КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 358
гр. София, 01.06.2015 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 2332 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 577 от ГПК и във вр. с чл. 32а от П..
Образувано е по частна касационна жалба на В. М. П., в качеството му на нотариус с рег. № ., срещу определение № 863/12.03.2015 г., постановено по частно гр. дело № 522/2015 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 51/29.01.2015 г. на съдия по вписванията, с което е отказал да извърши вписване на декларация с нотариална заверка на подписа с рег. № 352/29.01.2015 г. на същия нотариус, за отказ от вещното право на ползване върху недвижим имот на С. С. Д., поставена под пълно запрещение и действаща чрез настойника си Р. А. И..

За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е изложил в мотивите към него следните правни съображения: Нормата на чл. 165, ал. 4 от СК, визираща разпореждането с имущество на запретен, препраща към чл. 130, ал. 3 и ал. 4 от СК, тъй като поставеният под пълно запрещение е приравнен на малолетно дете. Общият принцип, въведен с чл. 130 от СК, е за забрана за разпореждане с имущество и права на малолетните лица, респ. – на поставените под пълно запрещение, освен по изключение, визирано в ал. 3 – след издадено разрешение от районния съд и ако това не противоречи на интересите на лицето. Нормата на чл. 165, ал. 4 от СК въвежда същото изискване за разрешение от районния съд, както и преди това - мнението на настойническия съвет. С оглед на това е прието, че в случая, дори за предходната сделка (прехвърлянето на жилището на напълно запретената срещу задължение за грижи и издръжка, при запазено право на ползване върху имота до края на живота на запретената) да е било издадено разрешение от районния съд, то не ползва настоящия случай – отказа от правото на ползване, след като волята на страните е била да се запази това право на ползване. Съдът е разяснил и че същото се явява ограничено вещно право като елемент от съдържанието на правото на собственост, поради което по отношение разпореждането с него, също е необходимо да са налице изискуемите от закона предпоставки – разрешение от районния съд и мнение на настойническия съвет, които се явяват елементи от смесения фактически състав, необходим, за да породи действие разпореждането. Окръжният съд е приел, че стои и въпросът доколко изобщо отказът от вещното право на ползване е допустим в случая (като правно действие), предвид изричната разпоредба на ал. 4 на чл.130 от СК, съгласно която такива откази от права, извършени от ненавършили пълнолетие (респ. - запретени) лица спрямо тяхното имущество, законът прогласява за нищожни, т.е. те не пораждат никакво правно действие. Предвид изложеното съдът е приел и че в настоящия случай не намират приложение задължителните указания, дадени с ТР № 7/2012 от 27.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на окръжния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на жалбоподателя. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания за това.
В случая в раздел І от изложението на жалбоподателя на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че „...въпросът, с който е сезиран въззвният съд, е решен в противоречие с т. 6 от ТР № 7/2012 от 27.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС”, като в тази връзка жалбоподателят сочи и определение № 287/07.05.2013 г. по ч.гр.д. № 1605/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 189/13.03.2014 г. по ч.гр.д. № 868/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, както и определение № 598/18.12.2014 г. по ч.гр.д. № 651/2014 г. на Шуменския окръжен съд. В тази част от изложението обаче не е изведен и липсва формулировка на процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да е разрешен с обжалваното по настоящото дело определение, в противоречие с посочените от жалбоподателя съдебни актове. Вместо това, там се цитира приетото в т. 6 от соченото тълкувателно решение; посочено какво са приели по настоящото дело съдията по вписванията и окръжният съд и са преповторени част от оплакванията за неправилност, съдържащи се в частната касационна жалба.
С оглед на това – при липсата на изведен и формулиран от страна на жалбоподателя правен въпрос в раздел І от изложението му, съгласно цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не може да бъде допуснато единствено по наведените допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС и противоречива практика на съдилищата, след като няма яснота по какъв правен въпрос се поддържа такова противоречие от страна на жалбоподателя.

В раздел ІІ от изложението на последния, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, ясно и точно е формулиран следният материалноправен въпрос: приложими ли са разпоредбите на чл. 130 от СК относно отказ от право на ползване „на т. нар. „гола собственост”” от лице, поставено под пълно запрещение, при взето решение за това от настойническия съвет. Жалбоподателят поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с което навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Разрешаването на този материалноправен въпрос несъмнено е обуславящо правните изводи на окръжния съд в обжалваното определение, поради което въпросът съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице, обаче, наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Възприетото в мотивите към обжалваното определение, разрешение на този материалноправен въпрос е при точно и стриктно приложение на ясните норми на чл. 165, ал. 4, във вр. с чл. 130, ал. 3 и ал. 4 от СК. Разпоредбата на чл. 165, ал. 4 от СК изрично, ясно и еднозначно препраща към правилата на чл. 130, ал. 3 и ал. 4 от СК относно разпореждането с имущество на лица под настойничество, каквито са и напълно запретените (чл. 153, ал. 1, изр. 2 от СК). Поради това, в практиката на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, никога не е имало съмнение, че нормите на чл. 130, ал. 3 и ал. 4 от СК са приложими и относно действията на разпореждане с имущество на лица, поставени под пълно запрещение. Никога не е имало съмнение в съдебната практика и че отказът от права изобщо, направен от името на такива лица, и в частност – отказът от притежавано от такова лице, ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот, е действие на разпореждане, което е абсолютно недействително – нищожно, съгласно изричната и ясна норма на чл. 130, ал. 4, изр. 1, предл. 2, във вр. с чл. 165, ал. 4 от СК. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази константна съдебна практика, като намира че тя е формирана при точно приложение на закона и не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради настъпили законодателни промени или поради изменение на обществените отношения. С оглед на това, формулираният от жалбоподателя материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (такива са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 863/12.03.2015 г., постановено по частно гр. дело № 522/2015 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.