КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Този форум е част от нашия стремеж за професионализъм в работата и максимална прозрачност
Дата и час: 20 Юли 2018, 21:58

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ПО ПРИЛАГАНЕ НА МЧП, ЗУТ И ЗКИР
Ново мнениеПубликувано на: 13 Мар 2013, 13:50 
Offline
Съдия по вписванията
Съдия по вписванията
Аватар

Регистриран на: 10 Сеп 2009, 13:36
Мнения: 12
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ПО ПРИЛАГАНЕ НА МЧП, ЗУТ И ЗКИР
Ново мнениеПубликувано на: 01 Апр 2013, 08:31 
Offline
Съдия по вписванията
Съдия по вписванията
Аватар

Регистриран на: 10 Сеп 2009, 13:36
Мнения: 12
Цитат:
СПИСЪК НА ДЪРЖАВИТЕ, С КОИТО БЪЛГАРИЯ ИМА ПОДПИСАНИ
ДВУСТРАННИ ДОГОВОРИ ЗА ПРАВНА ПОМОЩ, ПРЕМАХВАЩИ
ЛЕГАЛИЗАЦИЯТА
I. Държави от ЕС
1. Австрия
2. Гърция
3. Испания
4. Италия
5. Кипър
6. Полша
7. Румъния
8. Словакия
9. Словения
10. Унгария
11. Франция
12. Хърватска
13. Чехия

II. Други държави
1. Азербайджан
2. Албания
3. Алжир
4. Армения
5. Беларус
6. Босна и Херцеговина
7. Виетнам
8. Грузия
9. Йемен
10. Китай
11. Корея
12. Куба
13. Кувейт
14. Либия
15. Ливан
16. Македония
17. Монголия
18. Русия
19. Сирия
20. Сърбия
21. Узбекистан
22. Украйна


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ПО ПРИЛАГАНЕ НА МЧП, ЗУТ И ЗКИР
Ново мнениеПубликувано на: 01 Апр 2013, 08:38 
Offline
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: 17 Авг 2009, 05:12
Мнения: 209
Цитат:
КЛЮЧОВИ РЕГЛАМЕНТИ

I. Регламенти от значение за дейността на съдията по вписванията
1. Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела
(т. нар. Брюксел I);
2. Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и на Съвета от 12 декември 2012
година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
граждански и търговски дела
(т. нар. Регламент Брюксел 1а) - прилага се от 10.01.2015.;
3. Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008 г.
относно приложимото право към договорни задължения (т. нар. Рим I);
4. Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския Парламент и на Съвета от 4 юли 2012 година
относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и
приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно
създаването на европейско удостоверение за наследство - прилага се от 17 август 2015;
5. Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност (т. нар. Брюксел Па);

II. Други Регламенти
1. Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г.
относно приложимото право към извъндоговорни задължения (т. нар. Рим II);
2. Регламент (ЕС) № 1259/2010 на Съвета от 20 декември 2010 година относно
осъществяването на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при
развод и законна раздяла
(т.нар. Регламент Рим III);
3. Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността,
приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и
сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка;
4. Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000 г. относно производството по
несъстоятелност
;
5. Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28.05.2001 г. относно сътрудничеството между
съдилища на държавите-членки при събирането на доказателства по граждански и
търговски дела;
6. Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13.11.2007 г.
относно връчване в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по
граждански и търговски дела;
7. Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и Съвета от 21.04.2004 г. за
въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания;
8. Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за
създаване на процедура за европейска заповед за плащане;
9. Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. за
създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес;

III. Проекти
1. Предложение на регламент на Съвета относно компетентността, приложимото право и
признаването и изпълнение на решения по въпроси на съпружеския имуществен режим,
СОМ(2011) 126 от 16 март 2011;
2. Предложение на регламент на Съвета относно компетентността, приложимото право и
признаването и изпълнение на решения относно имуществените последици от
регистрирано съжителство
, СОМ(2011) 127 от 16 март 2011;
3. Зелена книга «По-малко административни процедури за гражданите: насърчаване на
свободното движение на официални документи и признаването на действието на
актовете за гражданско състояние», СОМ (2010) 747 от 14.12.2010;
4. Предложение за Регламент за създаване на европейска заповед за запор на банкови
сметки
, СОМ(2011), 445;


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ПО ПРИЛАГАНЕ НА МЧП, ЗУТ И ЗКИР
Ново мнениеПубликувано на: 01 Апр 2013, 08:43 
Offline
Съдия по вписванията
Съдия по вписванията
Аватар

Регистриран на: 10 Сеп 2009, 13:36
Мнения: 12
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: ПРИЗНАВАНЕ НА ЧУЖДЕСТРАННО СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ
Ново мнениеПубликувано на: 07 Май 2013, 13:23 
ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
ЗАИНТЕРЕСОВАНО ЛИЦЕ ПРИ ПРИЗНАВАНЕ И ДОПУСКАНЕ ДО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЧУЖДЕСТРАННО
СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ


Боряна Мусева Главен асистент в ЮФ на СУ „Св. Кл. Охридски", доктор по право

I. Въведение
В България съществуват три паралелни системи за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранни съдебни решения по граждански и търговски дела с международен елемент.

Първата функционира на базата на правото на Европейския съюз (ЕС). Тя се прилага, когато у нас се иска екзекватура по реда на Регламент (ЕО) №44/2001 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент „Брюксел I"), Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (Регламент „Брюксел Па") и Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задълженията за издръжка, на решения, постановени в други държави-членки.

Втората система е конструирана въз основа на двустранни и многостранни договори за правна помощ, които страната ни е сключила с редица държави.

Третата система е строго национална и е базирана на Кодекса на международното частно право (КМЧП). Той урежда реда за признаване и допускане до изпълнение на съдебни решения и други актове, произхождащи от трети държави. Освен това Кодексът на международното частно право е
приложим и спрямо изходящи от държави-членки съдебни решения, които са:
1) извън обхвата на посочените по-горе регламенти или
2) извън обхвата на регламентите, които премахват междинната процедура по екзекватура - Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания, Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане и Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за искове с
малък материален интерес (наричани „специални" регламенти). Условие за неговото прилагане е и липсата на приложими двустранни или многостранни договори с държавата, чието решение ще бъде признавано и допускано до изпълнение.

