КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

РЕШEНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ ОТ 27 ФЕВРУАРИ 1997 Г. НА ЕСПЧ - ДАНИЕЛА КАНЕВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
--------------------
Преводът и разпространението на тези решения е осъществен от и с любезното съдействие на
фондация "Асоциация за европейска интеграция и права на човека"
Адрес: гр. Пловдив, ул. Петко Каравелов № 24
тел/факс +359 32 239 489, 359 32 262 127
--------------------
жалба № 26530/95
ФАКТИТЕ
Фактите по делото така, както са представени от жалбоподателката, могат да бъдат обобщени по следния начин:
Жалбоподателката е българска гражданка, родена през 1938 г., живееща в София. Пред Комисията тя е представлявана от г-н Христо Тепавичаров - адвокат, практикуващ в София.
Обстоятелствата по делото
През 1981 г. по силата на заповед, издадена от общината, жалбоподателката и нейният брат наели съвместно държавен апартамент. На 16.01.1989 г. жалбоподателката закупила апартамента от общината по реда на Наредбата за държавните имоти (НДИ).
На 24 юни 1991 г. общината предявила иск пред Софийски районен съд (СРС) срещу жалбоподателката, претендирайки, че договорът за покупко-продажба е нищожен, като противоречащ на закона и затова общината е собственик на апартамента. Районна прокуратура участвала в гражданския процес с цел защита на държавните интереси.
В писменото си становище от 19 септември 1991 г. общината подчертава, че продажбата противоречи на чл. 117 от Наредбата за държавните имоти и Закона за собствеността на гражданите. Освен това съществувало и противоречие между заповедта за отдаване под наем, в сила от 1981 г., с която братът и сестрата наемат апартамента и заповедта, която одобрява продажбата. Съществували и ограничения за размера на жилището, което е самостоятелно основание за нищожност на продажбата на апарта-мент, състоящ се от 5 стаи, с обща площ 143 кв.м., тъй като жалбоподателката нямала семейство. В тези твърдения било отбелязано още, че продажбата била вид "номенклатурна" машинация.
Съдът провел 3 заседания по делото.
На 15 юни 1992 г. съдът обявил нищожността на договора за покупко-продажба на апартамента. Като последица от това решение, общината била призната за собственик на апартамента и на жалбоподателката било наредено да го напусне.
Съдът констатирал, че в нарушение на чл. 117 от Наредбата, апартаментът бил продаден само на жалбоподателката, вместо на жалбоподателката и нейния брат съвместно, тъй като и двамата били наематели. Според чл. 117 от Наредбата, ако имотът се ползва от лица с кръвно родство, същият може да бъде продаден на единия от тях, само след писмено съгласие на другите наематели. Ако, както е в случая, владелците са брат и сестра, те могат да придобият апартамента само съвместно. Целта на това изискване е да предотврати заобикалянето на закона по отношение на държавните жилища. По време на процеса съдът отбелязал, че скоро след като жалбоподателката е придобила апартамента, нейният брат е наел друг държавен апартамент.
Освен това съдът разгледал в детайли и други основания, на които общината-ищец се е позовала и ги отхвърлил.
По жалба на г-жа Канева, Софийски градски съд потвърдил на 4 май 1993 г. решението на първоинстанционния съд. Съдът констатирал, че е налице нарушение на чл. 117 от Наредбата за държавните имоти. В отговор на оплакванията на жалбоподателката, че въпреки недействителността на договора за покупко-продажба, тя не може да бъде осъдена да напусне апартамента, защото тя е и наемател и затова има законово основание да остане в него, съдът подчертал, че от датата на подписване на договора за покупко-продажба жалбоподателката е започнала да владее апартамента като собственик, а не като наемател. Наемното правоотношение между нея и административния орган, започнало през 1981 г., не може да се счита за автоматично възстановено, поради което решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.
В молбата си за преглед по реда на надзора пред Върховния съд жалбоподателката се позовала на противоречие на предишните решения със Закона, защото брат й бил прехвърлил правата си за покупка на апартамента по силата на писмена декларация, в която заявил, че не желае да стане собственик на същия.
На 10 май 1994 г. Върховният съд отхвърлил жалбата с аргумента, че апартаментът може да бъде продаден на наемателите сестра и брат единствено ако и двамата желаят да го закупят.
