КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Търговско предприятие – понятие. Съдържание на предприятието. Сделки с предприятие.

Правен режим: чл. 15-16а ТЗ. Това е общия режим, в ЗОЗ има специални правила относно залагане на предприятие.

1. Понятие. Търговското предприятие по смисъла на чл. 15 е организация на дейността на търговеца. Понятие, което се покрива донякъде с понятието “имущество”, но е по-широко от него (на практика търговското предприятие е имуществото на търговеца). По нашето право търговско предприятие е обект, а не субект на правото, за разлика от други правни системи.

Според Ал. Кацарски има 3 подхода за регламентирането на търговското предприятие:

1) Субектна теория – при финансовото и при трудовото право. Двата отрасъла се опитват да работят с категорията правосубектност, която се разминава с понятието на гражданското право. Данъчнозадължени са и неперсонифицирани образувания, а в трудовото право като работодател може да се третира и неперсонифицирана гражданска общност. Когато и двата отрасъла стигнат до принудително изпълнение, работят с гражданска правосубектност (не се изпълнява срещу гражданско дружество, а срещу съдружник) – определящо е търговското понятие за субект.

2) Чл. 15, ал. 1 – търговското предприятие не е субект, а обект. Обект на правото е нещо от материалната действителност, върху което съществува субективно право.

3) Възможно е, когато търговското предприятие се третира като обект да се разбира нещо различно от горното определение – съвкупност от права, задължения и фактически състояния (наследството също може да се третира по двата начина). Разликата между двата подхода обаче е съществена:

а) ако търговското предприятие (наследството) се третира като обект в истинския смисъл на думата върху него има едно субективно право на търговеца и с актът на прехвърлянето автоматично се сменя титуляра на това правото, ако търговското предприятие се третира само като съвкупност последиците от акта на прехвърляне са много по-ограничени – прехвърлянето няма да е изведнъж, а по начини различни за различните елементи от трите съвкупности;

б) ако има единно право върху търговско предприятие, то трябва да има и иск, с който да се защитава това право, ако търговското предприятие е съвкупност, всеки от елементите ще се защитава по съответния начин – няма общ начин за защита.

2. Съдържание на понятието “търговско предприятие”:

1) То е съвкупност от права, които могат да са имуществени (вещни, облигационни, права върху нематериални блага) и неимуществени, които са свързани с търговската дейност (напр. право на търговска фирма). Има и други неимуществени права, които се включват в търговското предприятие (напр. авторски права: право на публикуване, право на авторско име и т.н.) Заради неимуществените права понятието “търговско предприятие” е по-широко от “имущество”.

2) В търговското предприятие се включват задължения. Задълженията могат да бъдат, както деликтни така и договорни, както частни така и публични.

3) На последно място се включват и фактически отношения (напр. владение, клиентела, репутация и т.н.)

Търговското предприятие е не статична, а динамична съвкупност.

Всеки търговец (ЕТ или ТД) може да има повече от едно търговско предприятие, без дори да регистрира клон – това личи от Националните сметкови стандарти, които предвиждат възможност за водене на отделна отчетност. Отграничение между търговските предприятия на един търговец се прави на базата на предмета на дейност, а ако са с еднакъв предмет на дейност въз основа на отделното счетоводство. Доказването дали определени елементи са в състава на търговското предприятие става обикновено от счетоводната отчетност. Смисълът от възможността за множество предприятия е прехвърлянето на едно от тях като съвкупност.

Поставя се въпрос дали може да се прехвърли част от предприятието, а да се приеме, че има прехвърляне на цялото предприятие – смята се, че могат да се извадят определени права, без обаче да се накърнява същността на предприятието. Според едно съдебно решение прехвърляне на предприятие има дори и само при прехвърляне на фактическите отношения, при положение, че ЕТ още не е започнал да развива дейност и няма права и задължения.

3. ТЗ урежда в чл. 15 общия правен режим на разпоредителните сделки с търговско предприятие. Най-вече този режим се прилага за продажбата на търговско предприятие, но може да се използва и за други прехвърлителни сделки. Сделките с търговско предприятие напомнят на продажбата на наследство и преди да съществуват подробни правила за търговското предприятие се използват правилата за продажба на наследство. Сходството е в правата и начина на прехвърляне.

Според Ал. Кацарски търговското предприятие може да бъде обект освен на продажба и на замяна, дарение, залог по ЗОЗ, завещание и апорт. Във всички тези случаи (с изключение на завещанието и апорта) прехвърлителната сделка е договор. Формата на договора на зависи от елементите на съвкупността, иначе би се обезсмислило прехвърлянето на предприятие. Сделките с една съвкупност трябва да постигат 2 ефекта:

1) Прехвърлителният акт е единен и се отнася до всички елементи на съвкупността, без да се изброяват – тази цел се постига с посочване на общ белег, който ги индивидуализира: при наследството принадлежност към имуществото на наследодателя, при търговското предприятие – връзка между елементите и търговската дейност на лицето (всеки елемент трябва да обслужва търговската дейност на лицето). 2) Другият смисъл на сделките със съвкупност е да има единна форма, за прехвърлянето на всички елементи, без поименно изброяване - формата е нотариална заверка на подписите на 2те страни.

3.1. Продажбата на търговско предприятие се извършва с договор. 1) Формата е за действителност и изисква нотариално заверени подписи на прехвърлителя и приобретателя.

2) Законът изисква отчуждителя да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне. Това уведомяване е необходимо за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, а не е елемент от фактическия състав. Сделката, с която се прехвърля търговско предприятие може да се разглежда като много на брой цесии или много на брой замествания в дълг, а и при двата типа сделки е необходимо уведомяване. Режимът при търговското предприятие е облекчен, защото кредиторите не е нужно да дават съгласие като по чл. 102 ЗЗД: Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Това е така, защото законът предвижда солидарна отговорност за прехвърлителя и приобретателя (чл. 15, ал. 2) и така кредиторите са гарантирани. Законът създава и определена поредност, тъй като изрично определя, че ако задълженията са търсими (всички освен паричните), кредиторите са длъжни да се обърнат първо към прехвърлителя на предприятието. Идеята на законодателя е, че тъй като отчуждителя е бил страна по непаричното задължение може вече да е започнал подготовка за изпълнение и поради това на него ще му е по-лесно да изпълни.