Признаването и допускането до изпълнение на чуждестранно съдебно решение у нас, независимо от приложимата система на екзекватура, се осъществява винаги по инициатива на конкретно лице. Регламентите изрично посочват, че това е заинтересована страна. Това понятие се използва както по повод на признаването (чл. 33, § 2 от Регламент 44/2001; чл. 21, § 2 от Регламент 2201/2003; чл. 23, § 2 от Регламент 4/2009), така и във връзка с допускането до изпълнение (чл. 38, § 1 от Регламент 44/2001; чл. 28, § 1 от Регламент 2201/2003 и чл. 26 от Регламент 4/2009). Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата също борави с термина заинтересовано лице (чл. 24). Кодексът на международното частно право и преобладаващият брой договори за правна помощ не уточняват какво трябва да бъде това лице и използват безличната формулировка, според която искът за признаване или допускане до изпълнение може да се предяви (чл. 118, ал. 2 КМЧП) или се предявява (чл. 119, ал. 1 КМЧП), съответно молбата може да бъде подадена (чл. 48, ал. 2 ДПП с Унгария). За неуредените в Кодекса на международното частно право и международните източници въпроси се прилага общото гражданско процесуално право на държавата, където се осъществява екзекватурата - в случая българското, и по-конкретно Гражданският процесуален кодекс (ГПК). Съгласно чл. 124, ал, 1 ГПК иск, включително, за признаване и допускане до изпълнение, може да предяви всеки, който има интерес от това. Много рядко, като например в Договора за правна помощ с Украйна, изрично се предвижда, че молбата за признаване и допускане на изпълнение на решението се подава от лицето, в чиято полза то е постановено (чл. 20, ал. 1).

Нито регламентите, нито Кодексът на международното частно право във връзка с Гражданския процесуален кодекс съдържат легална дефиниция на понятието заинтересована страна, съответно националното ни право не посочва кой има интерес да иска признаване и допускане до изпълнение.

Съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) точно по този въпрос към момента липсва. В помощ при изясняване на понятието „заинтересована страна" по Регламент 44/2001 може да бъдат ключовият доклад по прилагането на Брюкселската конвенция - т.нар. доклад JenardK
1 Jenard, P. Bericht liber dem Ùbereinkommen Dber die gerichtliche Zustiindigkeit und die Vollstreckung gerichtlicher Entscheidmigen in Zivil -und Handelssachen. - OJ, серия C, 59/1.
Неговите съждения може да бъдат пренесени съответно към останалите регламенти.
Българската съдебна практика по прилагането на тези европейски актове е поскоро оскъдна и не съвсем ясно аргументирана. Чуждестранните произнасяния са също много малко на брой и труднодостъпни.

В тази позитивноправна и юриспруденциална обстановка точното определяне на активно легитимираната страна в производството по екзекватура се оказва особено необходимо. Възможни са най-малко два подхода:
1) формалистичен - според който единствено легитимирано е лицето, което е било
страна в производството, по което е постановено съдебното решение, предмет
на екзекватурата, и
2) функционален - според който всеки, чиято правна сфера е засегната от последиците на чуждото съдебно решение, може да претендира неговото признаване и допускане до изпълнение.

Настоящата статия си поставя за цел да обоснове, че функционалният подход при изясняване на понятието „заинтересована страна" или „страна с правен интерес" е правилният.

II. Цел и ефект от признаване и допускане до изпълнение на чуж-
дестранни съдебни решения и други актове

Отговорът на въпроса кой е заинтересован или има правен интерес от признаване и допускане до изпълнение на чуждестранно съдебно решение или друг акт зависи от предварителното изясняване на целта и ефекта, които тези процедури преследват.

А) Цел
Признаването може да се осъществи по три начина:
1) пряко - без нарочна процедура,
2) посредством нарочен иск и
3) инцидентно - в рамките на друг процес.
Допускането до изпълнение предполага винаги нарочно производство, освен ако процедурата е премахната изцяло по силата на специален регламент.

Според българската2 и чуждестранната3 теория целта на признаването означава да се зачете силата на пресъдено нещо и конститутивното действие (ако има такова) на чуждестранното съдебно решение. При допускането до изпълнение освен признаване чуждото съдебно решение получава и изпълнителна сила на територията на държавата по екзекватурата (става изпълнително основание).
Силата на пресъдено нещо слага край на спора между страните, които са длъжни да го преустановят, и дава основание за възражение за res judicata (преустановяващо действие).

- Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 8. изд. С: Сиела, 2006, с. 989. 3 Вж. Schack, H. Internationales Zivilverfahrensrecht. 5 Aufl. Munchen: Beck, 2010, S. 296; Rauscher, Th. Europiiisches ZivilprozeBrecht. Kommentar. 2 Aufl. Munchen: Sellier, 2006, S. 547; Magnus, U., P. Maknowski. Brussels I Regulation. Munchen: Sellier, 2007, S. 548.

Освен това тя определя окончателно правата и задълженията на всяка от страните (регулиращо действие). Обхватът на преустановителното и регулиращото действие обаче е различен в различните държави. Обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо варират в различните правни системи4. Така например у нас и в Германия обективните предели на силата на пресъдено нещо се отнасят само до предмета на делото, т.е. до спорното материално право, по което трябва да има произнасяне в диспозитива на решението. Силата на пресъдено нещо не обхваща доказателствените, правнорелевантните факти, нито преюдициалните правоотношения. Така например едно съдебно решение може да присъжда заплащане на покупна цена (преюдициален да бъде въпросът има ли валидно сключен и действителен договор), а по друго да се приеме, че липсва договор за продажба, и да се отхвърли искът за предаване на вещта. За да има произнасяне в диспозитива относно преюдициалното правоотношение, е необходимо да бъде предявен инцидентен установителен иск. Във Франция със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът (т.нар. dispositif du jugement), но не и мотивите (motifs). Диспозитивът включва обаче и всякакви преюдициални правоотношения, по които страните са спорили. В Англия се използва институтът на estoppel, според който силата на пресъдено нещо обхваща както предмета на спора, така и всички установени между страните правнорелевантни факти.

