КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1763

гр. София,03.04.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №805/2026г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК .
Образувано е по частна касационна жалба вх.№24500/20.02.2026г. на М. Т., чрез адв. Г., срещу определение №1199/19.01.2026г., постановено по в.ч.гр.д. №14383/2025г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение №1479/10.12.2025г. на съдията по вписванията при Служба по вписванията - [населено място], обективиращо отказ за вписване на решение №9400/22.05.2025г. по гр. д. №15001/2025г. на Софийския районен съд. Жалбоподателката счита атакуваното определение за незаконосъобразно и необосновано, като моли за неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. "Изчерпателно ли е изброяването на актовете, подлежащи на вписване /на които трябва да се даде гласност/, съгласно Правилника за впиванията?";
2. "За да се установи дали подлежи на вписване един акт /в случая съдебно решение/ достатъчно ли е изпълнението на формата за действителност на този акт, с които се създават права /форма и необходими реквизити/, или е необходима и конкретна формула от неговото съдържание /наем, заем, дружество, спогодба или друга облигационна връзка/, с която се разменят блага? Има ли значение съдържанието на акта /извън формалните изисквания за неговата действителност?";
3. "Кой акт подлежи на вписване по чл.57, ал.1 СК, вр. чл.4, ал.1, б."л" ПВп - споразумението, постигнато по бракоразводното дело или съдебното решение, с което е предоставено ползването на семейното жилище след прекратяване на брака?";
4. "Кой е релевантният факт за вписване на съдебното решение по чл.57, ал.1 СК: фактът на предоставяне на семейното жилище на една от страните или съдържанието на облигационното правоотношение, което се поражда от съдебното решение /на какво основание се учредява това право/?";
5. "Приравнени ли са хипотезите на чл.237, ал.1 ЗЗД и чл.57, ал.1 СК, или приравняването е само по отношение на последиците от вписването?".
Твърди се, че вторият, третият и петият въпрос са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №7/25.04.2013г. по тълк. д. №7/2012г. на ВКС, ОСГТК, а вторият въпрос и в противоречие с решение №60165/04.04.2022г. по гр. д. №2046/2021г. на ВКС, I г.о. По отношение на четвъртия въпрос се сочи, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поддържа се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди отказа на съдията по вписванията, въззивният съд е приел, че в случая е поискано вписване на влязло в сила съдебно решение, с което е прекратен гражданският брак между М. В. Т. и М. М. Т. с развод по взаимно съгласие, с утвърждаване на споразумение по чл.51 СК. Според последното /т. 8/ семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет.3 се предоставя за безвъзмездно ползване на съпругата М. Т. до навършването на пълнолетие на роденото от брака на страните дете. В тази връзка съдът е посочил, че следва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. Посочил е, че при регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл.57, ал.1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като, ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. В този смисъл, ако ползването е уговорено като възмездно дори и без да е посочена наемна цена /същата може да бъде определена впоследствие от съда по чл. 56 СК/, възниква наемно правоотношение между собственика на жилището като наемодател и съпругът, на когото е предоставено ползването като наемател. За да бъдат защитени интересите на съпруга-наемател срещу последващо прехвърляне на жилището от собственика, законът в чл. 57 СК дава възможност за вписване на решението по чл.56 СК /или споразумение по чл.50 СК/ в имотния регистър като придава на това вписване действието по чл.237, ал.1 ЗЗД, така че наемното отношение да е противопоставимо на последващите приобретатели за целия срок на ползване.
Приел е, че в конкретния случай волята на страните в утвърденото от съда споразумение не е за предоставяне на възмездно ползване, респ. за възникване на наемно правоотношение, каквито доводи е изложила жалбоподателката в частната си жалба. Напротив, изрично в т.8 от диспозитива на решението е посочено, че семейното жилище се предоставя за безвъзмездно ползване на съпругата М. М. Т. до навършването на пълнолетие на роденото от брака на страните дете. Предвид изложеното съдът е приел, че утвърденото споразумение между страните има характер на договор за послужване по чл.243 и сл. ЗЗД, тъй като е постигнато съглашение за безвъзмездно предоставяне на ползване на собственото на съпруга жилище на М. М. Т. до навършване на пълнолетие на общото им дете. Волята на страните е ясно изразена - имотът да се ползва за определен период от време, без да се дължи възнаграждение. Предвид тази изрично уговорена безвъзмездност на ползването според съда не би могло да се касае за наемно правоотношение, а единствено за правоотношение по договор за заем за послужване.
Посочил е, че на вписване в нотариалните книги подлежат актовете, посочени в чл.112 ЗС, съответно в чл.4 от Правилника за вписвания, които са изчерпателно изброени, а договорът за заем за послужване не е ред тях. Предвид което същият не подлежи на вписване, доколкото не е налице и хипотезата на чл.57 СК с оглед характера на постигнатото между страните споразумение.
В допълнение съдът е посочил, че в представеното за вписване съдебно решение липсва и необходимата индивидуализация на имота, доколкото в диспозитива на решението по т. 8 не е посочен пълен адрес на семейното жилище - не е посочен номер на апартамента, а единствено [населено място], [улица], ет.3. Същевременно в т.3 от диспозитива е посочено, че местоживеенето на детето при неговата майка ще се осъществява на адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.9, а приложеният нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №42, том Първи, рег. №1632, дело №32 от 2012 г. на нотариус Б. Б. и приложената схема от АГКК касаят апартамент 21, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, ап.9 с идентификатор [№]. Предвид установените разлики и липсата на пълно описание на имота, до който се отнася акта, е налице основание за отказ и по чл.6, ал.1, б. "в" от Правилника за вписванията.
