КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Р Е Ш Е Н И Е № 206
гр. София, 21.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2460 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
Обжалвано е решение № 1984/ 05.12.2013 г. по гр. д. № 2208/ 2013 г. Пловдивски окръжен съд, с което са отменени решение № 4562/ 07.12.2012 г. и решение № 1893/ 08.05.2013 г. за поправка на очевидна фактическа грешка по гр. д. № 3449/ 2012 г. на Пловдивски районен съд, ХVІ-ти граждански състав по гр. д. № 3449/ 2012 г. и е признато за установено по отношение на Е. Г. Й., че С. М. Д. и Я. В. Д. са собственици в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) на сграда с идентификатор *****.531.417.3 по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-48/ 03.06.2009 г. на ИД на А., находяща се в [населено място], [улица] ПИ с идентификатор *****.531.417 със застроена площ от 20 кв. м, с предназначение гараж.
Решението е допуснато до касационно обжалване по материалноправния въпрос: При действието на чл. 21 СК от 1985 г. възниква ли съпружеска имуществена общност върху целия имот, придобит по време на брака на името на единия от съпрузите на основание наследствено правоприемство, договор за доброволна делба и доплащане на съответните части от равностойността на имота в уравнение на дяловете на останалите сънаследници?
Решението се обжалва от касатора (ответник по субективно съединените искове) Е. Й. с искане да бъде обезсилено и по двата иска, а производството – прекратено. К. намира за недопустим иска на Я. Д. като последица от влязло в сила определение, с което е прекратено производството по жалба на този ищец срещу действията на съдебния изпълнител по насочване и провеждане на изпълнението срещу процесния гараж. Абсолютната пречка извежда от идентичността на материалното право, в защитата на което са иницирани и двете производства - на собственост върху гаража, който съпрузите Д. твърдят да притежават в режим на СИО. К. намира за недопустим и иска на С. Д. като последица от това, че доброволната делба от 29.12.2003 г. изключва гаража от режима на СИО, от този действието на този договор, сключен по време на брака с ищеца, ищцата е извела качеството си на бездялов съсобственик. Развити са и оплаквания, че с въззивното решение е нарушен материалния закон (чл. 19 и чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г, на чл. 27, ал. 4 СК от 2009 г) и процесуалноправния (чл. 406, ал. 2 и 3 и чл. 506 ГПК). К. претендира разноските в трите инстанции.
Ищците Я. и С. Д., а сега ответници по касационната жалба, я намират неоснователна. Също претендират разноски.
При осъществяване на своите правомощия по чл. 290 – 293 ГПК касационната инстанция намира въззивното решение за валидно и допустимо. Действително ответникът по касация е обжалвал действията на съдебния изпълнител след насочване на принудителното изпълнение върху процесния гараж за личен дълг на Я. Д., включително при довода, че изпълнението се провежда по общия ред, въпреки че гаражът е СИО. Производството е приключило с влязло в сила определение, с което съдът е оставил жалбата срещу действията на съдебния изпълнител без разглеждане по същество. Това определение обаче не формира пречка за допустимост на иска в защита на собствеността върху гаража, предявен от Я. Д.. Съображенията за това са в три групи. Първо, делата имат различен предмет. В производството по глава ХХХІХ, раздел І ГПК се установява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, включително и когато жалбата се обосновава на материална незаконосъобразност на изпълнителния процес, а именно че изпълнението на парично притезание е насочено върху имущество, което не принадлежи (изцяло) на длъжника. В настоящото производство се търси защита на правото на собственост върху гаража, обект на проведено принудително изпълнение. Второ, в новия ГПК законодателят изрично изключи връзката (на обусловеност или на задължително действие) между производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител и особеното исково производство за защита и възстановяване на нарушено владение. Съгласно чл. 358 ГПК, когато владението е отнето по нареждане или със съдействие на съдебен изпълнител или друг държавен орган, съдът проверява законосъобразността на нареждането, съответно на извършените действия, независимо дали подлежат на обжалване и дали са обжалвани. Цитираната разпоредба въвежда правило, което следва да се отнесе и към общото исково производство в защита на субективни права, засегнати или породени от незаконосъобразни действия на съдебния или публичния изпълнител. Трето, с влизане в сила на определението с обратна сила са отпаднали последиците от жалбата на Я. Д. (чл. 101, ал. 3 ГПК). Неоснователно е и оплакването на касатора за недопустимост на иска, предявен от С. Д.. По съществото, а не по неговата допустимост е въпросът дали доброволната делба от 29.12.2003 г. съгласно чл. 21, ал. 1 in fine ЗЗД, вр. чл. 19 СК от 1985 г. е породила действие и за ответницата по касация, въпреки че тя не е страна по този договора. въззивното решение е постановено при всички други процесуални предпоставки, които извеждат неговата допустимост.