Субективните предели на силата на пресъдено нещо също се различават. У нас те обвързват страните по спора, както и третото лице - помагач, и противната страна, универсалните и частните правоприемници, а в определени случаи - кредитори, поръчители, залогодатели за чужд дълг и др.3 Гражданското състояние, установено в акт или съдебно решение, е противопоставимо на всички. В Германия и Холандия съдебното решение между кредитор и длъжник не обвързва поръчителя, докато във Франция осъдително съдебно решение на кредитора срещу главния длъжник задължава и поръчителя. В англоамериканския правен кръг тези предели са още по-широки. Така например решенията по т.нар. actions in rem6 имат действие спрямо всички. В САЩ страните по определено дело трябва да имат предвид, че в един бъдещ момент е възможно трето за процеса лице да се позове на силата на пресъдено нещо и да използва т.нар. offensive use of collateral estoppel.

4 Вж. Schack, H. Op. cit., S. 340.
5 Вж. Сталев, Ж. и др. Цит. съч., с. 372 и сл.


• Тези искове се предявяват по повод на телесни движими и недвижими веши, както и във връзка с
нетелесни права (напр. запис на заповед, менителница, чек, обезпечения и пр.). За разлика от искове-
те in personam, съдебното решение при тях обвързва самата вещ или право, но не и нейните титуляри. На това основание то има действие спрямо всички.

Зачитането на силата на пресъдено нещо на чуждестранното съдебно решение обхваща и нейните времеви аспекти. В резултат на признаването тя ще важи от деня, в който решението е влязло в сила в държавата, където е постановено, а не от датата на признаването7.

Конститутивният ефект на чуждестранното съдебно решение също се пренася посредством признаването на територията на другата държава с обема и съдържанието, които има, в държавата, където е постановен съдебният акт. Отново по този начин е вероятно да се достигне до пренасяне през граница на непознати правни институти или последици (например разделянето на легло и трапеза в семейното право). Ограничител може да бъде единствено институтът на обществения ред.

Изпълнителната сила на чуждестранното съдебно решение възниква на територията на държавата по екзекватурата чрез института на допускането до изпълнение. С малки изключения (специалните регламенти) допускането до изпълнение се нуждае рт нарочна санкция от чуждата на решението държава.

Процедурата по допускане до изпълнение на практика представлява процедура по създаване на изпълнително основание за целите на принудителното изпълнение в държавата по екзекватурата. Чуждото осъдително съдебно решение се допуска до изпълнение чрез „декларация за изпълняемост" (при прилагане на регламентите) или чрез решение (при прилагане на Кодекса на международното частно право), след което за него се издава изпълнителен лист (чл. 404 ГПК), а самото принудително изпълнение се осъществява съобразно общите правила, приложими в държавата по екзекватурата.

В определени случаи, когато чуждото осъдително съдебно решение разпорежда действия, непознати или нетипични за правото на държавата по допускането до изпълнение, се налага създаване на мерки по адаптирането им в рамките на националното производство по принудително изпълнение. Така например е възможно чуждото съдебно решение да присъжда издръжка на дете в размер на дробна част от доходите на бащата, а не фиксирана сума8. В рамките на принудителното изпълнение ще трябва да се доказва актуалният размер на дохода и да се изчислява съответната част от него, която се дължи като издръжка. По същия начин трябва да се процедира и когато в чуждото
осъдително съдебно решение се съдържат произнасяния, които не са съвсем точни - например присъдени са законова лихва или ДДС, но не е посочен техният размер, или е присъдена сума, която е изчислена на базата на превалутиране или на някакъв индекс. В тези хипотези съдът по екзекватурата трябва да направи всичко възможно, включително с помощта на страните, за да

7 Вж. Сталев, Ж. и др. Цит. съч., с. 997.
8Вж. р. № 1861 от 16.08.1965 г. по гр.д. № 1139-65, II г.о. на ВС.


конкретизира произнасянето и да го направи изпълняемо (например да направи справки в публично достъпните източници, да се допита до експерт, дипломатически представител, съответно до институцията, която формира определен индекс, а при необходимост от превалутиране - да приложи своите национални правила). Отказ от допускане до изпълнение е мислим само ако конкретизирането е напълно невъзможно и би довело до практическо преразглеждане на чуждото решение по същество.

Съдебното решение и искът, който го инициира, може да играят ролята на факти, с които правото свързва конкретни правни последици (например спиране или прекъсване на давността у нас, прекратяване на поръчителството по чл. 147 ЗЗД). Правните последици в държавата, където е предявен искът и е постановено съдебното решение обаче, не се пренасят в държавата по признаването. Международното частно право на държавата по екзекватурата определя приложимото по същество право, а от това приложимо по същество право се извлича значението на така осъществените факти. Именно то що определи дали един иск, предявен в чужбина, води до прекъсване на давността или до запазване на правата на кредитора спрямо поръчителя.