За да се произнесе относно наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Съгласно чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал.1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия поставен въпрос, който е от съществено значение за решаващите мотиви на въззивния съд, и по който съобрази следното:
В чл.4 от Правилника за вписванията, в букви от „а“ до „к“ са изброени различни актове, подлежащи на вписване, като в буква „л“ изрично е посочено „всички други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване“. Действително актовете, посочени в буква от „а“ до „к“ са изчерпателно изброени, но според буква „л“ вписването може да бъде предвидено в закон, в който случай то ще се извърши не поради посочването му в Правилника за вписванията, а въз основа на изричната законова разпоредба, повеляваща вписване.
При така дадения отговор, за да се произнесе по частната жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Според разпоредбата на чл.57, ал.1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище, възниква наемно отношение. Решението може да бъде вписано в имотния регистър, като вписването има действието по чл.237, ал.1 от Закона за задълженията и договорите .
В решение №60165 от 4.04.2022г. на ВКС по гр. д. №2046/2021г. се посочва, че правото на ползване, предоставено с решението по чл.56 СК , има облигационен, а не вещно - правен характер. За целия срок на ползването то е противопоставимо на насрещната страна по правоотношението-собственика на жилището, а при прехвърляне на правото на собственост-на новия собственик само при условията на чл.237, ал.1 ЗЗД с оглед изричното определяне на възникналото от решението по чл.56 СК правоотношение като наемно. Това право няма вещен характер. То е от значение само в отношенията между родителя-несобственик, децата и родителя-собственик, но е непротивопоставимо на последващ приобретател, който е придобил правото на собственост върху жилището. При прехвърляне на жилището от съпруга-собственик на третото лице, учреденото с решението на брачния съд наемно правоотношение между него и ползващия съпруг е задължително за приобретателя при условията на чл.237 ЗЗД .
От разпоредбата на чл.57, ал.1 СК, тълкувана в контекста на възприетото в цитираното решение се налага изводът, че целта на вписването е противопоставимост на предоставеното ползване върху семейното жилище на трети лице с оглед защитата на интересите на родителя, при когото остават да живеят непълнолетните, родени от брака деца.
Доколкото самата разпоредба на чл.57, ал.1 СК определя предоставеното с решението по чл.56 СК ползване като „наемно отношение“, то без значение се явява обстоятелството дали ползването е било договорено като възмездно или безвъзмездно. Тъй като в процесната хипотеза, наемното правоотношение за семейното жилище по чл.56 СК е възникнало в резултат на съдебно решение, в което изрично е посочено, че ползването се предоставя до навършване на пълнолетие роденото от брака дете, то не може да бъде споделен изводът на въззивния съд, че когато ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемателя. Това разбира се не изключва възможността за изменение, предвидена в ал.2 на чл.57 СК, но тези разсъждения са ирелевантни за настоящия спор, касаещ вписването на съдебното решение.
Предвид изложеното, се налага изводът, че съдебно решение, с което семейното жилище се предоставя за ползване на единия съпруг на основание чл.56 ЗС подлежи на вписване на осн. чл.57 СК във връзка с чл.4, б. "е" и "л" от Правилника за вписванията . Наемното правоотношение възниква от съдебното решение по силата на закона, и именно то е подлежащият на вписване акт, който замества договор за наем .
Сочената от съдията по вписванията разпоредба - чл. 264, ал.1 ДОПК не намира приложение по настоящото дело доколкото не се касае за прехвърлянето или учредяването на вещни права върху недвижими имоти или наследствени права, включващи недвижими имоти, включването на недвижими имоти или вещни права върху недвижими имоти като непарични вноски в капитала на търговски дружества, вписването на ипотека или особен залог. Констатираната от съдията по вписванията липса на валидно удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот не е пречка за вписването. Както е посочено в чл.57 СК по силата на съдебното решение възниква облигационно наемно правоотношение и вписването е приравнено на вписване на договор за наем по чл.237 ЗЗД . Доколкото наемна цена не е уговорена, то дължимата за вписването такса е равна на минималната такава в размер на 5.11 евро, представляваща евровата равностойност на 10 лв. / чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията /, която е внесена. С оглед на това данъчна оценка на имота не е необходимо да се представя /в този см. определение №994/05.05.2023г. по гр. дело №1430/2023г. на ВКС/ .
На вписване съгласно чл.112 ЗС и Правилника за вписванията подлежат самите актове, поради което имотът трябва да е надлежно индивидуализиран в тях според изискванията на чл.6, ал.3 от Правилника за вписванията, съобразно чл.60, т.1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър. Действително, сключвайки споразумението, възпроизведено в диспозитива на съдебното решение, страните във вътрешните си отношения са били наясно за кой апартамент се отнася. Доколкото обаче целта на вписването е да се даде гласност на трети лица, на които тези отношения не се известни, то апартаментът следва точно и ясно да е описан в решението. Тъй като в настоящия случай в диспозитива на акта, подлежащ на вписване липсва надлежно описание, като не е посочен номер на апартамента, нито идентификатор, то съдията по вписванията правилно е отказал да извърши същото на това основание.
Като краен резултат, макар и по различни съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Следва да се посочи обаче, че искането може да бъде повторно заявено, ако след приключване на производството по реда на чл.247 ГПК молителката представи за вписване съдебно решение, в което апартаментът е описан съобразно изискванията на чл.6, ал.3 от Правилника за вписванията .
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на І г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1199 от 19.01.2026г. по ч. гр. д. №20251100514383/2025г. на Софийския градски съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение №1199 от 19.01.2026г. по ч. гр. д. №20251100514383/2025г. на Софийския градски съд и потвърденото с него определение №1479 от 10.12.2025г. на съдия по вписванията при СГС .