Определение № 277 от 30.06.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 160/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова чл. 108 ЗС
--------------------------------------------------------------------------------
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната жалба на А. К. З., чрез адвокат О, против въззивното определение от 4.01.2010 г. по ч. гр. д. № 2525/2009 г. на Варненския окръжен съд. С него е потвърден отказа от 23.11.2009 г. на съдията по вписванията, гр. В. да впише исковата молба на жалбоподателката по гр. д. № 1866/2009 г. по описа на Варненския районен съд.
В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и искане то да бъде отменено.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, II г. о. намира следното:
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва определение, с което се дава разрешение по същество на охранителното производство по вписване на искова молба, по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - произнасянето на въззивния съд е по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: следва ли лицата, за които е признато от съда, че нямат средства за заплащане на такси и разноски и са освободени от заплащането на такива при подаване на исковата молба в съда, да заплащат държавна такса за вписване на исковата молба.
Наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване се обосновава с необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл. 540 ГПК, във връзка с чл. 83, ал. 2 ГПК, при липса на молителя на достатъчно средства да внесе държавната такса за вписването, дължима съгласно общата разпоредба на чл. 4, б. "в" ЗДТ.
Така формулираният правен въпрос е обусловил извода на въззивния съд в обжалваното определение - изхождайки от компетентността и правомощията на съдията по вписванията, съгласно чл. 280 ЗСВ, и едностранния характер на охранителното производство по вписването, съдът е приел, че при липса на представени доказателства за внасяне от молителката на дължимата държавна такса за исканото вписване на исковата й молба, съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДТ, в размера, определен в чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, постановеният отказ на съдията по вписванията да впише исковата молба е правилен. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложима по аналогия, с оглед уредбата в ЗДТ относно случаите и лицата, които са освободени от заплащане на държавна такса за вписване, какъвто конкретният случай не е.
Въпросът налага тълкуване на разпоредбата на чл. 540 ГПК, препращаща за охранителните производства, каквото е това по вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване /чл. 569, т. 5 ГПК / прилагане освен общите правила на ГПК съответно и правилата на исковото производство, с изрично посочените изключения. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК попада в общите правила на ГПК, поради което и се поставя въпросът за нейното приложение в производството по вписване на искова молба, което налага и тълкуване на закона, още повече, че липсва и съдебна практика по поставения въпрос.
Затова следва да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Жалбоподателката е ищца в производство по предявен иск по чл. 108 ЗС, по което с разпореждане от 12.10.2009 г. на Варненския окръжен съд по гр. д. № 1866/2009 г. е освободена от заплащане на такси и разноски по гражданското дело, т. е. за тези държавни такси и разноски, предвидени в чл. 71 ГПК.
Този съдебен акт е постановен по образуваното исково производство, поради което и не поражда действие в друго производство, вкл. и в охранителното такова по искането за вписването на исковата молба, съгласно чл. 11 ПВп, във вр. с чл. 114 ЗС. В последното се дължи държавна такса, съгласно ЗДТ /чл. 4, б. "в"/, като размерът й е регламентиран в специална Тарифа за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, т. е. налице е специална регламентация извън ГПК, съответно тази за таксите, събирани от съдилищата. Тези разноски са за сметка на молителя - чл. 541 ГПК. Това обстоятелство е аргумент в подкрепа на извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК в производството по вписванията. В този смисъл и разпоредбата на чл. 540 ГПК не следва да се тълкува по начина, поддържан от жалбоподателката, за препращане и към уредбата за освобождаване от такси и разноски в исковото производство. В подкрепа на този извод е и липсата на предвидени в ЗСВ правомощия на съдията по вписванията да се произнася по молби за освобождаване от такса за вписването, което кореспондира и с предвидените в ЗДТ изрично случаи и лица, които са освободени от заплащането им - чл. 5.
С оглед на това и при липса на данни за внесена държавна такса по молбата за вписване на исковата молба, подадена на 23.11.2009 г. до съдията по вписванията, правилно последният е постановил отказ да впише същата, потвърден и от окръжния съд. Обжалваното определение, като правилно следва да се остави в сила, водим от което настоящият състав на ВКС, II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното определение № 19 от 4.01.2010 г. по ч. гр. д. № 2525/2009 г. на Варненския окръжен съд
Определението е окончателно.
|