3) Според О. Герджиков разпоредбата на чл.15, ал. 2 е диспозитивна, т.е. възможно е да се постигне някакво друго споразумение с кредиторите, като например те да освободят продавача от задължението си към тях, което ще е истинско заместване в дълг. На практика се оказва, че това е единствената възможна уговорка – не може да има споразумение с кредиторите, според което приобретателя да не е отговорен за задълженията на предприятието. Аргументите в тази насока са най-малко 2: 1) ако извън търговското предприятие останат задълженията какво точно ще се придобие тогава; 2) в правото няма фигура, която да предвижда, че купувача се освобождава от отговорност (за разлика от заместването в дълг при първата възможност). Проф. Герджиков също поставя и въпроса за давността, с която се погасяват задълженията на продавача, който той прехвърля заедно с предприятието. Според повечето автори в този случай няма особености при давността.

3.2. Освен това е необходимо договорът за прехвърляне на търговско предприятие да е вписан в търговския регистър и той се вписва по партидата на прехвърлителя и приобретателя или правоприемника и се обнародва в ДВ.

1) Поставя се въпроса какво става ако приобретателят не е търговец. Според Наредба № 14, когато бъде заявено за вписване по партидата на прехвърлителя прехвърлянето на предприятие, съдът служебно вписва приобретателя в търговския регистър и вписва прехвърлянето. Вписването се извършва по партидите и на двамата, за да може да се дава еднаква информация за осъществяване на сделката.

2) Не е ясно дали това вписване има оповестително или конститутивно действие. По принцип вписването е оповестително, а не конститутивно – според Калайджиев и в този случай е така. Ал. Кацарски подържа това разбиране и смята, че прехвърлителния ефект настъпва със сключването на сделката в определена форма.

3) Освен това ако се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот договорът се вписва и в нотариалните книги в службата по вписванията (чл. 16, ал. 2). В този случай обаче не се предвижда форма на нотариален акт, а споменатата по-горе нотариална заверка на подписите. Тъй като формата на договора не е нотариален акт, вписването не се извършва служебно, а от приобретателя. Вписването в нотариалните книги също е необходимо за противопоставимост на прехвърлянето.

3.3. Законът урежда т.нар. “отделно управление” на прехвърленото предприятие в 6месечен срок след обнародването (чл. 16а, ал. 1). Това означава, че в 6месечен срок след обнародването приобретателя не трябва да слива имуществото, което е включено в прехвърленото предприятие със собственото си имущество. Това трябва и счетоводно да е така. Причината за това е, че кредиторите на прехвърлителя могат да поискат от приобретателя обезпечение или изпълнение на задълженията. Чл. 16а създава една привилегия на кредиторите на прехвърлителя пред кредиторите на приобретателя. Проблемът обаче е, че законодателят не е уредил достатъчно добре въпроса за изпълнението на това задължение на приобретателя или санкциите при сливане на двете имущества. Това правило според Калайджиев би имало смисъл ако 6те месеца са преди прехвърлянето. В противен случай правилото има пожелателен характер – единствената последица е общата отговорност за вреди, но нея длъжникът я носи винаги.

4. В ЗОЗ е уреден залогът на търговско предприятие – цялата съвкупност може да се залага за обезпечение на задължения. Договорът е в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Договорът се вписва в търговския регистър само по партидата на залогодателя, защото няма прехвърляне. Заложното право възниква от договора, но има действие спрямо 3тите лица от вписването. При залогът е важно третите лица да разберат, че предприятието е заложено и, че може да се насочи принудително изпълнение срещу него. Тук обаче възникват няколко проблема:

4.1. Поставя се въпроса за конкуренцията между правата на заложния кредитор върху цялото търговско предприятие и на лицата, които имат право на залог върху отделни обекти от търговското предприятие (няма причина да има отделни залози върху вещите, след залога на цялото предприятие). По начало предимство имат кредиторите, които имат залог върху отделни вещи пред кредиторите върху цели съвкупности. Кредиторът на заложеното предприятие може да противопостави на последващите кредитори ако залогът му се впише и според обектите, които са част от предприятието (напр. ако има движими вещи в регистъра на особените залози, за недвижими имоти в нотариалните книги, а за безналични акции в Централния депозитар).

4.2. След като собственикът на предприятието отчужди една вещ от съвкупността може ли заложният кредитор да запази залога си върху тази вещ. Възможно е само ако в договора за залог на предприятието, вещите който то обхваща са изброени подробно.

5. ТЗ не разглежда други сделки освен продажбата (и залогът по ЗОЗ) – в литературата се смята обаче, че може да има и други сделки: лизинг, наем, замяна, дарение, които не са изрично уредени.

5.1. Завещание на търговско предприятие – поставя се въпроса коя форма ще е приложима на сделките с предприятие или на наследството (на ТП или Насл.П). Търговското право както и ОП урежда сделки между живи, Насл.П урежда сделки с оглед на смърт (отношението между тях не е като общ към специален закон). Затова определяща ще е формата на завещанието (саморъчно или нотариално завещание). Според проф. Герджиков търговското предприятие може освен да е обект на завещание също така бъде обект и на завет и на делба-дарение и делба-завещание (като формата предвидена в ЗНасл. се явява специална спрямо ТЗ).

5.2. Апорт на търговско предприятие:

1) Има едно специално правило за форма: формата за действителност се удовлетворява от формата на учредителния акт (при капиталовите дружества е необходима и едностранна декларация на вносителя с нотариална заверка на подписа – има съвпадение на формата).

2) При апорта има още една особеност – при невъзникнало дружество вписването поражда прехврлителния ефект (тогава възниква и дружеството).

5.3. Относно дарението на търговско предприятие проф. Герджиков изтъква особеността, че предприятието съдържа и задължения, което прави фигурата подобна на дарение с тежест.

5.4. Търговското предприятие може да е обект и на непрехвърлителни сделки (наем или лизинг) – не се сменя титулярът, но се експлоатира търговската дейност произтичаща от елементите на предприятието. При лизинга на търговско предприятие чл. 347 препраща към правилата за лизинг на вещ. Това е приложимо обаче само за вещите като елемент от предприятието, за другите елементи е необходимо страните да уговорят много правила изрично (относно вземания, задължения и т.н.)

6. Правни последици от прехвърлянето на търговско предприятие (Ал. Кацарски):

6.1. Относно правата:

1) Вещни права – относно недвижимите имоти виж. 3.2. (3); при движимите вещи стабилизираща функция има вдигането на вещите - чл. 78 ЗС (трябва да има предаване на фактическата власт).