Докато братът не продаде своята част от апартамента на сестра си, той не би могъл да декларира отказ от тези права и не би могъл да купи друг държавен апартамент. По този начин братът е извлякъл изгода от държавната цена на придобития от него в края на 1994 г. апартамент точно преди цените на недвижимите имоти да се покачат много. По тези причини разпоредбите, регулиращи закупуването на апартамент, съвместно от брат и сестра, не са абсурдни. Целта е да се запазят интересите на Държавата в процеса на управление и разпореждане с държавния жилищен фонд. Съдът заключил освен това, че горната разпоредба е приложима, без оглед на факта дали вторият държавен апартамент е бил продаден от общината или от друга държавна институция.
Прокуратурата не взела участие в процеса пред Софийски градски съд и Върховен съд. Решението по това дело не предвиждало никакво възстановяване на цената, която е платена за апартамента. Всъщност не е направено и искане в тази насока от страна на жалбоподателката.
Жалбоподателката продължила да живее в апартамента.
На 21 февруари 1995 г. тя получила писмо от общината, с което е поканена да подпише договор за наем и да заплати наемната цена от 10 май 1994 г. датата, на която е постановено решението на Върховния съд. Жалбоподателката не дава отговор дали е приела предложението и дали е започнала да плаща наемната цена.
РЕЛЕВАНТНО МЕСТНО ПРАВО И ПРАКТИКА
1. НАРЕДБА ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ИМОТИ.
Глава 15-та регламентира продажбите на държавни жилища. Решението за продажбата е от компетентността на съответната община. Според чл. 113 жилищните нужди на семействата или на отделни граждани трябва да бъдат задоволявани.
Чл. 117 регламентира продажбите на държавни жилища.
"(1) Жилища, заемани от наематели, членове на едно семейство, могат да бъдат продавани на съпруга и съпругата или само на един от съпрузите-наематели.
(2) Жилища, заемани от двама или повече наематели, които са низходящи и възходящи и са отделни семейства по смисъла на чл. 50 от Закона за собствеността на гражданите, при съгласие помежду им могат да бъдат продадени на едно от семействата.
(3) Жилище, в което са настанени като наематели семействата на низходящи и възходящи или братя и сестри, може да бъде продадено едновременно на тях, евентуално и на членове на техните семейства в идеални части, съобразно постигнатото писмено съгласие, заверено в Общинския народен съвет или Кметството. Продажбата в тези случаи се извършва едновременно.
(4) Ако жилището е реално поделяемо, съгласно строителните правила и норми, на всеки от наемателите може да бъде продадена заеманата от него реална част от жилището. Продажбите се извършват след преустройството на жилището по надлежния ред.
(5) Вън от случаите по предходните алинеи не могат да бъдат продавани жилища, в които живеят като наематели две или повече семейства по смисъла на чл. 50 от Закона за собствеността на гражданите."
По времето, когато жалбоподателката е придобила апартамента, Законът за собствеността на гражданите забранява притежаването на собственост върху повече от едно жилище за семейство, състоящо се от 1 лице или съпрузи с непълнолетни деца. Семейство, със собствен апартамент, може да придобие втори само в изключителни случаи на наследяване, със задължението да го продаде в 2-годишен срок. Ограничения съществуват и по отношение на площта на апартамента - до 120 кв.м., освен при по-горе описаните обстоятелства или по силата на специално разрешение. Тази разпоредба е отменена през март 1990 г.
2. ЗАКОНЪТ ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ, който е главният законов акт в гражданското право, предвижда, че договор, който е сключен в противоречие със закона е недействителен (нищожен). Според съдебната практика, нищожността може да бъде обявена по всяко време и във всяко дело.
Съгласно чл. 34, в сила от февруари 1993 г., когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.
3. ЗАКОНЪТ ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ НА ГРАЖДАНИТЕ, предвижда предпоставките и процедурата за предявяване на искове за вреди, причинени от държавни органи.
С искане от 18 януари 1996 г. Конституционният съд е сезиран с искане да се произнесе относно това, дали могат да се търсят вреди от Държавата, когато договорът за покупко-продажба е обявен за нищожен поради противоречие със закона и това нарушение е допуснато от държавен орган. Разглеждайки повдигнатия пред него въпрос, Конституционният съд подчертава, че договорът, който е в противоречие със закона, е нищожен, без значение коя от страна по договора е отговорна за това. Съдът по-нататък подчертава, че лице, загубило правото си на собственост поради нищожността на договора за покупко-продажба може да подаде иск за това срещу държавните органи, допуснали нарушението на закона по време на извършването на сделката (Реш. по КД № 29/95 г., ДВ бр. 9/96 г.).