Касационната инстанция, като разгледа и оплакванията за неправилност на въззивното решение, намира жалбата основателна при следните съображения:
Въззивният съд е приел, че гаражът е придобит в режим на СИО, защото ответникът по касация го получава по време на брак по наследствено правоприемство и договор за доброволна делба от 29.12.2003 г. с доплащане. Приел е, че гаражът е обект на проведено принудително изпълнение за личен дълг на ответника по касация, но е изключил вещното действие на влязлото в сила постановление от 08.06.2011 г, с което съдебният изпълнител е възложил имота на взискателя. Според въззивния съд това е така, защото: 1) принудителното изпълнение е проведено в нарушение на правата, с които ищцата разполага в качеството на съпруг-недлъжник, когато изпълнението е насочено върху имот СИО (глава 44 ГПК) и 2) не поражда никакво действие публичната продан, за която съдебният изпълнител е бил длъжен да приеме, че имотът е СИО. Според въззивния съд съдебният изпълнител е длъжен да зачете лични права на съпруга-недлъжник върху имот, придобит по време на брака и на възмездно основание при действието на СК от 1985 г, само когато има влязло в сила решение, което признава или поражда такива права. Същото важи и за съда, сезиран с иск в защита на право на собственост върху СИО, засегнато от проведено незаконно принудително изпълнение. Това са съображенията, при които с решението се приема, че гаражът продължава да е в режим на СИО след постановлението за неговото възлагане на взискателя, влязло в сила като необжалвано и са основателни исковете в защита на бездяловата собственост на съпрузите Д. срещу лицето, което купува имота от взискателя СИО.

По въпроса, по който обжалването е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът намира следното: Ако при действието на чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. имот е придобит на основание наследствено правоприемство, договор за доброволна делба и доплащане на съответните идеални части от равностойността на имота в уравнение на дела на останалите сънаследници, съпругът-наследник остава индивидуален собственик на онази част от имота, която е придобил по наследяване. Върху другата част възниква съпружеска имуществена общност, освен ако частта е незначителна. Съображенията за това са следните:
До П. ВС № 5/ 1972 г. Върховният съд на НРБ създава противоречива практика в приложението на чл. 13 СК от 1968 г. по въпроса, допустимо ли е в материално-правен аспект преобразуването (трансформацията) на лично имущество на единия съпруг по време на брак. Причината за противоречието е в това, че тази група обществени отношения не е уредена в СК от 1968 г, който въвежда императивния режим на СИО, запазен със СК от 1985 г. и изоставен в СК от 2009 г. Противоречието е преодоляно с т. 3 от ППлВС № 5/ 1972 г. Чрез извършеното общо (нормативно) тълкуване Върховния съд попълва празнотата, като признава възможността за пълна трансформация на лично имущество, а за частична – по изключение и в две хипотези: 1) когато съпругът при делба на личен имот го получава с доплащане и 2) когато срещу отчужден личен имот на съпруга му се определя имот с доплащане. Въпросът, при който касационното оплакване е допуснато, попада в първото изключение. Т. 3 от ППлВС № 5/ 1972 г. е със запазено действие и при СК от 1985 г. Това е така, защото същата група обществени отношения вече е предмет на изрична правна регулация – чл. 21 от СК от 1985 г. Практиката на Върховния съд, а след 1996 г. – и на Върховния касационен съд на Република България в смисъла на дадения отговор е константна и няма основание да бъде променяна.