Б) Ефект от признаването и допускането до изпълнение

Регламентите не съдържат изрична уредба на действието, което чуждестранното съдебно решение проявява на територията на другата държава при осъществено признаване. В доклада Jenard по повод на чл. 26 от Брюкселската конвенция обаче изрично се посочва, че чрез признаването на решението се придават ефектите, които са предвидени в държавата, в която то е постановено9.
В същата насока се произнася и Съдът на ЕС. Според него признатото чуждестранно решение трябва да има в държавата - адресат на признаването, същото действие, каквото има в държавата по произход10. Благодарение на това разбиране се постига единен за всички държави-членки на ЕС ефект от конкретното съдебно произнасяне. Той допринася за обезпечаването на свободното движение на съдебни решения. В доктрината тази концепция на признаването се обяснява чрез т.нар. теория за разпростиране на ефекта на чуждестранното решение {Théorie von der Wirkungserstreckung)u. Последиците на чуждото съдебно решение не се създават наново в държавата на признаването, не се моделират според нейната представа, нито се ограничават до познатото й
действие. Ето защо новата уредба у нас по Кодекса на международното частно право предвижда, че при спор относно признаването на дадено чуждестранно решение може да се предяви уапановителен иск пред СГС (чл. 118, ал. 2 КМЧП), включително когато подлежащото на признаване съдебно решение има и конститутивен характер.

' Вж. Jenard, P. Op. cit., S. 43.
10 Вж. реш. 145/86, Hoffmann/Krieg, т. 1 i.
" Вж. Сталев. Ж. Цит. съч., с. 997; Rauscher, Th. Op. cit., S. 546.


При признаването на чуждестранното съдебно решение силата на пресъдено нещо, включително нейните обективни и субективни предели, е такава, каквато е предвидена в държавата, където е постановено съдебното решение. Поради тази причина в държавата - адресат на признаването, може да възникнат правни последици, които не са познати на нейния правен ред. Така например е възможно чуждото съдебно решение да предвижда като привременни мерки присъждане на издръжка на дете, произходът на което не е установенте не са познати у нас, но в резултат на екзекватурата ще породят действие на наша територия12. Единствената пречка срещу този ефект е установяване на противоречие с нейния обществен ред.

Особеното при допускането до изпълнение (инкорпориращо така или иначе признаването като първи етап) е, че чрез междинния акт, издаван в държавата по екзекватурата, чуждото съдебно решение, както сполучливо се отбелязва в доктрината13, не просто разпростира своя ефект - на чуждото съдебно решение се придава ефект - неговата изпълнителна сила става реализуема с помощта на принудителното изпълнение, съществуващо в чуждата държава. Ето защо искът, с помощта на който чуждото решение се допуска до изпълнение, е конститутивен.

На теорията за разпростиране на ефекта на чуждестранното решение противостои теорията за приравненото действие (Théorie von der Wirkungsgleichstellung), според която чуждестранното съдебно решение придобива същото действие, каквото би имало съответно решение, постановено в държавата, където се иска признаването14. Недостатъкът на тази теория е нейният, условно казано, „националистически подход", който издига като коректив правото на държавата по екзекватурата. На практика това означава своеобразно препроизнасяне по същия спор, което противоречи на основния принцип за res judicata и застрашава правната сигурност. Ето защо тя не успява да се наложи и няма правна опора в рамките на правото на ЕС.

Съществува и една трета теория - теорията за кумулацията (Kumilationstheorie). Тя гласи, че чуждото съдебно решение разпростира своето действие на територията на другата държава изцяло, доколкото неговият ефект е същият или по-малък от ефекта, който би имало съответно местно решение. В никакъв случай обаче чуждото съдебно решение не може да бъде с обхват, който надминава местното произнасяне15.

12 Вж. р. № 249 от 26.02.1969 г. по гр.д. № 990/69 г., II г.о.
13 Вж. Rauscher, Th. Op. cit., S. 596.
14 Съществува отделна съдебна практика в Германия в този смисъл - вж. Rauscher, Th. Op. cit.,
S. 546.


Целта е да не се стигне до своеобразен „внос" на чужди ефекти, които да доведат на застрашаване на основни процесуални принципи на държавата по екзекватурата. Ограничението, което тази теория въвежда, противоречи на идеята за еднакъв ефект от решението във всички държави, където то може да бъде признато, и препятства неговото свободно движение.

Българската доктрина също поддържа теорията за разпростиране на ефекта на чуждото съдебно решение на територията на държавата по екзекватурата. Едновременно с това обаче у нас се застъпва и разбирането, че силата на чуждото съдебно решение не може да бъде по-голяма от силата на местното решение16. Този подход съответства на теорията за кумулацията, описана
по-горе. В българската съдебна практика се срещат по-стари съдебни решения, според които „изпълнението на чужд закон и чуждестранно решение е допустимо дотолкова, доколкото това е разрешено от правопорядъка на НРБ"11. Основанието за това съждение е чл. 306, ал. 1 ГПК (отм.), който предвиждаше, че в производството по допускане до изпълнение съдът „проверява дали представеното решение не съдържа постановления, противни на законите на Република България или на добрите нрави"**. Тази уредба беше актуална до приемането на Кодекса на международното частно право, в сила от 21 май 2005 г. Въпреки това още по силата на старата уредба се срещаше и друг вид съдебна практика, която приемаше, че посредством екзекватурата молителят упражнява „свое процесуално потестативно право, чиято цел е, да се даде правна важност на чуждестранното решение посредством решението на компетентния по смисъла на чл. 304 ГПК
(отм.) български съд"" - теория за разпростиране на ефекта на чуждото съдебно решение без кумулиране. Причината за тази промяна в разбирането е развитието на самата съдебната практика, която подложи на поправително (стеснително) тълкуване чл. 306, ал. 1 ГПК (отм.) и редуцира проверката при езкекватурата до съответствието с българския обществен ред. Според решение № 54 от 1975 г. по гр.д. № 54-75-ОСГК разглежданата норма има „предвид не всяко противоречие на решението, чието изпълнение се иска да бъде допуснато, а противоречие на повелителни норми, отнасящи се до основите на нашия обществен строй ". Актуалната нормативна уредба, съдържаща се в релевантните регламенти, в международните договори и в Кодекса на международното частно право, не дава основание да се приеме, че при екзекватурата ефектът от чуждото съдебно решение е ограничен до възможното съответно местно решение по идентичен въпрос.

