КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

РЕШЕНИЕ № 141 ОТ 28.02.2003 Г. ПО ГР. Д. № 675/2002 Г., II Г. О. НА ВКС





Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 1 от 2003 г.
ОГРАНИЧЕНО ЗАПРЕТЕНИЯТ, КОГАТО Е ДЕЙСТВАЛ РАЗУМНО, Е ЗАВЕЩАТЕЛНО ДЕЕСПОСОБЕН.


Чл. 13 ЗН
Чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН



докладчик, съдия Веска Райчева


Установено е по делото, че със завещание от 28. 01. 1985 г. В. Д. е завещала на ответницата М. А. и на нейния син Р. Д. при равни части, цялото си движимо и недвижимо имущество. С ново завещание от 22. 10. 1996 г., починалата към настоящия момент завещателка В. Д. е отменила всички досегашни завещания, като е завещала апартамент в гр. С. на Медицинска академия, а цялото си друго движимо и недвижимо имущество и влогове на жалбоподателите Л. и А. С още едно последващо завещание от 1. 11. 1996 г. тя отново е потвърдила волята си, отразена във второто завещание за отмяна на завещанието в полза на М. и Р. и за завещаване на собствения си апартамент на Медицинска академия, а на цялото си друго имущество на жалбоподателките.
За да остави в сила решението на районния съд, въззивният съд е възприел изводите му за това, че към момента на извършване на двете последни завещания, завещателката не е имала способност да завещава, тъй като е страдала от генерализирана склероза с прояви на деменция и паметов упадък.
Този извод на въззивния съд е неправилен и не съответства на събраните по делото доказателства. От съдържанието на чл. 13 ЗН по аргумент за противното, трябва да се заключи, че не могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си чрез завещание, ненавършилите 18 години, поставените под пълно запрещение е неспособните да действат разумно. Неспособни да действат разумно са и лицата, които не са поставени под запрещение, но поради слабоумие, душевна болест или друга причина са в състояние на невъзмозжност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си. Дали това състояние е трайно или кратковременно, е без значение. Важното е, да е съществувало по времеизвършването на завещанието. Пред въззивният съд не са събрани доказателства за наличие на такова състояние у наследодателката на страните. Заключението на съдебно-психитричната експертиза не сочи на наличие на душевна болест или слабоумие, обуславящо поставяне на лицето под пълно запрещение, още повече че след извършване на двете атакувани завещания, завещателката с влязло в сила решение е поставена само под ограничено запрещение, т. е. прието е, че тя е в състояние да действа разумно в ограничени предели. Затова и крайният извод на съда за неспособност, наследодателят да завещава е незаконосъобразен и необоснован.