При този отговор касационната инстанция намира, че въззивният съд е бил длъжен да приеме, че моментът на осъществяване на способа, по който ответникът по касация получава гаража по време на брак с ответницата по касация, обосновава приложението на СК от 1985 г, но изключва извода, че имотът е попаднал изцяло в режим на СИО. Това е така, защото предмет на договора за доброволна делба са активи от наследството на В. Д. на обща стойност 44 317 лв. При делбата съделителите определят стойността на гаража (8 430. 62 лв.); констатират дела на ответника по касация и неговия източник – 1/ 6 ид. части по наследствено правоприемство и стойностното изражение на този дял е изчислимо - 7 368. 17 лв. Договорът за доброволна делба изявява и съгласието на съделителите ответникът по касация да получи гаража в дял с доплащане за неравенството. Неравенството възлиза на 12. 39 % = (8 430. 62 лв. - 7 368. 17 лв.): 8 430. 62 лв. и е значително. Следователно въззивният съд е бил длъжен да приеме, че при извършената делба ответникът по касация е останал собственик на 87. 61 % идеални части от гаража, а останалите 12. 39 % е придобил в СИО с ответницата по касация. Осъществените предпоставки на чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. частично опровергават презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. и поставят имота частично в бездялова съсобственост на съпрузите. Различният извод на въззивния съд е погрешен.
Впоследствие гаражът е бил обект на принудително изпълнение за личен дълг на ответника по касация. Принудителното изпълнение върху имущество, което е СИО (изцяло или отчасти) е допустимо, защото цялото имущество на длъжника служи за общо обезепечение на неговите кредитори (чл. 133 ЗЗД). Такова принудително изпълнение следва да се проведе по реда на глава 44 ГПК при зачитане на правата на съпруга-недлъжник, уредени там. Ако тези права не са зачетени и постановлението за възлагане на имота на купувач влезе в сила, то поражда вещен ефект. В случая това означава, че на 08.01.2012 г. – датата, на която постановлението за възлагане на гаража на взискателя като необжалвано е влязло в сила: 1) е била прекратена СИО, като всеки от съпрузите е придобил по 6. 195 % ид. части от гаража и 2) взискателят е придобил 93. 805 % = 6. 195 % + 87. 61 % ид. части от правото на собственост върху този гараж. Първият извод следва от чл. 27, ал. 4 и чл. 28 СК, а вторият – от чл. 496, ал. 2 и ал. 3 ГПК.
Достатъчно основание за прекратяване на СИО по време на брак е обстоятелството, че принудителното изпълнение за личен дълг на съпруга е приключило с публичната продан на вещ, която попада (изцяло или отчасти) в режим на бездялова съсобственост на съпрузите. За фактическия състав на чл. 27, ал. 4 СК е без значение дали принудителното изпълнение е проведено при зачитане на правата на съпруга-недлъжник, признати в глава 44 ГПК. Съгласно чл. 28 СК, дяловете на ответниците по касация върху онази част от гаража, която е съпружеска имуществена общност, са равни. Различните изводи на въззивния съд са погрешни.
Съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК, от влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Тези, които неговата съпруга (ответницата по касация) е придобила от прекратената СИО, не са преминали върху взискателя. Това е така, защото публичната продан е производно (деривативно) основание за придобиване на собственост върху недвижими вещи. Съгласно чл. 496, ал. 3 ГПК, ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК или при невнасяне на цената. Следователно при влизане в сила на постановлението за възлагане действителността на публичната продан не може да бъде оспорвана по исков ред, само защото не са били зачетени правата на съпруга-недлъжник, признати с глава 44 ГПК. Докато изпълнителното дело е висящо, нарушението на тези права поражда за съпруга-недлъжник право на жалба срещу действията на съдебния изпълнител, включително срещу разпределението. След като постановлението за възлагане на имота на купувач/ взискател влезе в сила като необжалвано, нарушението на правата е възможен източник на деликтно вземане с кредитор съпруга-недлъжник (чл. 441 ГПК). Различните изводи на въззивният съд са погрешни.