2) Облигационни права – пълният прехвърлителен ефект не е незабавен освен сключване на сделката е необходимо и уведомяване на кредиторите (вж. 3.1. (2).

3) Права върху нематериални блага – принципно сделката има незабавен прехвърлителен ефект (те са абсолютни права и няма кой да бъде уведомяван). Право на име – необходимо е първо изрично да се уговори, че се прехвърля правото на име и второ да се впише. Има обаче принцип на истинността – в името ще се вижда правоприемство, но трябва да се вижда и фирмата на преобретателя.

4) ЦК – различно е за различните ЦК: при ЦК на приносител освен сделката е необходимо и предаване; при ЦК на заповед е освен сделката е необходимо и джиро; при поименните ЦК освен сделката е необходима и цесия, а при безналичните ЦК (които не са материализирани в документ, а представляват запис в регистър) прехвърлянето става чрез сделката и вписване в Централния депозитар – вписването има конститутивно действие.

6.2. Относно задълженията – ефектът на прехвърлянето се постига подобно на встъпването в дълг (вж. 3.1.(2).

6.3. Относно фактическите отношения: 1) владение; 2) ноу-хау; 3) клиентела; 4) добро име. Фактическите отношения не могат да бъдат сменени със сделката (те не са умозрителни), а приобретателят трябва да бъде поставен във фактическите отношения – да осъществява фактическа власт, да му бъде съобщено ноу-хау, да не му се отклонява клиентелата).

Следователно търговското предприятие е съвкупност, а не единно право, прехвърлянето на търговското предприятие не може да бъде подчинено на единен правен режим (като момент и начин на прехвърлянето), а трябва да се съобрази с особеностите на отделните елементи, затова нашето право го третира като съвкупност. Вторият аргумент в тази насока е, че няма и единен способ за правна защита на търговското предприятие – защитата се осъществява със съответния за елемента правен способ. Константин Кацаров в по-старата доктрина изразява мнението, че търговското предприятие единен обект върху който има единно право с единна защита, като се аргументира от нелоялната конкуренция. Това разбиране не може да бъде подкрепено днес.

7. Търговското предприятие е обект на сделки, но в ГПК няма правила за принудително изпълнение върху търговско предприятие, такъв ред има само в ЗОЗ и то само за залозите. Редът по ЗОЗ освен това не е принудително изпълнение, а договорно, защото не участва изпълнителен орган. Според чл. 46 от ЗОЗ: (1) Заложният кредитор може по свой избор да се удовлетвори от търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения или от отделни негови елементи. (2) Ако заложният кредитор избере да се удовлетвори от отделни елементи на търговското предприятие, той е длъжен да продаде първо онези от тях, продажбата на които би затруднила в най-малка степен дейността на предприятието. (3) Ако заложният кредитор избере да се удовлетвори от търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, той може да назначи управител на предприятието В този случай съобщението до търговеца по чл. 33, ал. 1 съдържа и съгласието на управителя за назначаването му. (4) След вписването на управителя на предприятие в търговския регистър търговецът не може да упражнява правата си върху търговското предприятие. Управителят на предприятието има функциите на търговски пълномощник.

ПРОМЕНИТЕ В ЗАКОНА ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ,
ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ЗАКОНА ЗА ПУБЛИЧНО-ЧАСТНОТО ПАРТНЬОРСТВО
През юли бе приет Закон за публично-частното партньорство (ЗПЧП) (обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2012 г., в сила от 01.01.2013 г.).

С преходните и заключителни разпоредби на закона бяха направени редица промени в други закони, като един от тях е и Законът за общинската собственост (ЗОС).

Независимо от това, че промените в ЗОС, свързани с ПЧП, както и самият ЗПЧП, ще влязат в сила от началото на 2013 година, те (промените в ЗОС) са актуални и към настоящия момент, тъй като в оставащия период до края на настоящата година следва да се актуализират някои от наредбите на общинските съвети, приети на основание на съответните разпоредби от ЗОС. Съгласно § 19б от ПЗР на ЗОС общинските съвети привеждат съответните общински наредби в съответствие със Закона за публично-частното партньорство в срок до влизането му в сила.

Първата наредба е наредбата по чл. 8, ал. 2, с която се определят редът за придобиване на право на собственост и на ограничени вещни права, за предоставяне за управление, под наем и за разпореждане с имоти и вещи - общинска собственост, и правомощията на кмета на общината, на кметовете на райони, на кметовете на кметства и на кметските наместници при спазване на разпоредбите на този закон (ЗОС) и на специалните закони в тази област, като с направеното допълнение в текста изрично е отбелязано - освен когато е приложим Законът за публично-частното партньорство. В тази връзка е и допълнението в чл. 14, ал. 2, изречение първо от ЗОС - отдаването под наем на имоти по ал. 1 се извършва от кмета на общината след провеждане на публичен търг или публично оповестен конкурс, освен ако в закон е предвидено предоставянето под наем да се извършва без търг или конкурс или е определен друг ред.

В конкретния случай става въпрос за приложното поле на разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 2 ЗПЧП (една от формите на финансова подкрепа от страна на публичния партньор) - предоставяне на права върху имоти или части от имоти, които са различни от обекта, с който се извършва дейността от обществен интерес, за извършване на допълнителна стопанска дейност и/или за предоставяне на допълнителни услуги извън дейността от обществен интерес.

Съгласно чл. 11 ЗПЧП предоставянето на права по чл. 9, ал. 1, т. 2 се извършва чрез учредяване на ограничени вещни права върху имоти или отдаване под наем на имоти или части от имоти, които са различни от обекта, с който се извършва дейността от обществен интерес, и са собственост на общината. В тези случаи учредяването на ограничени вещни права върху имоти и отдаването под наем на имоти или части от имоти се извършват при условията и по реда на ЗПЧП, като не се прилагат редът и ограниченията относно сроковете, определени в Закона за общинската собственост. ;Правата се предоставят за срок най-късно до прекратяване на договора за ПЧП. Частният партньор няма право да извършва прехвърлителни сделки в полза на трети лица с учредените права и с построеното. С договора за ПЧП се определят правата и ограниченията на частния партньор за пренаемане, отдаване под наем и ползване съвместно с трети лица на имотите, върху които са му предоставени права. Въведена е забрана такива права да се предоставят върху обекти и имоти, които са публична общинска собственост.