15 Вж. Schack, H. Op. cit., 301-302.
16 Вж. Сталев, Ж. и др. Цит. съч., с. 997; Rauscher, Th. Op. cit., S. 997.
" Вж. p. № 2934 от 20.12.1966 по гр.д. № 2382-66, II г.о., ВС.
а До изменението на Гражданския процесуален кодекс, обн., ДВ, бр. 124 от 1997 г., второто проти-
воречие беше с правилата на социалистическото общежитие.
" Р. № 630 от 28.07.2004 г. по гр.д. № 1832-03, II т.о., ВКС.



III. Заинтересована страна

Въз основа на всички изтъкнати дотук съображения може да се даде отговор и на въпроса кой е заинтересован да иска признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното съдебно решение.
А) Признаване

Правната уредба при признаването (чл. 33, § 2 от Регламент „Брюксел
I", чл. 21, § 2 от Регламент „Брюксел Иа", чл. 23, § 2 от Регламент 4/2009 и
чл. 622, ал. 1 ГПК) изисква „заинтересована страна". В Кодекса на междуна-
родното частно право това не е казано изрично, но може да бъде изведено
чрез систематичното тълкуване на чл. 118, ал. 2 КМЧП във вр. с чл. 124, ал. 1
ГПК. Съгласно чл. 118, ал. 2 КМЧП при спор относно условията за признаване
може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд. От своя
страна чл. 124, ал. 1 ГПК предвижда като задължителна предпоставка за пре-
дявяване на установителен иск наличието на „интерес". Следователно искът
по чл. 118, ал. 2 КМЧП може да бъде предявен от всеки, който има интерес да
установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение
или друго право - в случая да се разпростре действието на чуждото съдебно
решение на територията на страната ни.
В доклада по прилагането на Брюкселската конвенция се дава
определение на понятието „заинтересована страна". Това е всеки, който може
да се позове на съдебното решение в държавата, където то е постановено"20.
Съответно - определящи са субективните предели на силата на пресъдено не-
що в държавата по произход на съдебното решение, а не в държавата, където
се иска неговото признаване.
Съдът на ЕС все още не е имал повод да се произнесе по така поставе-
ния въпрос21. Неправилно българският Върховен касационен съд в свое опре-
деление22 приема, че такава практика съществува. Той посочва като релевант-
но решение от 30.11.1976 г. по дело С-42/76 на CEO, Jozef de Wolf Harry Cox
BV. Въз основа на него приема, че заинтересована е всяка страна, „в чиято
полза е постановено позитивно съдебно решение", а ответник - „другата стра-
20 Вж. Janard, P. Op. cit., S. 49.
21 Вж. Magnus, U., P. Maknowski. Op. cit., S. 552.
22 Опр. № 522 от 9.08.2010 г. по т.д. № 171-10, II т.о. на ВКС.
на", т.е. единствено и само страната по първоначалното производство. В дей-
ствителност цитираното съдебно решение на СЕС нито в своя диспозитив, ни-
то в своите мотиви определя понятието „заинтересована страна". То дава от-
говор единствено на въпроса може ли лице, в чиято полза е постановено съ-
дебно решение в една държава-членка (т.е. предварително се уточнява кой е
титулярът на правото), да предяви идентичен иск в друга държава-членка,
вместо да използва механизма на признаване и допускане до изпълнение на
чуждото съдебно решение. Отговорът е отрицателен. В никакъв случай обаче
това произнасяне не означава ограничаване на заинтересованите лица до стра-
ните по първоначалното производство, съответно до страните, посочени в съ-
дебното решение.
Доктрината по прилагането на Регламент „Брюксел I" в чужбина приема
като безспорно, че кръгът на заинтересованите лица не обхваща само тези,
които са били непосредствените участници в производството, по което е по-
становено съдебното решение - предмет на екзекватурата23. На същото ста-
новище е и българската доктрина, формулирана на базата на отменения Граж-
дански процесуален кодекс24, както и с оглед прилагането на регламентите".
На базата на текста на Регламент 44/2001, на доклада по неговото прила-
гане и с оглед утвърдената сравнителноправна доктрина може да се формули-
ра понятие за „заинтересована страна" при признаване. То може да бъде
използвано до създаването на общовалидна дефиниция, както и да служи на
българските правораздавателни органи при прилагане на националните прави-
ла, установени в Кодекса на международното частно право.
Признаване може да претендира всеки, който има интерес от избягване на
възможно повторно произнасяне по същия предмет на спора в държавата по
екзекватурата. Не е необходимо това да бъде непременно страната, която е
спечелила делото26. Опасността от противоречиво второ съдебно решение по
идентичен иск е достатъчно да бъде абстрактна. Лицето не трябва да доказва
наличие на вече заведено второ идентично дело, нито дори голяма вероятност
23 Вж. Kropholler, J., J. von Hein. Europàisches Zivilprozessrecht. 9 Aufl. Frankfurt am Main: Verlag
Recht und Wirtschaft GmbH, 2011, S. 556; Hess, B. Europàisches Zivilprozessrecht. Heidelberg: C. F.
Miiller, 2010, S. 339; Geimer, R., R. Schiitze. Europàisches Zivilverfahrensrecht. 3 Aufl. Miinchen: C.
H. Beck, 2010, Art. 33, § 94; Geimer, R. Das Anerkermungsverfahren gemâfl Art. 26 Abs. 2 des EWG-
Ûbereinkomens vom 27. September 1968. - JZ, 1977, № 5-6, S. 146; Magnus, U., P. Maknowski. Op.
cit., S. 552.
24 Вж. Сталев, Ж. и др. Цит. съч., с. 992.
25 Вж. Тодоров, Т. Международно частно право. Европейският съюз и Република България. 2. изд.
С.: Сиби, 2009, с. 394.
26 Например при принудително изпълнение в държавата А длъжникът може да представи за призна-
ване чуждестранно съдебно решение, от което следва, че той не е собственик на определена веш.
това да се случи27. Този начин на формулиране на правен интерес се отнася до
страните по делото, до техните наследници, както и до лицата, които
са обвързани от субективните предели на силата на пресъдено нещо