4. Чл. 219 от Гражданския процесуален кодекс:
"В сила влизат решенията:
а) които не подлежат на обжалване;
б) срещу които не е подадена жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена - в последния случай решението влиза в сила от деня на определението, с което се прекратява делото;
в) по които подадената жалба не е уважена."
5. Чл. 27 от Гражданския процесуален кодекс:
"Прокурорът може да започва предвидените в този кодекс производства в интерес на друго лице или да встъпи като страна във вече заведено производство в случаите, определени от закона, както и когато намери, че това се налага за защита на държавен или обществен интерес.
Освен това прокурорът дава заключение по гражданските дела в случаите, предвидени в закона и когато той намери това за необходимо."
ОПЛАКВАНИЯ
Жалбоподателката прави оплакване за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията за това, че е лишена от собствеността си незаконно, несправедливо и без да е налице обществен интерес. Чл. 117 от НДИ, по мнението на жалбоподателката, й позволява да придобие апартамента самостоятелно, с писменото съгласие на нейния брат. Съдилищата погрешно изтълкували тези разпоредби като установяващи забрана за тези, които имат право да придобият собственост съвместно, да я придобият самостоятелно. Това било в противоречие с принципите на Конституцията и международното право. Освен това, братът на жалбоподателката е закупил друг държавен апартамент не от общината, а от държавното учреждение, в което работел. Следователно той е придобил апартамента, защото е бил добросъвестен служител, а не защото е имал жилищни нужди. Накрая, когато наредил освобождаването на апартамента, съдът въобще не взел под внимание факта, че жалбоподателката вече е платила цената му.
Жалбоподателката също прави оплакване по чл. 6 от Конвенцията за това, че гражданският процес по нейното дело е бил в противоречие с принципа на равенството на страните пред съда и че съдът е бил пристрастен. Искът срещу нея бил заведен от общината, която е държавен орган, а в производството по делото служебно участвал и прокурорът, който също е държавен орган. Незаконно било, че на заседанието от 28 април 1996 г. прокурорът представил допълнителни основания за нищожността на сделката, въпреки че съдът не ги е възприел. Съдът произволно интерпретирал закона и по този начин причинил вреди на жалбоподателката.
Позовавайки се на чл. 14 и чл. 18 от Конвенцията, жалбоподателката смята, че целта на отнемането на собствеността й е политическа поради това, че общината - ищец подчертава в иска си до районен съд, че покупката на апартамента била типично "номенклатурна" машинация. Според нея съдилищата са били предубедени от миналите и настоящи политически пристрастия на жалбоподателката.
ПРАВОТО
1. Жалбоподателката прави оплаквания по чл. 6, 14, 18 и от чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията, произтичащи от съдебните решения относно нейния апартамент.
Комисията отбелязва, че по настоящото дело Правителството е приело, че има нарушения от страна на България на чл. 6 и чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията и за това жалбата е допустима.
Комисията напомня, че преди да се занимае с въпроса по същество, трябва да се разгледа самостоятелно становището на ответното Правителство (H. v. France, решение от 24 октомври 1989 г., Series A № 162, стр. 20, § 47; No. 14365/88, Dec. 17.5.90, непубликувано; Robins v. the United Kingdom, доклад на Комисията 4.7.96, § 27, 28 и 38; No. 28858/95, Dec. 25.11.96, непубликувано).
Твърдението на Правителството, че фактите, визирани в жалбата, сочат за нарушения на Конвенцията, касае основателността на жалбата. Комисията не може да се позове само на това твърдение, без да направи самостоятелна преценка на допустимостта на оплакванията.
Ето защо Комисията трябва да разгледа фактите по случая, както и становищата на страните, и на тази база да установи дали жалбата е допустима, или не.
2. Жалбоподателката твърди, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията за това, че съдилищата, сезирани с иск от общината и прокуратурата, са обявили нищожност поради противоречие със закона на договор, по силата на който тя е закупила апартамент от Държавата.
Чл. 1 от Протокол № 1 предвижда следното:
"Всяко физическо и юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от неговата собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона или в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито считат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления и глоби."
Правителството критикува съдебните решения по делото на жалбоподателката и признава, че има нарушения на тези разпоредби. Правителството подчертава още, че жалбоподателката е отговаряла на всички административни изисквания за закупуване на държавни жилища и е станала собственик на апартамента през 1989 г.
Правителството още уточнява, че според релевантните разпоредби, в сила от 1989 г., в сделката с държавни наемни жилищни имоти общината участва не само като продавач, но и като нотариус. Ето защо, ако има някакво съмнение в действителността на сделката, отговорността за това би трябвало да е на общината. Въпреки това, същата община, две и половина години по-късно иска обявяването на нищожността на договора за покупко-продажба като противоречащ на закона. Според Правителството това е нарушение на принципа за отговорността на Държавата за вреди, причинени на граждани, както е постановен в Конституцията в чл. 7.