С допълнението в чл. 9, ал. 4, изречение второ от ЗОС, съгласно която застрахователните вноски за имотите и вещите, предоставени под наем, за ползване или на концесия, са за сметка на наемателите, ползвателите или концесионерите, е предвидено, че в случаите на публично-частно партньорство застрахователните вноски за сметка на определения в договора партньор.

Направени са допълнения и в разпоредбите на ал. 9 на чл. 8 ЗОС относно съдържанието на годишната програма за управление и разпореждане с имотите - общинска собственост. Допълнено е, че програмата е в съответствие с раздела за общински публично-частни партньорства от програмата за реализация на общинския план за развитие и следва да съдържа и описание на имотите, които общината има намерение да предложи за предоставяне за публично-частно партньорство.

С допълнението на чл. 8, ал. 11 и новата ал. 12 ЗОС са конкретизирани контролните правомощия на областния управител във връзка с ПЧП - актовете на общинския съвет и на кмета за придобиване, управление и разпореждане с имоти и вещи - общинска собственост, подлежат на контрол и могат да бъдат оспорвани по реда на чл. 45 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, освен в случаите по Закона за публично-частното партньорство - областният управител има право да оспорва решенията на общинските съвети, приети в процедура за определяне на частен партньор или на концесионер, при условията и по реда на Закона за обществените поръчки, съответно на Закона за концесиите.

От промените, направени в глава шеста от ЗОС, се налага да бъдат направени и съществени промени в досегашните наредби по чл. 51, ал. 5 ЗОС, които да бъдат съобразени с разпоредбите на новите чл. 51а и 51б ЗОС.

Съгласно разпоредбите на чл. 51а ЗОС общината и търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала може да учредяват или да участват в търговски дружества, чийто капитал не е изцяло тяхна собственост, само когато останалите съдружници/акционери са определени по реда на чл. 33-39 от Закона за публично-частното партньорство. За устава/дружествения договор на тези търговски дружества се прилага чл. 52, ал. 2 ЗПЧП.

Общината и търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала могат да участват в граждански дружества или да сключват договори за съвместна дейност само с лица, определени по реда на чл. 33-39 от Закона за публично-частното партньорство.

Съгласно чл. 51а, ал. 3 ЗОС разпоредбите на ал. 1 и 2 от същия не се прилагат:
1. когато съдружници/акционери са държавата, друга община или публичноправна организация;
2. когато съдружниците/акционерите са определени след процедура за приватизация, за предоставяне на концесия или друга процедура, определена със закон;
3. за публичните акционерни дружества;
4. за дружествата, учредени в изпълнение на международен договор или междуправителствено споразумение.

Съгласно чл. 51б ЗОС общината може да внася свободни имоти и вещи или вещни права върху имоти - частна общинска собственост, като непарична вноска в капитала на търговски дружества при условия и по ред, определени в наредбата по чл. 51а, ал. 4 ЗОС, след решение на общинския съвет, прието с мнозинство от две трети от общия брой на общинските съветници. Когато общината не е едноличен собственик на капитала на търговското дружество и другият съдружник/акционер не е държавата, друга община или публичноправна организация, непарична вноска в капитала се извършва само когато останалите съдружници/акционери са определени по чл. 51а, ал. 1 ЗОС.

Търговските дружества с общинско участие в капитала могат да отдават под наем имоти или части от тях, внесени от общината като непарична вноска в капитала им, или да ограничават вещни права върху такива имоти чрез публичен търг или публично оповестен конкурс по ред, определен в наредбата по чл. 51а, ал. 4. Срокът на договорите за наем и за правото на ползване за тези имоти не може да бъде по-дълъг от 10 години. Този ред и срок не се прилагат в случаите на Закона за концесиите и Закона за публично-частното партньорство.

Наред с визираните по-горе разпоредби, следва да се има предвид и разпоредбата на новия § 19а от ПЗР на ЗОС, съгласно която разпоредбите на чл. 52, ал. 2 ЗПЧП се прилагат и за търговските дружества с повече от 50 на сто общинско участие в капитала, учредени до 31.12.2012 г., освен в случаите по чл. 51а, ал. 3 ЗОС. Съгласно разпоредбите на чл. 52, ал. 2 ЗПЧП публичният съдружник, независимо от дела му в капитала на публично-частното дружество, има блокираща квота при вземането на решения за:
1. изменение на устава или на дружествения договор;
2. увеличаване и намаляване на капитала;
3. сключване на сделките по чл. 236, ал. 2 от Търговския закон;
4. извършване на разпоредителни сделки с имущество - предмет на непарична вноска на публичния съдружник;
5. преобразуване и прекратяване на дружеството.

Важно е също така да се имат предвид и разпоредбите на новия чл. 54 ЗОС, съгласно които дейностите по чл. 53 ЗОС, които не се осъществяват от общински предприятия по чл. 52 ЗОС, се възлагат, съответно предоставят, по реда на Закона за обществените поръчки, Закона за концесиите или Закона за публично-частното партньорство.

Стефан ТОДОРОВ, юрист

ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА
НЕПАРИЧНИ ВНОСКИ форма,

формата, в която се прехвърлят правата в полза на учредяваното търговско дружество, се отклонява от тази, която се изисква по гражданското право. Според ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт (чл. 18). ТЗ иска да облекчи учредителите на търговското дружество. Чл. 73, ал. 1 разпорежда, че вноската на такива права се извършва с дружествения договор. Самият дружествен договор изисква нотариална заверка на подписите на съдружниците. Следователно изискуемата по ЗЗД (чл. 18) нотариална форма за прехвърляне или учредяване на вещни права е заменена с писмена форма с нотариална заверка на подписите. Тази форма е спазена с факта на сключване на дружествения договор. Това е така, понеже вноската с всичките й реквизити се съдържа в договора. Понеже уставът, който замества дружествения договор (при АД и КДА), не изисква нотариална заверка, към него трябва да се приложи писмено съгласие на вносителя с описание на вноската и нотариална заверка на подписа му (чл. 73, ал. 1, изр. II).

Изключение от тази картина е налице при ООД. При него законодателят се е отклонил от правилото за нотариална заверка на подписите. Достатъчна е обикновена писмена форма на договора. От друга страна, за ООД няма изискване за писмено съгласие на вносителя, което да е с нотариална заверка, както е при АД и КДА. Налице е законодателна празнина, която трябва да се преодолее. Вариантите са два. Първият е, когато съдружник в ООД прави непарична вноска, дружественият договор да бъде с нотариална заверка на подписите. Вторият вариант е да се прибегне до отделно писмено съгласие на вносителя с нотариална заверка на подписа, както е при АД и КДА.

