плана на с. Л.Т. с двуетажна паянтова сграда, не е обявено в срока по чл. 27, ал. 1 ЗН, поради което е нищожно. Този извод не е в съгласие със закона. Когато едно саморъчно завещание не е обявено по реда на чл. 27, ал. 1 ЗН, това не води до неговата нищожност. То не е елемент от фактическия състав, за да се породят правните последици, нито пък му предава изпълнителна сила. Неговото предназначение е да доведе до знанието на заинтересуваните лица волята на наследодателя, за да бъде тя изпълнена. Искането за обявяване може да се направи не само от заветника, но и от всички лица, които са заинтересувани от завещанието. Затова съображенията на първоинстанционния съд, че молителят се е възползувал от тази възможност след 25 години, като не е обективирал правата си по него, са неправилни. Достатъчно е заветникът да упражни изрични или мълчаливи действия, които да сочат, че той е приел завещанието, за да настъпят правните последици, присъщи на едностранната лична правна сделка след смъртта на наследодателя. А такива владелчески действия молителят действително наред с ответниците е изявил. Вторият извод обаче на съдът е законосъобразен. Завещанието противоречи на чл. 21, ал. 2 ЗН. То предвижда т. нар. фидеокомисарна субституция. С него наследодателят задължава молителя, който няма деца, след неговата смърт, ако съпругата му го преживее, нито тя, нито нейните близки да наследят имота, а имотът да остане в наследство на неговите сродници. В тази насока завещателните разпоредби са категорични. Следователно на това основание те са нищожни и те не са проявили никакви правни последици.

РЕШЕНИЕ № 1068 ОТ 21.11.1985 Г., IV Г. О.





ЗАВЕЩАТЕЛЯТ НЕ МОЖЕ ДА ЗАДЪЛЖИ НАСЛЕДНИКА ДА ЗАПАЗИ И ДА ПРЕДАДЕ СЛЕД СВОЯТА СМЪРТ ИЗЦЯЛО ИЛИ ОТЧАСТИ ПОЛУЧЕНОТО ПО ЗАВЕЩАНИЕТО НА ТРЕТО ЛИЦЕ.
Чл. 21, ал. 2 ЗН


Като новооткрито обстоятелство от съществено значение за делото в молбата са отмяна се сочи саморъчното завещание от 11.V.1949 г. на П.В.Т. в полза на неговата съпруга Ж.Б.Т. и поемане задължението от последната като наследница по завещание да запази и предаде завещания имот на този, който я гледа до нейната смърт. Грижи за наследницата Ж.Б.Т. полагали молителите, което ги правело собственици на процесния имот по силата на така съществуващата клауза в завещанието, което обстоятелство не било съобразено в решението, с което е уважен ревандикационният иск, предявен срещу тях.
Върховният съд обсъди молбата за отмяна и намира същата за неоснователна, както и подадена след едномесечния срок по чл. 232 ал. 1 ГПК, поради което следва да се остави без разглеждане.
Молбата се основава на новооткрито обстоятелство - отразено в саморъчното завещание при неговото обявяване на 24.V.1974 г., че завещаният имот ще остане на този, който ще гледа наследницата до нейната смърт. Това завещание обаче е било представено от молителите като ответници по гр.д. № 481/1984 г. на т. районен съд още в съдебното заседание на 21.VI.1984 г., докато молбата за отмяна е подадена на 27.IX.1985 г. - след едномесечния срок.
При обжалването на решението от ответниците жалбата им се е основавала тъкмо на съдържанието на саморъчното завещание и втората инстанция е обсъдила поддържаните оплаквания. Следователно и след проверката на окръжния съд на правилността на решението е обсъдено завещанието, което не е довело до отменяване на постановеното решение.
Отмяна на влязло в сила решение може да иска само тази от страните, срещу която е постановено неправилно решение и при наличието на предпоставките, визирани в чл. 231 ГПК. в конкретния случай обаче решението, с което е уважен искът за ревандикация на процесния имот, е взето в съгласие със закона и не страда от порок по чл. 231 ГПК, който да засяга молителите. В саморъчното завещание от 11.V.1949 г., направено от П.В.Т. в полза на неговата съпруга Ж.Б.Т. , е изразено желание на завещателя това, което оставя на своята съпруга, да бъде ползувано от нея само докато е жива, а след нейната смърт, завещаният имот да премине в този, който е полагал грижи за наследницата. С изразеното в завещанието е залегнала клаузата, с която се забранява на наследницата по завещание да отчуждава завещания имот до смъртта си, а да го предаде изцяло на трето лице - това лице, което ще я гледа до нейната смърт. Такава клауза в саморъчното завещание обаче е в противоречие с разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗН и затова прави самото завещание недействително. Законът не допуска поемането на такова задължение от наследник за запазване на завещания имот и да го предаде след своята смърт изцяло или отчасти на трето лице.
Решението, чиято отмяна се иска, е съобразено с изискванията на закона. Възражението на ответниците, че са гледали наследницата по завещанието, в което има клауза за фидеикомисарна субституция и на това основание са станали собственици на имота, правилно е отхвърлено. Молителите не могат да черпят права от нищожно завещание, съставено в противоречие на закона.

РЕШЕНИЕ № 2639 ОТ 31.12.1969 Г. ПО ГР. Д. № 1363/69 Г. НА I Г. О.








ПОСТАВЕНО ПОД ОГРАНИЧЕНО ЗАПРЕЩЕНИЕ ЛИЦЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗПОРЕЖДА СЪС СВОЕТО ИМУЩЕСТВО ЗА СЛЕД СМЪРТТА СИ ЧРЕЗ ЗАВЕЩАНИЕ И ТО ЩЕ Е ДЕЙСТВИТЕЛНО, АКО ПРИ ИЗВЪРШВАНЕТО МУ Е РАЗБИРАЛО СМИСЪЛА И ЗНАЧЕНИЕТО МУ.
Чл. 13 ЗНасл.


Върховният съд не споделя разбирането, застъпено в защитата на ищците, според което и ограничено дееспособният, респ. поставеният под ограничено запрещение, не може да извършва завещание, а извършеното е недействително. На въпроса, кое лице може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта сн чрез завещание, отговаря чл. 13 от Закона за наследството. Предпоставки за валидността на завещанието са: лицето да е навършило 18 години, да не е поставено под пълно запрещение и да е способно да действува разумно. Първите две предпоставки са съвършено ясни. Ако волята на закона беше да изключи и ограничено дееспособните, реоп. поставените под ограничено запрещение, това би било казано изрично в тази специална по отношение на общия ЗЛС норма. Изискването обаче лицето да е способно да действува разумно дава основание да се приеме, че за валидността на извършено завещание необходимо условие е това споразумение да е, съществувало в момента на извършването му. Може и едно по начало напълно дееспособно лице да изпадне в състояние на неразбиране постъпките си (напр. напиване). Извършено завещание в такова състояние ще бъде недействително. Но ограничено дееспособното лице може да има моменти на пълно споразумение. С оглед на това във всички спорни случаи трябва да се констатира не абстрактна, а конкретна недееспособност, за да се приеме, че актът е недействителен, т. е. следва да се прецени състоянието в момента на извършването му на лицата, които не са поставени под пълно запрещение.