Правителството по-нататък подчертава, че съдилищата погрешно са тълкували чл. 117 от Наредбата. Според него не е вярно, че Параграф 3 от разпоредбите повелява императивно, че придобиването трябва да се извършва съвместно от наемателите. Разпоредбата само указва възможност за съвместно придобиване, като оставя на лицата възможност да се споразумеят. Правителството завършва с това, че мотивите на решенията по делото на жалбоподателката противоречат на закона и затова жалбоподателката незаконно е лишена от собствеността си. Още повече твърдяната користна цел от страна на жалбоподателката не е доказана и съдът погрешно е взел предвид факта, че братът на жалбоподателката е купил друг апартамент през 1993 г. и това се е случило след оспорената продажба.
Жалбоподателката се присъединява към позицията на Правителството.
Комисията уточнява, че по настоящото дело решението на районния съд е постановено преди 7 септември 1992 г., датата от която Конвенцията е в сила за България, но решението за обявяване на договора за нищожен е влязло в сила, след потвърждаването му от окръжен съд на 4 май 1993 г. От всичко това е видно, че твърдяното нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията има ефект, след като Конвенцията е влязла в сила за България и затова Комисията е компетентна да разгледа оплакването.
Комисията по-нататък уточнява, че спорното решение обявява нищожността на правото на собственост на жалбоподателката с обратна сила (ab initio). Затова тя се третира като лице, което никога не е придобивало право на собственост върху апартамента. Въпреки това Комисията не счита за необходимо да разисква дали има нарушение на правото й на собственост по чл. 1 от Протокол № 1, тъй като жалбата е недопустима по следните причини:
Комисията напомня, че чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията гарантира правото на собственост и въвежда три ограничителни правила. Първото, което е изразено в първото изречение на първия параграф, прогласява основното право, основаващо се на принципите на мирно ползване на собствеността. Второто правило, обективирано във второто изречение на същия параграф, се отнася до лишаването от собственост на изчерпателно изброени основания. Основанията за отчуждаване се отнасят до действия, с които Държавата придобива или упълномощава трети лица да придобият право на собственост за задоволяване на обществени нужди (Air spam v. the United Kingdom, решение от 5 май 1995 г., Series A № 316, § 29 и 30; No. 11949/86, Dec. 1.12.86, D.R. 51, § 195 и 209).
Там, където е налице Държавна намеса в правото на собственост, ролята на органите по Конвенцията е да преценят законността, целта и пропорционалността на решението, взето от местните власти (cf. No. 12258/86, Dec. 9.5.88, D.R. 56, p. 215).
Комисията напомня също, че в съответствие с чл. 19 от Конвенцията, единствената й задача е да осигури съблюдаването на задълженията, поети от Високодоговарящите държави; тя не е компетентна да се занимава с жалби, съдържащи твърдения за погрешно прилагане на закона или интерпретация на фактите, допуснати от местните съдилища, освен ако не се касае за грешки, които могат да повличат след себе си възможно нарушение на някои от правата и свободите, залегнали в Конвенцията (No. 10000/82, Dec. 4.7.83, D.R. 33, pp. 247, 255).
Комисията отбелязва в този аспект, че сделката за придобиване на право на собственост на жалбоподателката върху апартамента е била обявена за нищожна поради противоречие със закона в граждански процес, в който тя е била представлявана от адвокат и е имала възможност свободно да представи всичките си аргументи. Също така съдилищата са изложили подробни мотиви, в които обосновават изводите си относно фактите и приложимостта на закона. Противно на мненията на спорещите страни, Комисията не намира, че съдилищата са решавали произволно или са постановили решенията върху факти, настъпили преди разглеждания период от време. Мненията им за нарушение на чл. 117, ал.3 от НДИ почиват изключително на факта, че апартаментът е бил продаден само на жалбоподателката, вместо да бъде продаден съвместно на нея и нейния брат.
Върховният съд също констатира, че чл. 117 урежда придобиването на апартамента съвместно от наемателите и така предотвратява опасността от споразумения между братя и сестри, с цел да се придобият 2 вместо 1 държавен апартамент.
Комисията не намира причина, поради която целта на въпросната разпоредба да противоречи на чл. 1 от Протокол №1 от Конвенцията. Постановеното във вреда на жалбоподателката решение има основанието си в чл. 117 от Наредбата за държавни имоти, интерпретирана от съдилищата като имаща за цел предотвратяване придобиването на държавни жилищни ресурси от отделни лица, чрез изкуственото им поставяне в положение на жилищно нуждаещи се. Според Комисията не е в нейната компетентност да дава оценка на пътищата, по които местните власти законово са уредили или интерпретирали тези разпоредби.
Накрая става ясно, че решението, обявяващо нищожостта на договора, като нарушаващ правилата относно продажбата на държавни жилища, е пропорционално на нарушението. Доколкото жалбоподателката твърди, че общината е отговорна за нередовностите в сключването на договора и че ако тя би поискала връщане на цената, това не би било компенсация за реалната стойност на апартамента, Комисията отбелязва, че тя има възможност да търси вреди в този смисъл от отговорните държавни органи по вътрешен ред.
От всичко това е видно, че тази част от жалбата е очевидно необоснована по смисъла на чл. 27, § 2 от Конвенцията.
3. По чл. 6 от Конвенцията жалбоподателката твърди нарушения на справедливостта на гражданския процес от гледна точка на участието на прокурора в процедурите пред районен съд пристрастност на съдилищата и произволна интерпретация на закона.
Правителството пояснява, че съдилищата са базирали решенията си частично на неотносими към въпроса факти. Освен това те започнали да разглеждат основанията за обявяване на договора за покупко-продажба за нищожен, като в същото време пропуснали да уведомят жалбоподателката за правото й да поиска връщане на цената по съдебен ред. Още повече съдилищата били предубедени и затова е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията.
Жалбоподателката се присъединява към становището на Правителството и добавя, че съдилищата неправилно са преценили, че са компетентни да разгледат незаконността на административната заповед от 1981 г., по силата на която жалбоподателката е придобила спорния апартамент.
Комисията напомня, че според съдебната практика: "Когато компетентността на Комисията започва по време на процедурите пред втора инстанция, тя може да разгледа тези процедури, но не и първоинстанционните" (No. 8261/78, Dec. 11.10.79, D.R. 18, p. 150; No. 24140/94, Dec. 22.2.1995, unpublished). Ето защо Комисията намира, че не е компетентна да разгледа процедурите пред районен съд, завършили с решение от 15 юни 1992 г., тъй като те са завършили преди датата, на която България става страна по Конвенцията.
Относно процедурите пред окръжен и Върховен съд, Комисията напомня, че задължение на органите по Конвенцията е да преценят дали тези процедури са били като цяло справедливи (No. 8261/78, Dec. 11.10.79, D.R. 18, p. 150; No. 24140/94, Dec. 22.2.1995, непубликувани).
По настоящото дело Комисията обяснява, че прокурорът е взел участие само в процедурите пред районния съд, които не попадат под нейната компетентност.
Не би могло да се приеме твърдението, че несправедливостта на процедурите пред окръжен и Върховен съд е последица от факта, че ищците са държавни органи. Няма основания да се смята, че жалбоподателката не е могла да изложи гледната си точка, че другата страна е била поставена в по-изгодна позиция или, че като цяло, процесът е несправедливо проведен. Съдилищата са базирали решенията си на анализ на приложимото право и в този аспект не може да се приеме, че те са произволни. Комисията вече е разгледала твърдението на жалбоподателката в това отношение.
От всичко това следва, че оплакванията по чл. 6 също са очевидно необосновани по смисъла на чл. 27, § 2 от Конвенцията.
4. Жалбоподателката се позовава на чл. 14 и 18 от Конвенцията за това, че целта на действията на Държавата срещу нея и нейния брат е била политическа. Това става ясно от написаното в исковата молба на общината-ищец до районния съд, че продажбата на апартамента била "номенклатурна" машинация. Също така според нея съдилищата са постановили произволни решения, базирани на политическите пристрастия на жалбоподателката.
Становищата на страните не засягат това оплакване.
Доколкото повдигнатият въпрос се отнася до чл. 14, във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията, Комисията намира, че твърденията на жалбоподателката са базирани само на забележката, направена от общината - ищец в пледоарията на нейния представител пред районния съд, от което не може да се заключи, че съществува политическо пристрастие от страна на съдилищата. Още повече Комисията вече е констатирала, че в тези решения не се открива пристрастие.
Ето защо останалата част от жалбата е очевидно необоснована по смисъла на чл. 27, § 2 от Конвенцията.
По тези причини Комисията
ЕДИНОДУШНО ОБЯВЯВА ЖАЛБАТА ЗА НЕДОПУСТИМА.