Разгледаният ред търпи отклонение при апортиране от държавата или община. Нотариална форма не е необходима. Достатъчна е писмената форма. Непаричната вноска на имоти и вещи - частна държавна собственост, се извършва въз основа на решение на Министерския съвет по предложение на съответния министър - чл. 57, ал. 3 от Закона за държавната собственост. Според чл. 19, ал. 2, т. 5 от Закона за банките търговска банка не може без писмено разрешение на централната банка да увеличава капитала си с непарична вноска - опр. № 51-1999-V г. о.

Апортирането на имоти и вещи - частна общинска собственост, се извършва с решение на общинския съвет - чл. 34, ал. 5 от Закона за общинската собственост. В тези случаи не е необходимо писмено съгласие с нотариална заверка на подписа.

Друг е въпросът, когато дружеството придобива недвижим имот на общо основание. Такава сделка се подчинява изцяло на изискванията на гражданското право, включително и по отношение на формата. Следователно в тези случаи ще бъде необходим нотариален акт.

Когато се внася вещно право върху недвижим имот, управителният орган на дружеството, когато то възникне, представя в службата по вписванията за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, съответно писменото нотариално заверено съгласие от вносителя. В последния случай вместо извлечение от дружествения договор се представя нотариално заверено извлечение от устава. При вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя (чл. 73, ал. 5). Чрез извършеното вписване дружеството ще може да противопостави придобитите права на трети лица.

Отклонението от общите гражданскоправни норми относно формата се отнася само до правата върху недвижими имоти. Вносът на други права се извършва според изискванията на гражданския закон за тяхното учредяване или прехвърляне (чл. 73, ал. 2).

Вписване на договор за прехвърляне на търговско предприятие в имотния регистър .

Търговците са основният субект на търговските правоотношения. Търговското предприятие от своя страна представлява средството, чрез което търговците извършват своята търговска дейност. В състава на търговското предприятие се включват три групи елементи - субективни права, юридически задължения и фактически отношения.
Търговското предприятие представлява съвкупност от тези 3 групи елементи, която съвкупност се разглежда от Търговския закон като самостоятелен правен обект, който принадлежи на търговеца и който като всеки друг правен обект може да бъде предмет на прехвърлителни и непрехвърлителни сделки. Търговският закон (ТЗ) е уредил само продажбата на търговско предприятие, но търговското предприятие може да бъде и предмет на други прехвърлителни сделки - дарение, замяна и други. При тази продажба се приема, че се прехвърлят всички права и задължения и фактически отношения, притежавани от търговеца към момента на продажбата. Ако страните желаят някое от правата да не бъде прехвърлено, то е необходимо това изрично да бъде посочено в договора за продажба.

Договорът за прехвърляне на търговско предприятие е регламентиран в чл. 15 от Търговския закон, където „предприятие“ е дефинирано като „съвкупност от права, задължения и фактически отношения“, а не като поединично определени и индивидуализирани недвижими вещи, както е при ипотеката.
Продажбата на търговско предприятие, съгласно чл. 15 ТЗ, задължително се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. В договора се конкретизира предприятието, което се продава. Особеността тук следва от специалната разпоредба на чл. 97, ал. 2, т. 2, според която при сделка с търговско предприятие, материалният интерес се определя от балансовата стойност на дълготрайните активи на предприятието за изтеклото тримесечие.
Прехвърлянето на търговското предприятие се оповестява чрез вписване в търговския регистър, а до влизане в сила на Закона за търговския регистър (ЗТР) - и чрез обнародване в „Държавен вестник“. Вписването се извършва едновременно по партидите на отчуждителя и на правоприемника (чл. 16, ал. 1 ТЗ).
Съгласно чл. 15, ал. 3 ТЗ отчуждителят и прехвърлителят отговарят солидарно пред кредиторите, ако няма друго споразумение с тях. Солидарността обезпечава кредиторите и възниква по силата на закона.
По силата на чл. 16, ал. 4 ТЗ, когато с договора се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът се вписва и в имотния регистър в службата по вписванията по местонахождението на имота. Не е трудно да се установи, че с тази разпоредба се прави отклонение от общата норма на чл. 18 ЗЗД, според която договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. От друга страна, сделките, извършвани по реда на чл. 16, ал. 4 ТЗ, не се считат за възмездни сделки с недвижими имоти. В практиката те се приравняват към апортните вноски, които изрично са освободени от местен данък (аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 9 от Закона за местните данъци и такси). Всички по-горе споменати елементи са необходими за действителността на продажбата на търговско предприятие, т.е. да породи тя желаните от страните правни последици - прехвърлянето на собствеността. Когато в състава на предприятието са включени и други права, за отчуждаването на които се предвижда специален ред, то при тяхното прехвърляне се спазва този ред и предписаната от закона форма. Например прехвърлянето на права върху патентовани изобретения и полезни модели, марки и промишлен дизайн се осъществява чрез вписването на договора в съответните регистри на патентното ведомство, след вписването му в търговския регистър. Ако предприятието включва вземания, обезпечени с ипотека, за да има действие по отношение на ипотеката, прехвърлянето трябва да се впише в имотния регистър след вписването му в търговския регистър - чл. 171 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 12, ал. 2 и чл. 17 ПВ.

Вписването в службата по вписванията има само оповестително действие и целта му е разрешаване на конкуренцията на права между лица, които са придобили последователно собствеността на имота, т.е. това вписване има правното значение, което има вписването на всеки друг акт за недвижим имот - да даде гласност за извършено по отношение на имота действие.
Тази правна характеристика на вписването по чл. 16, ал. 4 ТЗ предопределя и реда, по който същото следва да бъде извършено. Това е редът за вписване на актове относно недвижими имоти, установен в раздел ІІ на Правилника за вписванията (ПВ). Доколкото не е сред конкретно посочените в чл. 4 ПВ актове, подлежащи на вписване, договорът за продажба на търговско предприятие следва да се причисли към категорията „други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване“ по смисъла на препращането в чл. 4, б. „и“ ПВ. Оттук и изводът, че по отношение на вписването по чл. 16, ал. 4 ТЗ освен специалните изисквания, съдържащи се в тази норма, трябва да са изпълнени и всички общи изисквания по чл.6 ПВ.
Изискването, което е поставено в чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ е подлежащият на вписване акт да съдържа описание на имота до който се отнася. Следователно при вписване прехвърляне на търговско предприятие, съдията по вписванията следва да извърши проверка на съдържанието (Определение № 776 от 09.12.2011 г. на ВКС по т.д. № 98/2011 г., ІІ т.о., ТК) на подлежащия на вписване акт за спазване на изискванията по чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ - описание на имота с изискуемите от закона индивидуализиращи белези.
Искането за вписване на прехвърлянето на търговско предприятие трябва да е съобразено и с разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ПВ, изискваща в случаите когато актът касае имот, попадащ в район с одобрена кадастрална карта, описанието на имота да се извършва съобразно кадастралните данни по чл. 60, т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). В тези случаи към акта се прилага и скица-копие от кадастралната карта, издадена от Агенцията по геодезия, картография и кадастър (АГКК).
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), вписването на договора за прехвърляне на търговско предприятие се допуска след представяне на писмена декларация от прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, а наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота - предмет на договора, се удостоверява в данъчната оценка. Съдията по вписванията носи отговорност по чл. 265 ДОПК за заплащане на задълженията, дължими от прехвърлителя при вписване на акт без представена декларация.
За вписването на горецитирания договор се дължи държавната такса, предвидена в чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, а именно: 0,1% върху цената, по която е таксуван актът, определена съобразно удостоверения материален интерес по чл. 97, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД).
Предвидените в Търговския закон вписвания на продажбата на търговско предприятие както в търговския, така и в имотния регистър, имат за цел да дадат преди всичко гласност на определени обстоятелства относно определени правни субекти, като същевременно тази информация е вярна и актуална. Ето защо, ако едно и също обстоятелство е предвидено за вписване в двата регистъра, то следва да е посочено еднозначно (Решение № 86 от 14.06.2010 г. на ВнАС по ч.т.д. № 307/2010 г., ТО).
Както бе упоменато по-горе, ако в предприятието - предмет на продажбата, е включен и недвижим имот вписването се извършва от съдията по вписванията по местонахождението на имота (Решение № 115 от 01.10.2009 г. на ВКС по т.д. № 308/2009 г., І т.о., ТК). Допустимостта на касационното обжалване по приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обоснована с Определение № 346 от 09.06.2009 г..Материалноправният въпрос за фактическия състав на сделката за прехвърляне на търговско предприятие и в частност за значението на вписването му по съответната партида, е решаван противоречиво от съдилищата.
С обжалваното решение е прието, че вписването е елемент от фактическия състав на сделката за прехвърляне на търговско предприятие. Не е осъществено прехвърляне на предприятие като сделка по смисъла на чл. 15 и 16 ТЗ, тъй като прехвърлянето на предприятие не е вписано в търговския регистър по партидата на отчуждителя и на правоприемника (съгласно чл. 16, ал. 1 ТЗ) в редакцията му към момента на сключване на договора, и не е обнародвано в „Държавен вестник“ (съгласно чл. 16, ал. 2 - отм. ТЗ).
Съобразно изложеното, ВКС - І т.о. приема за правилна практиката в Решение № 111 от 05.02.2001 г. по гражд.д. № 1412/2000 г. на V г.о. и Решение № 811 от 10.01.2007 г. по т.д. № 432/2006 г. на І т.о. В тази връзка е счел, че обжалваното въззивно решение е неправилно.
„В противоречие с тази практика на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по този въпрос и е направил незаконосъобразен извод, че след като договорът за прехвърляне на предприятие не е бил вписан по надлежния ред, той не е произвел правното си действие, поради което ищецът не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти. Това нарушение е довело до неизлагане на фактически и правни изводи относно наличието на останалите елементи от фактическия състав на предявения от касатора иск, т.е. липсва произнасяне по съществото на спора, което налага обжалваното решение да се отмени, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд“.
По изложените съображения, ВКС - І т.о. е отменило Решение от 21.01.2009 г. по в. гражд.д. 101/2008 г. на ОС - Монтана.
В подобен смисъл на постановеното по-горе по реда на чл. 290 ГПК Решение на ВКС, ТК е и Решение № 122 от 31.12.2009 г. по т.д. № 122/2009 г., І т.о. на ВКС.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е обоснована с Определение № 349 от 10.06.2009 г. Решението на Окръжния съд - Монтана е неправилно.
„Погрешно е прието, че вписването на прехвърляне на търговско предприятие има конститутивно действие и че същото е елемент от фактическия състав на сделката, поради което неспазването му води до неосъществяването й.

Вписването в търговския регистър има различни последици.
Новият Закон за търговския регистър (ДВ, бр. 34 от 2006 г.) не променя действието на вписването, уредено в Търговския закон и Гражданския процесуален кодекс, освен с оглед конкуренция между последиците на вписването и обнародването, предвид отпадането на последното като способ за оповестяване на третите лица.
Съгласно чл. 4а ТЗ (ДВ, бр. 80 от 2000 г., отм. бр. 38 от 2006 г.), относим към конкретния случай, вписването в търговския регистър има поначало оповестително действие.
Същият принцип е залегнал и в чл. 7, ал. 2 ЗТР, като следва да се отчита, че нормата е транспонирана в нашето право от чл. 3, ал. 7 от Първа директива на Съвета от 09.03.1968 г.
В съдържанието на чл. 4а ТЗ (отм.), респективно чл. 7, ал. 2 ЗТР, са включени две правни норми, първата от които е свързана с обстоятелството, че вписването няма конститутивно действие, освен ако закон изрично предвижда това. Това означава, че само в изрично предвидени от закона случаи вписването става елемент от правопораждащ фактически състав и в този случай е условие за настъпване на желаните правни последици“.
В мотивите си настоящия състав на ВКС подчертава, че в конкретния случай, при прехвърляне на търговското предприятие по реда на чл. 15 и сл. ТЗ, нито вписването, нито обнародването имат конститутивно действие за прехвърлителната сделка, осъществена посредством договор от 21.03.2002 г.
Ноторно известно е, че за конститутивни вписвания се считат тези по чл. 67 и чл. 140, ал. 4 ТЗ.
„В настоящия случай съдът е допуснал смесване на оповестителното действие на вписването (то е характерно за всички вписвания) и на конститутивния ефект от вписването. Оповестителното действие се отнася до третите лица. От деня на вписването вписаните обстоятелства се считат за известни и на тези трети лица, на които те преди това не са били известни. Или, оповестителното действие на вписването може да бъде окачествено като необорима презумпция за знание на вписани обстоятелства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, е отменил въззивно решение от 21.07.2008 г. по в. гражд.д. № 110/2008 г. на Окръжен съд - М. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.“
Законосъобразен е отказът на съдията по вписванията да впише договор за прехвърляне на търговско предприятие, когато той е представен за вписване в имотния регистър преди да е вписан в търговския регистър (Определение № 346 от 11.12.2008 г. по ч.т.д. № 283/2008 г., І т.о., ТК на ВКС). Причината за това е, че вписването в търговския регистър е елемент от фактическия състав на сделката, поради което е предпоставка за вписването й в имотния регистър. „Прехвърлянето на предприятие се счита за „несъществуващо“ преди вписването му в търговския регистър, което е и основание за постановяване на отказ за вписване“.
В същата връзка и с аналогични доводи, посочени по-горе с Определение № 296 от 20.04.2011 г. на ВКС по ч.т.д. № 168/2011 г., І т.о., ТК не е допуснато касационно обжалване на Определение № 230 от 07.02.2011 г. по ч. гражд.д. № 15/2011 г. на П. окръжен съд.
В своето изложение, инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторът е счел, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, като е поставил въпросите - „налице ли е преюдициалност на вписването в търговския регистър по отношение на вписването в имотния регистър в хипотезата на чл. 16, ал. 4 ТЗ. Следва ли да се извърши вписване в имотния регистър на договор с нотариална заверка на подписите за прехвърляне на част от търговското предприятие, първо да е налице такова вписване в търговския регистър.“
Извън това, че обоснованото противоречие от касатора няма за предмет разрешаването на поставените от него въпроси, то и фактически такова противоречие не е налице, тъй като въззивният съд изрично е приел, че вписването на сделката по чл. 15 ТЗ няма конститутивно действие. Приел е също така, че подлежащите на вписване актове следва да отговарят на конкретни изисквания, от което е направил извод, че извън проверката, дали представеният за вписване акт отговаря на посочените формални изисквания, съдията по вписванията няма правомощия да извършва проверка дали са налице материалноправните предпоставки за прехвърляне на търговското предприятие. Освен това, съдията по вписванията е констатирал и неизпълнение на формалните предпоставки за вписване на продажбата в имотния регистър, а именно- липса на декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, удостоверение за данъчна оценка, балансова стойност на дълготрайните активи, необходима за определяне на държавната такса, и др. С оглед тези предпоставки, които определят наличие на различен релевантен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, страната не е сочила каквито и да било доводи, определящи наличие на приложно поле на касационно обжалване.
Специфичен случай, касаещ задължението за предоставяне на удостоверение за данъчна оценка в производството по вписване, е разгледан в Определение от 17.11.2011 г. по ч. гражд.д. № 2188/2011 г. на Окръжен съд - В. В него се приема, че когато в прехвърляното търговско предприятие е включена фотоволтаична централа, за извършване на вписването не е необходимо предоставянето на удостоверение за данъчна оценка, тъй като въпросната централа не представлява сграда по смисъла на закона и поради това не подлежи на облагане по реда на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ. Въз основа на заключението на 3-членната експертиза, назначена по чл. 72, ал. 2 ТЗ, фотоволтаичната централа е описана като „съвкупност от съоръжения, включваща ограда, присъединително съоръжение, контейнер...с две помещения, рекламен билборд, контейнер и ... соларни полета...., състоящи се от инвертори, носеща метална конструкция и рамки за модулите - фотоволтаични панели и кабели“. Въззивният съд приема, че нито една от изброените вещи не е трайно прикрепена към земята и поради това не представлява недвижима вещ по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС. Ето защо, макар и построените съоръжения да представляват „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР към ЗУТ, те нямат качеството на сгради. След като включените във фотоволтаичната централа вещи са движими, те не следва да бъдат декларирани по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ и за тях е невъзможно издаването на удостоверение за данъчна оценка.
С оглед на гореизложеното, непредставянето на удостоверение за данъчна оценка за посочените движими вещи не може да бъде основание да се откаже вписването на договора за прехвърляне на търговското предприятие, част от което се явяват те.
Не е допуснато касационно обжалване и на Решение № 478 от 10.07.2008 г. по гражд.д. № 1251/2007 г. на Б. окръжен съд с Определение № 673 от 14.07.2009 г. на ВКС по гражд.д. № 359/2009 г., І г.о., ГК. В него е обсъден друг съществен въпрос за вписването на продажбата на търговско предприятие, а именно:
„Въпросът за вещния прехвърлителен ефект на постановлението за възлагане на един недвижим имот, който е бил предмет на публична продан, е уреден в чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 496, ал. 2 ГПК. Въпросът, който в действителност се поставя в касационната жалба, не е за този ефект, а за последиците от придобиване на имота от трето лице и вписване на правата му преди вписването на възлагателното постановление. Този въпрос обаче не стои по делото, с оглед безспорно установеното обстоятелство, че възлагателното постановление е вписано под № 428 от 19.02.2004 г., удостоверено с печат и подпис на съдията по вписванията на гърба на възлагателното постановление, като справката от службата по вписванията, на която се позовава жалбоподателят, е непълна и не съдържа вписванията преди констативния нотариален акт и продажбата от 2005 г. Не е обуславящ изхода на делото и въпросът за последиците от искането на взискателя за прекратяване на изпълнителното производство, с оглед данните по делото, че то е направено на 10.02.2004 г., след издаване на възлагателното постановление, което е съществувало към 03.02.2004 г., видно от съобщението от производството пред СИ, и към този момент са настъпили последиците на чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.).
Изводът, до който е стигнал в случая въззивният съд, е следният:
„Възлагателно постановление, влязло в сила и вписано в службата по вписванията, става противопоставимо на трети лица и сделка по нотариален акт няма желания от страните транслативен ефект, ако е извършена след влизане в сила на постановлението за възлагане на имота и след вписването му в службата по вписванията.“
Интересни за практиката въпроси са поставени в касационна жалба срещу Решение № 717 от 25.10.2010 г. по гражд.д. № 735/2010 г. на П. апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Окръжен съд - С.З. Решение № 74 от 18.05.2010 г. по т.д. № 74/2009 г.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че същото съдържа произнасяне по значими за делото материалноправни въпроси, а именно: 1. Ако в договора за продажба на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ е записано, че липсва недвижим имот, а след това се установи, че в актива на търговското предприятие такъв съществува, преминава ли собствеността върху недвижимия имот върху преобретателя на търговското предприятие; 2. За тълкуването на договорите в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отд., като е взел предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
„За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявен по чл. 108 ЗС ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация като собственик на процесния недвижим имот. Решаващият състав е преценил, че с договора за продажба на търговско предприятие от 22.07.2008 г., на който се позовава ищцовото дружество като придобивно основание, не е прехвърлено правото на собственост върху претендирания имот, тъй като същият не е бил част от неговия предмет. Този извод е аргументиран с липсата на каквото и да било описание на недвижимия имот в договора по чл. 15 ТЗ, в съответствие с императивното изискване на чл. 6, ал. 1, б. „в“ и ал. 3 от Правилника за вписванията във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ, както и с наличието на изрично отбелязване в чл. 1, изр. 2 от същия, че „ в активите на предприятието липсват недвижими имоти и права върху тях по смисъла на чл. 16, ал. 2 ТЗ.“ Като неоснователен въззивната инстанция е счела довода на дружеството, че прехвърлителното действие на договора за продажба на търговско предприятие обхваща и онези права, които страните са изключили изрично от неговия предмет. В тази връзка е застъпено становището, обосновано с разпоредбите на чл. 15, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, т. 1 ТЗ, че не съществува законова пречка предмет на прехвърлителната сделка по чл. 15 ТЗ да бъде не цялото, а само част от търговското предприятие.
Определение № 710 от 08.10.2012 г. на ВКС по т.д. № 338/2012 г., ІІ т.о., ТК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 335 от 15.12.2011 г. на АС - В. Т. по в. гражд.д. № 447/2011 г., разглежда приложението на чл. 16, ал. 4 ТЗ във връзка с обявяване за нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД на договор за учредяване на договорна ипотека в нотариален акт, поради липса на съгласие на собственика на имота към датата на учредяването й. Съдът е приел, че към датата на учредяване в полза на касатора (фирма - София) на договорната ипотека върху имот-собственост на трето реално задължено лице (фирма - гр. Р.), то това дружество не е имало намерение да се обвързва с поемане на задължение по този договор като реално задължено лице. Основание за тази констатация е наличието на предхождащ сключването на договор за ипотека договор за прехвърляне на търговско предприятие, сключен на 16.07.2007 г., по силата на който (фирма) прехвърля търговското си предприятие на (фирма) - гр. Р., който договор не е бил вписан в службата по вписванията, съгласно чл.16, ал.4 ТЗ и на второ място, че самият договор за ипотека е бил сключен при представителна власт, основана на пълномощно от 2005 г., с което пълномощникът е бил овластен да се разпорежда с цялото движимо и недвижимо имущество на (фирма) - гр. Р, което пълномощно първо: предхожда придобиването на правото на строеж от страна на дружеството-упълномощител, и второ е общо, т.е. имотът не е индивидуализиран, а и самата форма на пълномощното е опорочена: не е с нотариално удостоверени подпис и съдържание, съгласно чл. 37, ал. 1 ЗЗД. По така изложените съображения, решаващият съдебен състав е направил извод за липса на надлежно изразено съгласие от страна на собственика на имота към датата на сключване на договора за ипотека за поемане на задължения по него.
В случая жалбоподателят не формулира конкретен правен въпрос в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а вместо това навежда в касационната си жалба оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост.
Именно по изложените съображения, настоящият състав на ВКС е счел, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Друг съществен въпрос при вписването на договора за прехвърляне на търговско предприятие е този за направените от молителя разноски в производството по вписване.
В този смисъл е Определение № 590 от 13.07.2010 г. по ч.т.д. № 383/2010 г., т.о., ТК на ВКС.
Поискано е вписване на договор за прехвърляне на предприятие - чл. 16, ал. 4 ТЗ. По това искане е била внесена държавна такса от 1203,32 лв. По същото това искане е постановен отказ с влязло в сила определение, поради преценката на съдията по вписванията, че не са налице предпоставките на чл. 16, ал. 1 ТЗ. Дружеството - молител е поискало връщане на внесената държавна такса, за което е получил отказ от съдията по вписванията. Именно този отказ да бъде върната платената такса за вписване е предмет на въззивно и касационно обжалване.
Въззивният съд потвърждава отказа на съдията по вписванията.
Крайният извод, до който стига ТК - ВКС, състав на І т.о. в по-горе цитираното определение, е следният:
„Съгласно чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, независимо дали производството е приключило с извършване на охранителното действие (в случая - вписване на договора) или с мотивиран отказ то да бъде допуснато. Не намира приложение разпоредбата на чл. 4б ЗДТ, доколкото таксата е внесена в рамките на охранителното производство по чл. 530 ГПК във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ и действията на съдията по вписванията са под режима на част VІ на ГПК.“
Предвид горното, ВКС оставя без уважение частната касационна жалба срещу Определение № 54 от 12.02.2010 г. по ч. гражд.д. № 24/2010 г. на Окръжен съд - Т.

В заключение можем да отбележим, че продажбата на търговско предприятие представлява специфичен комплексен договор, с който се прехвърля собствеността върху всички права, задължения и фактически отношения, включени в неговия състав. При продажбата на търговското предприятие съгласно ТЗ не е необходимо да се посочват изрично всички елементи в състава на прехвърленото предприятие и в този смисъл говорим за прехвърляне на правни съвкупности. Следователно търговското предприятие е правна съвкупност, която може да включва в състава си и недвижими имоти (каквато правна съвкупност представлява и наследството). Поради това режимът при вписване на сделки с предмет търговско предприятие трябва да бъде идентичен с режима на вписване на друга позната у нас правна съвкупност, каквато е наследството. При вписването на прехвърляне на наследство изискването на чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ е неприложимо и по същите съображения, по които това изискване е неприложимо за правната съвкупност на наследството, трябва да бъде неприложимо за търговското предприятие като правна съвкупност. Ако такова едно предложение за изменение на чл. 6, ал. 2 ПВ бъде прието, това би допринесло за преодоляване на всички трудности при вписването на прехвърляне на търговско предприятие в момента. Последните са породени с оглед изпълнение на чл. 6, б. „в“ ПВ - в по-голямата си част от договорите недвижимите имоти не са индивидуализирани подробно или не са посочени въобще, което е основание за отказ от вписване от страна на съдиите по вписванията.

Елена КРЪШКОВА, съдия по вписванията