според правото на държавата по произход на съдебното решение. В никакъв
случай наличието на правен интерес не трябва да се преценява според правото
на държавата, където се иска екзекватурата. Ако това се случи, ще се стигне
до множество различни разрешения в различните държави-членки при призна-
ването на едно и също решение. Ако обаче ориентирът е правото на държава-
та, където е постановено решението, крайният резултат ще бъде винаги един и
същ.
Безспорен пример за заинтересовано от признаването лице съгласно така
предложената дефиниция е кредитор, в чиято полза е установено, че издаде-
ният в негова полза запис на заповед е действителен. Той е ищец по реше-
нието, то е в негова полза и е визиран в диспозитива в това му качество. Не
поражда съмнения и примерът с наследник на лице, страна по първоначалното
дело - например наследник на лицето, за което е установено в съдебното ре-
шение, че е собственик на определена процесна вещ. Същите изводи може да
се приложат и при частно правоприемство - например при цесия или при за-
местване в дълг. Наличието на универсално или частно правоприемство на
права или задължения, установени в съдебно решение, се преценява според
правото на държавата, която го е постановила.
Най-сложна е хипотезата, когато признаването може да се претендира от
лице, което не е участвало в процеса, не е визирано в диспозитива на съдебно-
то решение, но може да се ползва от неговата сила на пресъдено нещо, защото
това е предвидено в правото на държавата, откъдето произхожда решението.
За онагледяване може да се ползва френската уредба, според която съдебно-
то решение между кредитора и главния длъжник обвързва и поръчителя.
Последният може да предяви иск за признаване на френското съдебно реше-
ние, независимо че не е участвал в производството, включително в държава-
членка, която не познава подобен обхват на силата на пресъдено нещо (напри-
мер Германия). В последните случаи съдът по екзекватурата ще трябва да
разгледа документите, представяни при признаване (копие от съдебното реше-
ние, което отговаря на условията за установяване на автентичността му, сер-
27 В този смисъл не трябва да се отдава прекалено голямо значение на използваното в чл. 33, § 2 от
Регламент „Брюксел I" и чл. 118, ал. 2 КМЧП включване на нуждата от „спор". Действителен
съдебен „спор" при прилагането на регламента трудно може да има, защото производството в
първия си етап е едностранно и без участие на другата страна. При прилагането на Кодекса на
международното частно право „спорът" съшо не може да е съдебен (ако е съдебен, вече ще има дело
по самия чл. 118 КМЧП) - той практически е извънсъдебен, разбиран като възникнало между част-
ноправните субекти противоречие относно определено право, правоотношение или факт.
тификат по стандартен формуляр - чл. 53-54 от Регламент 44/2001, и евенту-
ално превод на официалния език на съда по екзекватурата), както и да устано-
ви съдържанието на чуждото право по повод на предвидената в него сила на
пресъдено нещо. Отделно той трябва да прецени и дали съответното лице при-
тежава твърдяното от него качество (например поръчител, заложен кредитор,
ипотекарен кредитор и пр.) - отново според правото на държавата, чието ре-
шение е предмет на признаване.
Още по-ясен е примерът с признаване на чуждо решение по иск за граж-
данско състояние - всяко лице ще може да се позове например на чуждо ре-
шение за установяване на произход, защото то има действие спрямо всички
(така е според чл. 298, ал. 3 ГПК).
Заинтересовани от признаването на чуждо съдебно решение могат да бъ-
дат и трети лица, които нито са били страна по процеса, нито са обвързани от
съдебното решение в резултат на неговите субективни предели на пресъдено
нещо. За разлика от описаната по-горе хипотеза, за тези лица липсва абстракт-
на опасност от постановяване на идентично повторно съдебно решение. Имен-
но защото те са трети лица, не може да има опасност от повторно идентично
решение, тъй като няма да има пълно субективно покриване на претенциите.
Ето защо третите лица трябва да докажат наличие на правен интерес от приз-
наването на чуждото съдебно решение. Правният интерес произтича от само-
то материално отношение, по повод на което се спори. Поради това преценката
за наличие на правен интерес трябва да се изведе на базата на правото на
държавата, постановила съдебното решение. У нас е достатъчно да се уста-
нови наличие на оспорване на определено право или неоснователно претенди-
ране на липсващо такова, в обобщение - да е налице смущение на нормалното
упражняване на права28. Титуляр на тези права в случая трябва да бъде трето
за съответното решение лице.
За онагледяване на тези разсъждения може да бъдат дадени и примери.
Юридическо лице, което извършва дейност като влогоприемател в склад, мо-
же да съхранява вещи, по повод на които две други дружества спорят пред
чужд съд. То няма да бъде страна в процеса, няма да бъде включено и в
диспозитива на решението, най-накрая - няма да се ползва и от субективните
предели на пресъденото нещо. Въпреки това при евентуално принудително из-
пълнение спрямо тези вещи то може да има интерес от признаването на чуж-
дото съдебно решение, което установява кой е действителният им собственик,
за да не възникне за него отговорност при предаването им на неоправомощено
лице2'\
;* Вж. Сталев, Ж. и др. Цит. съч., с. 196.
24 Вж. Magnus, U., P. Maknovvski. Op. cit., S. 552.
70_ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
30 Вж. Janard, P. Op. cit., S. 49.
31 Вж. Hess, В. Op. cit.. S. 355.
32 Вж. Kropholler, J., J. von Hein. Op. cit., S. 618; Geimer, R., R. Schiitze. Op. cit., Art. 38, § 30.

