КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Р Е Ш Е Н И Е № 131
С., 26.03.2012 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осми март две хиляди и дванадесета година, в състав:

Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№720 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Р. срещу решение №299 от 11.03.11г. по гр.д.№2084/10г. на Варненския окръжен съд.
Жалбоподателката счита, че въззивният съд неправилно се е позовал на чл.346, ал.2 от ГПК /отм./ за да отхвърли предявения от нея иск за собственост на два недвижими имота. Освен това счита, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл.171 от ЗЗД, тъй като не е отчетена липсата на вписване на процесната цесия, която е обезпечена с ипотека.
Ответниците в производството Й. А. С. и Д. Р. С. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна.
С определение №1070 от 14.11.2011г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по въпроса за прилагането на чл.346, ал.2 от ГПК /отм./, сега чл.452, ал.2 от ГПК – какви са правните последици от разпореждане на длъжника с възбранен недвижим имот и по-конкретно – дали те са свързани само с възможността в изпълнителния процес да се насочи принудително изпълнение върху вещта, която вече не принадлежи на длъжника, или има и други правни последици, които взискателят може да противопостави извън изпълнителния процес, в спор за собственост на вещта.
По поставения въпрос настоящият състав намира следното:
Налагането на възбрана върху недвижим имот има за цел да осигури възможността върху него да бъде насочено принудително изпълнение за дълг на длъжника. Една от последиците на възбраната е непротивороставимостта спрямо взискателя и присъединилите се кредитори на последващото прехвърляне или учредяване на вещни права върху възбранения имот – чл.347, б.”а” от ГПК /отм./, сега чл.453, т.1 от ГПК. В рамките на изпълнителния процес взискателят може да възрази, че такова последващо прехвърляне или учредяване на права му е непротивопоставимо и да иска изнасяне на имота на публична продан, независимо от настъпилата междувременно промяна на собствеността. Спрямо него извършените разпореждания с възбранения имот са недействителни – чл.346, ал.2 от ГПК /отм./, сега чл.452, ал.2 от ГПК.
Въпросът, който се поставя в настоящото производство се свежда до това дали кредиторът /взискател/ може да противопоставя възражение за относителна недействителност по чл.452, ал.2 от ГПК само в изпълнителния процес, във връзка с възможността да иска изнасяне на възбранения имот на публична продан въпреки настъпилата междувременно промяна на собствеността, или може да се брани с такова възражение и в един исков процес по чл.108 от ЗС, образуван по повод спор между него и последващия приобретател за собствеността и владението на възбранената вещ.
Настоящият състав счита, че разпоредбата на чл.452, ал.2 от ГПК брани единствено правото на кредитора, вписал възбрана върху един имот, да иска изнасяне му на публична продан с цел удовлетворяване на паричното си вземане. Извън изпълнителния процес обаче, кредиторът следва да зачита правото на собственост на третото лице и произтичащите от него правомощия на владение и ползване на вещта. По-специално – кредиторът няма никакво основание да владее и ползва възбранената вещ – арг. от чл.486, ал.1 от ГПК, доколкото тя се оставя във владение на длъжника, респ. на новия приобретател. Ако кредиторът е получил владението на отпаднало основание, той няма правото да го задържи, нито пък да брани това свое неоснователно владение с възражение по чл.452, ал.2 от ГПК. Ако се приеме обратното, може да се стигне до един неприемлив резултат – кредиторът да не може да бъде отстранен по съдебен ред от имота и да го придобие по давност, вместо да го изнесе на публична продан за удовлетворяване на вземането си. Затова настоящият състав счита, че кредиторът може да се позовава на чл.452, ал.2 от ГПК в рамките на изпълнителния процес, но не може в исковото производство по предявен срещу него от приобретателя на възбранения имот ревандикационен иск да се брани с възражението по чл.452, ал.2 от ГПК и да постигне по този начин запазване на владението на имота. Следва да се отбележи и това, че съдебното решение, с което е уважен иск по чл.108 от ЗС на приобретателя на възбранения имот срещу кредитора-взискател, брани правомощията на ищеца да ползва и владее имота, които обаче са временни и са подчинени на развитието на изпълнителния процес. Ето защо това съдебно решение няма да може да се противопостави на кредитора-взискател в изпълнителния процес, тъй като именно там той може да се позове на чл.452, ал.2 от ГПК и да иска изнасяне на възбранения имот на публична продан.
В мотивите на решение чл.501 от 13.04.01г. по гр.д.№1652/2000г. на ВКС, ІV ГО, което е послужило като основание за допускане на касационно обжалване, се съдържа изразът, че „относителната недействителност на разпоредителната сделка с възбранен имот има правни последици и следва да бъде съобразена само в производството на съдебно изпълнение”. Този израз е в подкрепа на изразеното в настоящото производство становище за мястото на възражението по чл.346, ал.2 от ГПК /отм./, сега чл.452, ал.2 от ГПК. Доколкото обаче разглежданата в това решение хипотеза е съвсем различна от настоящата, следва да се приеме че няма истинско противоречие между двете решения – т.е. че е налице хипотезата на чл.291, т.3 от ГПК.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд е потвърдил решение №2720/14.07.10г. по гр.д.№3767/08г. на Варненския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от К. А. Р. срещу Й. А. С. и Д. Р. С. иск по чл.108 от ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на апартамент и магазин, находящи се в жилищна сграда в [населено място], [улица].
Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:
П. недвижими имоти са били ипотекирани от собственика им [фирма] за обезпечаване дълг на Н. Н. Г. спрямо С. Д. М.. Въз основа на издаден в полза на кредитора изпълнителен лист за сумата от 32 000лв. е било образувано изпълнително дело №8010/2004г. на В., по което е била наложена възбрана върху имотите, вписана на 29.06.04г. С договор от 18.10.04г. взискателят С. М. е цедирал вземането си на ответника по настоящото дело Й. С., а длъжникът Н. Г. е бил уведомен за цесията на 19.10.04г. Впоследствие имотите са били изнесени на публична продан и с възлагателно постановление от 29.04.05г., вписано на 10.05.05г., са били възложени на Й. С., по време на брака му с втората ответница Д. С.. С два нотариални акта от 10.09.2005г. ищцата К. Р. е закупила от [фирма] същите имоти, а с решение от 10.08.07г. по гр.д.№475/07г. на Варненския окръжен съд, постановено по жалба на [фирма], действията по изп.д.№8010/04г., изразяващи се в издаване на постановлението от 29.04.05г. за възлагане на имотите на Й. С., както и предходните действия по опис, оценка, разгласяване и провеждане на публичната продан, са отменени.
При тези данни от правна страна е прието, че ищцата не е собственик на спорните имоти. Придобивните и основания са настъпили след вписване на възбрана върху имотите и съгласно чл.346, ал.2 от ГПК /отм./, те са непротивопоставими на взискателя. В случая ответникът Й. С. е имал двойното качеството на взискател след извършената цесия на вземането на първоначалния кредитор, както и на купувач при публичната продан, затова спрямо него двете сделки, с които ищцата е закупила имотите след възбраната, са непротивопоставими.
Решението е неправилно.
С отмяната на възлагателното постановление от 29.04.05г. е отпаднало придобивното основание на Й. С. и Д. С. по отношение на процесните имоти. Затова двете продажби от 10.09.2005г. между [фирма] и К. А. Р. имат вещен прехвърлителен ефект и легитимират приобретателкката К. Р. като собственик на двата имота. Въззивният съд не е имал основание да отрече придобивните и основания по съображение, че те са относително недействителни спрямо ответника Й. С.. По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че Й. С. не може в производството по чл.108 от ЗС да се брани с възражение по чл.346, ал.2 ГПК /отм./, чл.452, ал.2 ГПК и по този начин да цели запазване на владението върху възбранените имоти. След отпадане на собственото му придобивно основание, той има само правото в изпълнителния процес да изнесе имотите на публична продан за удовлетворяване на вземането си, но не и правомощието да ги владее. В изпълнителния процес ищцата ще търпи принудително изпълнение върху имотите на две основания – поради относителната недействителност на придобивните и основания, както и поради това, че имотите са ипотекирани за дълг на Н. Г. спрямо С. М., а след цесията – спрямо Й. С.. До изнасянето на имотите на публична продан обаче, тя има правото да ги владее, освен ако ответниците нямат признато от съда право на задържане. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и делото да се върне на същия съд за ново произнасяне от друг състав, който следва да разгледа и направеното от ответниците възражение за подобрения и право на задържане.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно другото оплакване в касационната жалба – за постановяване на решението в нарушение на чл.171 от ЗЗД. Съгласно този текст, в редакцията след изменението с ДВ бр.34/2000г., прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, за да има действие, следва да е извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписано в имотния регистър. Историческото тълкуване на текста /виж старата редакция/ налага да се приеме, че той се отнася за действието на прехвърлянето по отношение на ипотеката – т.е., за да се счита по отношение на третите лица, че с прехвърлянето на вземането върху цесионера е преминала и ипотеката, която го обезпечава, необходимо е цесията да бъде извършена в посочената специална писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписана.
В настоящия случай процесното вземане на първоначалния кредитор С. Д. М. е било обезпечено с ипотека върху имот на [фирма]. Вземането е прехвърлено от С. М. на ответника Й. С. с писмен договор с нотариална заверка на подписите от 18.10.2004г., но няма данни цесията да е вписана. Липсата на вписване обаче би имала значение единствено по отношение на тези трети лица, които имат интерес да повдигнат възражение във връзка с ипотеката - например, че вземането на Й. С. не е обезпечено с ипотека и следователно – не е привилегировано по отношение на техните вземания. Липсата на вписване обаче не може да бъде основание за третите лица да оспорват качеството на Й. С. на кредитор /взискател/ въз основа на извършената цесия, тъй като поначало цесията е неформален договор.
Следователно, дори в настоящия случай цесията да не е била вписана, това не дава основание на ищцата К. Р. да оспорва качеството на кредитор /взискател/ на ответника Й. С. и възможността му да се позовава на разпоредбата на чл.452, ал.2 от ГПК, стига това позоваване да е в рамките на изпълнителния процес.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №299 от 11.03.11г. по гр.д.№2084/10г. на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Ето още едно решение на ВКС в същия смисъл:

Решение № 1279 от 12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г., V г. о., докладчик съдията Никола Хитров
Съдебна практика, Бюлетин на ВКС и ВАС на РБ, кн. 1 - 2/1997 г., стр. 28

чл. 99 ЗЗД

Относно прехвърляне на вземане.

------------------------

При цесията новият кредитор - цесионерът, изразява пред третото лице длъжник - ответника свои самостоятелно права, които той е придобил по силата на цесията чл. 99, ал. 1 и 2 33Д. Законът изключва възможността старият кредитор цедента по цедираното вземане да притежава и представителна власт по това вземане. Договорът за прехвърляне на вземане - цесия, става перфектен в отношенията между цедента и цесионера от момента на постигане на съгласие. Това е двустранен договор, който не е формален, тъй като представлява продажба на вземане, но тук следва да се има предвид разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД при перфектно сключен договор за цесия, прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. По делото няма доказателства, че ответникът е бил уведомен.

Относно изискването на чл. 99, ал 3 ЗЗД. На първо място, следва да се отбележи, че правото на цесионера да иска от цедента установяващите вземането документи, ако такива последният има в свое държане, е помощно, а не основно. Това право не е условие sine quanon за пораждане на правните последици на извършената цесия, както по отношение на договарящите страни, така и на третите лица, сред които и цедирания длъжник след получаване на съобщението, а е конкретно проявление на дължимата в облигациите добросъвестност на страните (допълнителен аргумент в тази насока е сравнението на цитираната разпоредба с общата такава на чл. 63 ЗЗД). От друга страна следва да се отбележи, че това помощно право за улесняване на новия кредитор при събиране на вземането е продължение на правилото, възприето от законодателя, регламентиращо института на цесията, че цедентът отговаря по отношение на цесионера за съществуването на прехвърленото вземане, не и за платежоспособността на длъжника.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, договорът за цесия, който до получаване на съобщението е res inter alios asta спрямо ответника, в качеството му на цедиран длъжник с получаване на писмото е породил действието си и спрямо него. След този момент, ако цедираният длъжник изпълни на стария си кредитор, това плащане няма да го освободи от облигацията и би се налагало да плати втори път на легитимирания кредитор - цедента.

Следва да се отбележи, че по силата на договора за цесия от момента на постигане на съгласието между страните по него стария кредитор прехвърля вземането си на приемателя, а от датата на получаване на съобщението до длъжника, което има характер на едностранно волеизявление с адресат цесията разпростира действието си и по отношение на него в смисъл, че изпълнение с погасяващ ефект може да направи единствено на цесионера. След пораждане на това действие на съобщението последващото му оттегляне от стария кредитор е ирелевантно за породените правоотношения, както между цесионера и цедента, така и между цесионера и цедирания длъжник (които са вече насрещни страни в материалното правоотношение), така и по отношение на третите лица.

Неоснователно е оплакването на жалбодателя, че сега предишния кредитор не съществувал в правния мир, тъй като вземането е прехвърлено с протокол от 5.01.1995 г., а бившето ТКЗС в ликвидация - с М. В. е заличено в кооперативния регистър с решение № 903 от 30.06.1995 г. по ф. д. № 1484/92 г. на Г. окръжен съд. Следователно предишният кредитор е имал достатъчно време - близо половин година, да съобщи прехвърлянето на длъжника. Правно ирелевантно е съобщението от ищеца, който е новият кредитор, с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.