РЕШЕНИЕ № 212 ОТ 24.07.2001 Г. ПО ГР. Д. № 585/2000 Г., I Г. О. НА ВКС





НЕ Е НАЛИЦЕ ГРЕШКА В МОТИВА НА ЗАВЕЩАТЕЛНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ, КОГАТО ЗАВЕЩАТЕЛЯТ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СЕ Е ПОЗОВАЛ НА МОРАЛНО-ЕТИЧНИ СЪОБРАЖЕНИЯ. ГРЕШКАТА Е ОСНОВАНИЕ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ НА ЗАВЕЩАНИЕТО ПРИ НАЛИЧИЕ НА НЕСЪОТВЕТСТВИЕ МЕЖДУ ДЕЙСТВИТЕЛНАТА ВОЛЯ НА ЗАВЕЩАТЕЛЯ И ТОВА Е ИЗРАЗЕНО В ЗАВЕЩАНИЕТО.
Чл. 43, ал. 1, б. "б" и ал. 2 ЗН
Докладчик съдията Бранислава Павлова
Въззивният съд е приел, че саморъчното завещание е съставено в предписаната в чл. 25 ЗН форма - написано е и е подписано от завещателя, което е установено от изслушаната графологична експертиза; че не противоречи на закона и на добрите нрави, каквито са били твърденията за нищожност на ответника З. И. На второ място съдът е приел, че не са налице и основания за унищожаемост на завещанието, защото е написано от лице, способно да завещава, и не е направено поради грешка и насилие. Изложени са съображения, че грешката в мотива не опорочава волята на завещателя, защото от решаващо значение е субективното отношение на завещателя, че завещава на свой син, а не действително съществуването на биологична връзка със заветника.
В касационната жалба са развити доводи за незаконосъобразност на решението само във връзка с основанията за нищожност по чл. 42, ал. 1, б. "в" ЗН и унищожаемост по чл. 43, ал. 1, б. "б" ЗН. Становището на касатора, че завещанието в полза на лице, което завещателят смята за свой син, без да е доказана биологична връзка, осиновяване или припознаване, с което оставя съпругата си и сина си без жилище, противоречи на обществения ред и на добрите нрави, е незаконосъобразно. Възможността за свободно и неограничено разпореждане на едно лице със своето имущество след смъртта си изрично е предвидена в чл. 14 ЗН, а упражняването на едно изрично признато от закона право не може да противоречи на добрите нрави, ако не се нарушават никакви етични и морални правила на поведение. В чл. 29 ЗН са определени запазените части на наследниците с най-близки родствени връзки и съпруга на наследодателя и с това законът им гарантира такава част от наследството, която е счел за справедливо да получат. Ето защо не може да се приеме за неморално да бъдат направени завещателни разпореждания с цялото имущество, а още по-малко основание има да се приеме, че е неморално да се завещае на лице, което завещателят счита за свои син и съжалява, че не го е припознал, защото в този случаи той би имал право на запазена част от наследството. Ето защо първият довод в касационната жалба за допуснато нарушение на чл. 42, ал. 1, б. "в" ЗН е неоснователен.
Неоснователен е и доводът за унищожаемост на завещанието поради грешка - чл. 43, б. "б" ЗН. Грешката е основание за унищожаемост тогава, когато е налице несъответствие между действителната воля на завещателя и материализираната в завещанието. Следователно грешката трябва да засяга обективираното волеизявление, т. е. на самото завещателно разпореждане, и тя засяга неговите съществени елементи. Мотивите за съставяне на завещанието са морален, несъществен елемент от завещанието и поради това грешката в мотива е причина за унищожаване само когато той е изразен в самото завещание и единствено поради него е направено разпореждането. В разглеждания случай е посочено като мотив, че заветникът е "мой рожден син", когото навремето не съм осиновил, за което съжалявам. Въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна, че наследодателят е бил в брак с майката на заветника и че между роднини и съседи е създадено убеждение, че двамата са баща и син, както и че наследодателят винаги го е считал за син.
При тези факти въззивният съд е направил законосъобразен извод, че се касае за морално-етични съображения, формирали убеждение у наследодателя, че заветникът е негов син, затова липсата на юридическите предпоставки за съществуване на кръвна връзка между двамата не може да обоснове извод за грешка в мотива по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. "б" ЗН.

РЕШЕНИЕ № 83 ОТ 23.02.2004 Г. ПО ГР. Д. № 288/2003 Г., II Г. О. НА ВКС





Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 3 от 2004 г.
ПО АРГУМЕНТ ОТ РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 13 ЗН ТРЯБВА ДА СЕ ЗАКЛЮЧИ, ЧЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ РАЗПОРЕЖДАТ СЪС СВОЕТО ИМУЩЕСТВО ЗА СЛЕД СМЪРТТА СИ ЧРЕЗ ЗАВЕЩАНИЕ НЕСПОСОБНИТЕ ДА ДЕЙСТВУВАТ РАЗУМНО. НЕСПОСОБНИ ДА ДЕЙСТВУВАТ РАЗУМНО СА ЛИЦАТА, КОИТО НЕ СА ПОСТАВЕНИ ПОД ЗАПРЕЩЕНИЕ, НО ПОРАДИ ДРУГА ПРИЧИНА СА В СЪСТОЯНИЕ НА НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА РАЗСЪЖДАВАТ НОРМАЛНО, ЛИПСВА ИМ ЗДРАВ РАЗУМ И НЕ МОГАТ ДА РЪКОВОДЯТ И ДА РАЗБИРАТ ПОСТЪПКИТЕ СИ.
Чл. 43, ал. 1, б. "а" ЗН