Друг пример може да бъде даден с поръчител, който според приложимото
право не е обвързан от силата на пресъдено нещо, но който въпреки това има
интерес да се признае решение между кредитора и длъжника, например защо-
то в чуждото съдебно решение е уважено възражение за прихващане. Съдът
по екзекватурата, инициирана от трето лице, трябва да направи проверка на
много по-голям кръг от доказателства - документите по екзекватурата, прав-
ния интерес на лицето, приложимата материална уредба, от която той произти-
ча. Тази проверка е трудоемка и може да отнеме време. Ако не бъде проведе-
на, съществува вероятност съдебното решение да породи действие, което е
по-различно от това, което има в държавата по своя произход. Това би означа-
вало своеобразно негово „национализиране".
В същото време самият диспозитив на съдебното решение, с което се
признава чуждото съдебно решение, няма да бъде особено сложен за форму-
лиране - той ще визира основните реквизити на решението такива, каквито са.
Няма да се налага сред тях да се включват лица, които не фигурират в него.
Тези, които имат правен интерес от признаването, но не са отбелязани в реше-
нието, сами трябва да преценят за какво и как ще ползват признатото реше-
ние. Ето защо, независимо от трудностите, считам, че заинтересованите от
признаването лица трябва да бъдат определяни по предложената тук макси-
мално широка функционална дефиниция.
Б) Допускане до изпълнение
Правната уредба на допускането до изпълнение според правото на ЕС
също позволява то да бъде инициирано от „всяка заинтересована страна"
(чл. 38, § 1 от Регламент „Брюксел I"; чл. 28, § 1 от Регламент „Брюксел Иа"
и чл. 26 от Регламент № 4/2009). Кодексът на международното частно право
не посочва изрично кой може да инициира тази процедура. Така е и в някои до-
говори за правна помощ.
В доклада Jenard описаното в предходната точка определение („всеки,
който може да се позове на съдебното решение в държавата, където
то е постановено") е дадено именно по повод на чл. 31 от Брюкселската кон-
венция, който урежда допускането до изпълнение30.
Доктрината по прилагането на регламентите не е единодушна. Някои ав-
тори приемат за оправомощени единствено кредиторите, които са визирани в
диспозитива на чуждото осъдително съдебно решение31. Други включват към
тях и техните правоприемници32. У нас по повод на същия европейски норма-
тивен акт се приема, че инициатор на допускането до изпълнение може да бъ-
де кредиторът, както и всяко лице, което е в правното положение на кредито-
ра - например цесионер, суброгирал се кредитор и др.33
Най-широкият предлаган кръг от оправомощени лица включва спечелила-
та страна (кредитор) - посочена в съдебното решение, нейните правоприемни-
ци, както и всякакви други лица, спрямо които се разпростират субективните
предели на силата на пресъдено нещо34. Други автори включват и лицата,
които не са титулярите на вземането, респ. претенцията, но които черпят права
пряко от съдебното решение. Кой може да черпи такива права, определя пра-
вото на държавата, разгледала и решила съответното дело. Моментът, към
който се прави тази преценка, е подаването на молбата за допускане до изпъл-
нение35.
Считам, че съответстващ на целта на регламентите подход при определя-
не на заинтересованата от допускането до изпълнение страна е този, който
включва най-широк кръг лица. Основанието за това приемане е формулировка-
та на съответната европейска уредба, както и идеята, че чуждото съдебно ре-
шение трябва да развие във всички държави, където се иска неговото изпъл-
нение, същия ефект, който има в държавата на своя произход.
Практически погледнато обаче, този резултат няма да може да се постиг-
не съвсем лесно. Причината е, че при допускането до изпълнение заинтересо-
ваната страна представя копие от съдебно решение, удостоверено като автен-
тично, стандартен формуляр по приложение V към Регламент № 44/2001 (или
равнозначен документ36) и евентуално техен превод на официалния език на съ-
да по екзекватурата. Въз основа на тези документи първоинстанционният съд
издава декларация за изпълняемост, без да призовава и изслушва страните
(чл. 41). При обжалване втората (чл. 43) или третата (чл. 44) инстанция прове-
ряват основанията за отказ от екзекватура по чл. 34 и 35 от Регламент № 44/
2001 и ако такива не са налице, оставят декларацията за изпълняемост в сила.
Тя служи като изпълнително основание, въз основа на което у нас съгласно
чл. 404, ал. 3 ГПК се издава изпълнителен лист. Всичко това може да се осъ-
ществи лесно, ако молителят е посочен изрично в съдебното решение - пред-
мет на допускане до изпълнение, съответно в стандартния формуляр. Той мо-
же да е посочен като кредитор, като лице, встъпило в неговите права, като не-
33 Така Тодоров, Т. Цит. съч., с. 403.
" Вж. Schack, H. Op. cit., S. 348.
35 Вж. Rauscher, Th. Europàisches Zivilprozess- und Kollisionsrecht. EuZPR/EuIPR. Munchen: Sellier,
2011, S. 871.
36 Член 55, § 1 дори позволява съдът да прецени, че не се нуждае от сертификат или друг равностоен
документ.
гов наследник или като някакво друго лице, което е титуляр на правото успо-
редно със или вместо кредитора. Ако там обаче е отбелязан друг субект, раз-
личен от молителя, последният трябва да докаже пред съда по екзекватурата
защо счита, че черпи права от съдебното решение. Правоприемство, което не
е отбелязано в решението, защото е настъпило след края на спора, също тряб-
ва да се докаже при подаване на молбата за издаване на декларация за изпъл-
няемост. Съдът, сезиран с екзекватутата, трябва да проследи връзката между
титуляра на правото, отбелязан в съдебното решение, и лицето, което твърди,
че е негов правоприемник. Това трябва да се осъществи съобразно правото на
държавата, от която произхожда съдебното решение. Ако става дума за лице,
различно от кредитора, което черпи права от съдебното решение, може да бъ-
дат обособени условно две подгрупи: 1) лица, които са посочени в решението
(и стандартния формуляр), и 2) лица, които не са.
Лицата, които присъстват в решението, дори и да не са посочени в диспо-
зитива като титуляри, може да доказват пред съда по екзекватурата по-лесно
своето право, което се нуждае от допускане до изпълнение. Споменаването им
в решението е онова, което може да възпре съда по екзекватурата от бърз от-
каз от разглеждане на съответната молба. Лицата, които изобщо не присъст-
ват в решението обаче, са застрашени от голямата опасност съдът по екзек-
ватурата да отхвърли молбата им като предявена от лице без процесуална ле-
гитимация. Причината е, че той на практика няма право да „излезе" от самото
чуждо съдебно решение, за да не рискува да се стигне до пререшаване - или
произнасяне по същество по друг начин. Ето защо е твърде вероятно съдът по
екзекватурата да не установява чуждо право или чуждите субективни предели
на силата на пресъдено нещо и да размишлява върху въпроса за начина на
тълкуване на понятието „заинтересована страна" по смисъла на европейското
право. Въпреки това считам, че този подход не би бил правилен. Съдът по ек-
зекватурата няма да пререши делото, защото ще приеме правното положение
такова, каквото е в държавата по произход на решението. Естествено, това ще
се случи, след като бъде убеден в „заинтересоваността" на третото лице. Тя
може да бъде доказвана най-напред при подаване на молбата за издаване на
декларацията за изпълняемост, съответно, ако тя бъде оставена „без разглеж-
дане" поради липса на правен интерес - при обжалване на така постановеното
определение. Заинтересоваността може да бъде релевирана и пред втората и
третата инстанция, които контролират допускането до изпълнение както по ос-
новните регламенти, така и по Кодекса на международното частно право. Ако
въпреки това съдът откаже допускане до изпълнение, третото лице трябва да
се обърне отново към държавата, постановила решението. То може съобразно
нейното право да поиска допълване или поправяне на решението, съответно да
претендира друго произнасяне, и едва след това да задвижи процедурата по
допускане до изпълнение--в другата държава-членка на ЕС.
Направените изводи по повод заинтересованата от допускането до изпъл-
нение страна според правото на ЕС според мен трябва да се прилагат съот-
ветно и при екзекватурите, които се осъществяват на базата на Кодекса на
международното частно право и международните договори, доколкото в
последните няма изрични правила с друго съдържание. Причината е обшата
законодателна идея - чуждото решение да може да се изпълни принудително
така, както това може да се случи в държавата, където е постановено.
В) Реформа на Регламент 44/2001
Регламент №44/2001 ще претърпи сериозна реформа, която предвижда
премахване на процедурата по екзекватура37. Признаването ще се осъществя-
ва автоматично (от органа, пред който се представя съответният акт) или ин-
цидентно - в рамките на друг процес (чл. 38, § 1 и чл. 39 от Проекта за
регламент). Допускането до изпълнение ще се прескочи напълно и чуждото
съдебно решение ще се изпълнява принудително по същия начин като местен
съдебен акт (чл. 38, § 2 и чл. 41, § 2 от Проекта за регламент). И в двата слу-
чая обаче от чуждото съдебно решение ще желае да се ползва конкретно ли-
це, което има правен интерес и се явява заинтересовано. То ще трябва да се
снабди с копие от съдебния акт и с нарочен формуляр, които да представи в
държавата по принудителното изпълнение. Органът или органите, които съ-
образяват чуждото решение и осъществяват неговото принудително изпълне-
ние, няма как да не преценяват дали пред тях се явява титуляр на права, които
произтичат от чуждото съдебно решение, включително от неговите субектив-
ни предели на сила на пресъдено нещо. Същата преценка ще се извършва и ко-
гато инициатор е лице, което се явява трето за съответното съдебно произна-
сяне. Ето защо всички направени в настоящата статия изводи няма да загубят
своята релевантност при бъдещата реформа на Регламент № 44/2001. Те така
или иначе са приложими и при останалите регламенти: Регламент № 2201/2003,
Регламент № 4/2009, както и при тези, при които екзекватурата вече е премах-
ната (Регламент № 805/2004, Регламент № 1896/2006 и Регламент №861/
2007). При липса на противна регламентация те се прилагат и при международ-
ните договори и във връзка с Кодекса на международното частно право. Как-
вото и да се случи, практически винаги ще има едно лице, което ще се обръща
към чуждата държава и ще иска от нея тя да съобрази или да подпомогне при-
37 Вж. Предложение на Европейската комисия за приемане на нов Регламент на Европейския парла-
мент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
граждански и търговски дела - СОМ, 2010, 748.
нудителното изпълнение на постановено решение на друг суверен. Краят на та-
зи проблематика може да постави единствено премахването на държавните
граници и изчезването на разбирането за „наше" и „чуждо" съдебно решение.
Дотогава интересът към „заинтересованото лице" трябва да остане жив и да
играе ключова роля при сътрудничеството между държавите, базирано на
взаимното зачитане и подпомагане на чуждото правораздаване в частноправ-
ната сфера.