В нарушение на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. въззивният съд е приел, че съдебният изпълнител е длъжен да третира имот, придобит при действието на СК от 1985 г. по време на брак на възмездно основание като обект на СИО и че задължението отпада при влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 21, ал. 2 СК, по чл. 28 и 29 СК от 1985 г. или по чл. 29 и 30 СК от 2009 г. Действително съдебният изпълнител е орган, който провежда принудително изпълнение, а не установява граждански права. Чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. обаче е оборима презумпция. Нейното значение е доказателствено. Ако самият титул за собственост провежда обратното доказване по презупцията, защото съдържа необходимата информация за дела, останал лична собственост на съпруга и за дела, придобит в СИО, при проверката по чл. 483 ГПК съдебният изпълнител е длъжен и сам да установи частичната трасформация. Различните разсъждения на въззивния съд са погрешни, включително по приложението на чл. 506 ГПК. Чл. 506 ГПК провежда относителното правно състояние, което законодателят е възприел в уредбата на принудителното изпълнение върху имущество, притежавано в СИО за личен дълг на единия от съпрузите: в отношенията между съпрузите - съвместна бездялова собственост, а в отношенията с личните кредитори на съпруга-длъжник – обикновена съсобственост при равни дялове. Когато самият титул за собственост обаче опровергава презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. (изцяло или отчасти), разпоредбата на чл. 506 ГПК е без значение за извода, че съдебният изпълнител, а при спор за собственост – и съдът са длъжни да зачетат последиците от обратното доказване.
Касационната инстанция приема, че с постановлението за възлагане, влязло в сила като необжалвано, взискателят е придобил всички права на ответника по касация върху гаража. Тези от прекратената СИО (6. 195 % ид. части) са останали собственост на ответницата по касация. Тя продължава да бъде техен титуляр и след договора, с който взискателят е продал гаража на касатора. К. не е страна по договора и за него той не поражда действие (чл. 21, ал. 1 ЗЗД). След отмяна на въззивното решение настоящата инстанция е длъжна да уважи иска на ответницата по касация в защита на собствеността за 6. 195 % ид. части. В останалата част нейният иск срещу купувача от взискателя е неоснователен. Неоснователен е и искът на ответника по касация.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да понесе сумата 87. 57 лв. – част от разноските, извършени от ответницата по касация съответно на неоснователната част на нейния иск. Касационната инстанция отчете и обстоятелството, че и двамата ищци са уговорили и платили адвокатските възнаграждения за общото им представителство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тяхна тежест следва да се постави сумата 1 702. 33 лв. – част от разноските на касатора, съответни на неоснователната част от исковете. Отговорността на ищците, а сега ответниците по касация е гражданска деликтна и следва да се понесе от тях солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1984/ 05.12.2013 г. по гр. д. № 2208/ 2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. Г. Й. ЕГН [ЕГН], че С. М. Д. ЕГН [ЕГН] е собственик на 6. 195 % идеални части от сграда с идентификатор 56784.531.417.3 по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-48/ 03.06.2009 г. на ИД на А., находяща се в [населено място], [улица] ПИ с идентификатор 56784.531.417 със застроена площ от 20 кв. м, с предназначение гараж, като отхвърля иска на С. М. Д. срещу Е. Г. Й. за установяване право на собственост върху останалата част от имота.
ОТХВЪРЛЯ иска на Я. В. Д. ЕГН [ЕГН] да бъде признато за установено по отношение на С. М. Д., че същият е собственик на гореописания имот.
ОСЪЖДА Е. Г. Й. да заплати на С. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 87. 57 лв.
ОСЪЖДА С. М. Д. и Я. В. Д. да заплатят солидарно на Е. Г. Й. сумата 1 702. 33 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
УКАЗВА на С. М. Д., че разполага с 6-месечен срок от обявяване на решението, в който да поиска неговото отбелязване от съдията по вписванията – на основание чл. 115, ал. 2 ЗС.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.