Докладчик съдия Веска Райчева


С обжалваното решение БОС, е отхвърлил предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл. 42 и чл. 43 ЗЗД и чл. 97 ГПК. Решението е постановено по искане на жалбоподателката за прогласяване нищожност на нотариално завещание, по силата на което баща й П. З. е завещал на ответника по жалба и по иска ­ негов син Г. З. собствените си 2/4 идеални части от жилище, представляващо втори етаж от жилищна сграда, както и принадлежащите му складово и таванско помещения със съответните идеални части от правото на строеж и общите части на сградата, тъй като волята на завещателя не е записана така както е изявена и подписа под него не е положен от завещателя. Поискала е също така завещанието да се унищожи, тъй като е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, както и да бъде признато за установено, че тя е собственик на своя наследствен дял от наследството открито със смъртта на завещателя.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд правилно преценявайки доказателствата по делото е приел, че процесното завещание не е нищожно на основание чл. 42, ал. 1, б. "б" ЗН, тъй като волята на завещателя е записана от нотариуса така, както е изявена и то е подписано от него. Установено е от доказателствата по делото, че нотариусът не е записал да се завещава нещо в повече от това, за което е изявил воля завещателя, а такова обстоятелство не се твърди и от жалбоподателката. Доколкото жалбоподателката твърди, че завещателят е притежавал и друго имущество, което не е посочено изрично в завещанието, то правилно е прието от съда, че този факт не сочи на нищожност на същото, тъй като завещателят може валидно да се разпорежда чрез завещание с цялото или с част от имуществото си с оглед разпоредбата на чл. 16 ЗН. Правилно е прието от съда, че завещанието е подписано от завещателя, като е съобразил събраните по делото доказателства, от които е установено че доколкото има известно отклонение от типичното му изписване то се дължи на нарушените му писмено-двигателни функции с оглед на силно влошеното му здравословно състояние към онзи момент. Правилно е съобразено и обстоятелството, че подписът е положен пред свидетели и нотариус, които са потвърдили неговата автентичност.
Неправилно обаче въззивният съд в обжалваното решение не е анализирал всички доказателства по делото с оглед заявената от жалбоподателката претенция за унищожаване на завещанието, тъй като е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. Съдът се е задоволил да изложи съображения само за това, че в този случай завещанието не е нищожно, но не е направил преценка за това този порок дали сочи на друг вид недействителност на завещателното разпореждане, а именно за възможността същото да е унищожаемо с оглед разпоредбата на чл. 43, ал. 1, б. "а" ЗН. Установено е от гласни доказателства по делото и от съдебно­медицинската експертиза, че към момента на извършване на завещателното разпореждане завещателят е бил със сериозно увредени възможности да действува разумно с оглед наличието на тумор и негови метастази както в белите дробове, така и във фронталния дял на главния и малкия мозък, поради което е бил почти непрекъснато в състояние на сомнолентност до сопор с оглед силно упойващите обезболяващи вещества, които е било необходимо да взима. От съдържанието на чл. 13 ЗН по аргумент за противното трябва да се заключи, че не могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си чрез завещание неспособните да действуват разумно. Неспособни да действуват разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си. Дали това състояние е трайно или кратковременно, е без значение. Важното е да е съществувало по времеизвършването на завещанието. Въззивният съд не е направил преценка дали е налице такова състояние у наследодателя на страните след като в делото има доказателства за наличие на такова състояние и в исковата молба се съдържат твърдения за факти, обуславящи такова състояние. Заключението на съдебно-психиатричната експертиза е категорично, че състоянието на завещателя е било такова с разстройство на съзнанието, водещо до неразумност и невъзможност да се разбират и ръководят постъпките по времеизвършването на завещанието. Затова и крайният извод на съда за способност наследодателят да завещава е незаконосъобразен и необоснован.

РЕШЕНИЕ № 244 ОТ 17.04.2003 Г. ПО ГР. Д. № 601/2002 Г., I Г. О НА ВКС






Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 5 от 2003 г.
СЪДЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЗОВЕ НА ПРАВАТА ПО НАПРАВЕНО ЗАВЕЩАНИЕ, ВЪЗ ОСНОВА НА ДРУГИ ДОКАЗАТЕЛСТВА, АКО САМОТО ТО НЕ СЕ ПРЕДСТАВИ.


Чл. 16 ЗН
Чл. 188, ал. 1 ГПК
Чл. 211 ГПК


Докладчик председател на отделение Ани Аджемова


Касационната жалба е основателна. По делото няма спор, а това е установено и от събраните по делото доказателства, че земеделските земи, предмет на делбеното производство са били възстановени на Н. Я., починал на 28.02.1997 г., т. е. след неговата смърт на 10.09.1997 г., както и че негови наследници са именно съделителите, негови низходящи - син К. Н., син С. Н. и дъщеря М. Н. При оспорване на иска за делба пред първата инстанция, съделителят С. Н. е заявил, че той и З. Г. имат завещателно разпореждане от наследодателя, с което им завещава всички свои имоти, като за целта представя удостоверение № 635 от 08.03.2002 г. от Я. районен съд. Заявява също така, че ще се ползва от това завещание, което да се има предвид при допускане на делбата. Първата инстанция приема представено удостоверение, вместо завещателно разпореждане и обявява решението си, като се произнася, че завещателното разпореждане, непредставено по делото, няма действие за процесиите земеделски земи, тъй като съгласно чл. 90а ЗН завещание, съставено извършено след включване в ТКЗС на земеделските имоти, собствеността върху които се възстановява, няма действие за тези имоти. Въпреки, че в съобразителната част на решението си приема, че възстановяването на земеделската земя е станало след смъртта на наследодателя с влезлите в сила решения от 10.09.1997 г. на Поземлената комисия и допуска делбата с оглед чл. 5 и сл. ЗН.
Решението на първата инстанция се обжалва в законоустановения срок и се въвеждат доводи за неправилно решение, а именно с оглед на изводите, относно определените квоти за съделителите от възстановените земеделски имоти с решения на Поземлената комисия, без да се преценяват правата на жалбоподателя с оглед завещателното разпореждане. Пред въззивната инстанция, също не се представя завещателното разпореждане, а ново удостоверение от районния съд, че има оставено на съхранение завещание от Н. Я. в полза на С. Н. и З. Г. Въззивната инстанция също при наличните доказателства се произнася, че жалбата е неоснователна, но отхвърля иска за делба, тъй като приема, че завещателното разпореждане е произвело правно действие, защото не е било оспорено по реда на чл. 30 ЗН. Съдът е изложил и съображения с оглед обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 90а ЗН, ДВ, бр. 21/1996 г. при отхвърляне на иска за делба.
Касационната жалба е основателна. Налице са допуснати нарушения на процесуалните правила, които дават основание за отмяна, поради допуснати нарушения по чл. 218б, б. "в" ГПК.
Първо: налице е противоречие на мотиви и решение, посочени по-горе.
Второ: допуснато е и нарушение по чл. 188 и чл. 189, ал. 2 ГПК.
Анализът на доказателствата по делото е направен при грубо несъблюдаване с нормата на чл. 208, ал. 1 във вр. с чл. 211 и чл. 188 ГПК. Въззивният съд е инстанция по същество на спора и тя не може да не подложи на преценка доказателствата и тяхната доказателствена сила, а още повече да изключи формални доказателства, които са спорни и същевременно да ги обсъжда и да се позовава на тях, за да направи своите прави изводи. Именно интерпретацията на фактите по непосредственото завещателно разпореждане води до изводи, които първо могат да се проверят и второ не могат да се преценят, дали правилно са отнесени към материалната норма с оглед основателността и неоснователността на иска за делба.
Налице е съществено нарушение на процесуалните правила, именно защото съдът се позовава и се произнася по непредставено завещателно разпореждане, т. е. без да е представено завещателното разпореждане по делото, както се посочи по-горе. Щом са предявени права по завещание и съдът се произнася по тях, то съдът е бил длъжен този формален акт да го провери и с оглед чл. 16 ЗН, което налага това доказателство да е приложено по делото. И тъй като завещанието е формален акт, то и съобразно чл. 127 ГПК, никой не може да се позове на него, без да го представи. Ето защо се налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. И тъй като касационната инстанция констатира нарушения на съществени процесуални правила, които касаят истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т. е. констатирана е процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, то при новото разглеждане на делото по преценката на съда, завещателното разпореждане, което има самостоятелно значение за процеса на доказване, трябва да бъде проверено заедно с другите доказателства по делото при положение, че съдът с оглед неговата преценка ще прави своите правни изводи.