IV. Заключение
Изводът от настоящата статия е, че функционалният метод при определя-
нето на страната, която е заинтересована от признаването и допускането до
изпълнение на чуждо съдебно решение, защитава в по-голяма степен интере-
сите на лицата, обвързани от последиците на чуждото съдебно решение.
Благодарение на него правното положение, създадено с един-единствен право-
раздавателен акт, остава едно и. също, независимо от последващо негово приз-
наване и принудително изпълняване в други държави. Този подход не е съвсем
лесно приложим на практика. Причината е формалистичният характер на про-
цедурата по екзекватура, която става все по-опростена и може дори да бъде
сведена до външен преглед на съдебното решение и на един-единствен стан-
дартен формуляр. Въпреки тези тенденции въпросът за това кой е заинтересо-
ван трябва да остане „пред скоби" и да бъде предмет на отделна самостоя-
телна преценка. Съдът не трябва да бърза прекомерно, не трябва да се стра-
хува от чуждото право и от процедурата по неговото установяване. Той трябва
да действа именно като правораздавателен орган, а не просто като админи-
стратор на бланки, които имат статус на единствен и неоспорим източник на
разрешения. В един все по-глобализиращ се свят така предлаганият подход
ще бъде още един пример за толерантност и за зачитане на правата на човека
в материята на частното правораздаване.


Върнете се в началото
  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов