КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1199
гр. София, 19.01.2026 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния
състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове: Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно
гражданско дело № 20251100514383 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. чл. 577 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от М. М. Т. срещу Определение № 1479 от
10.12.2025г. за отказ от вписване на съдебно решение, постановен от съдия по вписванията
от Службата по вписванията- гр. София, към Агенцията по вписванията.
В жалбата е посочено, че обжалваният отказ е незаконосъобразен и необоснован.
Първото съображение на съдията по вписванията се основавало на чл. 264, ал. 1 ДОПК,
която не била приложима в настоящия случай, доколкото уреждала отношения, свързани с
разпореждания с вещни права, ипотека или особен залог върху недвижим имот. В настоящия
случай липсвало такова разпореждане или придобиване на имущество по смисъла на чл. 3,
ал. 2 от Приложение № 2 към ЗМДТ. Твърди, че заявеното за вписване право било
облигационно- наемно правоотношение, възникнало по силата на съдебен акт. Второто
съображение се изразявало в липса на данни съгласно чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за
вписванията за имота, за който се отнасяло исканото вписване. Този мотив също бил
необоснован и се опровергавал от представените към искането доказателства- нотариален
акт и схема от КККР, които съдържали всички индивидуализиращи имота данни. Поддържа,
че пред съдията по вписванията бил представен съдебен акт- съдебно решение, който по
изрично разпореждане на закона, подлежал на вписване /чл. 57 СК/, тъй като създавал
наемно правоотношение с предмет недвижим имот, на което се придавало действието на чл.
237, ал. 1 ЗЗД. От съдържанието на акта се установявали, както идентификацията на
страните, така и идентификацията на имота, за които се отнасяло вписването. За по-пълна
идентификация на имота били представени и допълнителни доказателства- схема на имота,
издадена от СГКК, а също и нотариален акт. По отношение на дължимата държавна такса
намира, че същата следвало да бъде в минимален размер от 10 лева, тъй като възникналото
право било без материален интерес- в съдебното решение изрично било отбелязано, че било
безвъзмездно. С оглед на което дължимата държавна такса била 10 лева. Евентуално ако
съдът преценил, че таксуването на исканата услуга следвало да бъде извършено по данъчна
оценка, то релевира доказателствено искане за издаване на съдебно удостоверение за
снабдяване с данъчна оценка за имота. Искането към съда е да отмени обжалвания отказ и да
разпореди вписване на решението, ведно с всички законни последици.
С Определение № 1479 от 10.12.2025г. съдия по вписвания при СРС е отказал да
извърши вписване на Решение на СРС от 22.05.2025г. като е приел, че по преписката не е
представена данъчна оценка, което водело до невъзможност на съдията по вписвания да
определи такса съгласно ТТРСАВ. Посочено е също, че в конкретния случай представеното
фотокопие на схема, заварено от процесуалния представител на молителя, не изпълнява
изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди данните по делото и доводите
на жалбоподателя, намира следното:
Частната жалба е подадена от легитимирано лицe и в законоустановения срок срещу
отказ на съдията по вписвания съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК, който подлежи на обжалване по
силата на изричната разпоредба на чл. 32а от ПВп.
Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
От приложената молба за вписване от 10.12.2025г. се установява, че М. М. Т. чрез адв.
Николай Генчев /надлежно упълномощен/ е поискала да бъде разпоредено вписването на
следния акт: съдебно решение № 9400/22.05.2025г., постановено по гр. дело № 15001/2025г.
по описа на СРС, 91-ви състав. Към молбата е приложена вносна бележка за заплатена
държавна такса в размер на 10 лева, схема № 15-179054-23.03.2018г. на АГКК за имот с
идентификатор 68134.108.193.4.21, както и препис от Решение № 9400 от 22.05.2025г.,
постановено по гр. дело № 15001/2025г. по описа на СРС, 91-ви състав, както и Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 42, том Първи, рег. № 1632, дело № 32 от
2012г. на нотариус Б.Б..
От приложения препис от Решение № 9400 от 22.05.2025г., постановено по гр. дело
№ 15001/2025г. по описа на СРС, 91-ви състав се установява, че е прекратен гражданския
брак, сключен между М.В.Т. и М. М. Т., както и е утвърдено постигнатото между страните
споразумение по чл. 51 СК. В т. 8 от диспозитива на решението е посочено, че семейното
жилище, находящо се в гр. София, ул. „********, се предоставя за безвъзмездно ползване на
съпругата М. М. Т., ЕГН ********** до навършване на пълнолетие на роденото през брака
дете. Решението е влязло в сила на 22.05.2025г.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
С нормата на чл. 569, т. 5 ГПК се определя производството по вписване, отбелязване
и заличаване като нотариално, поради което и приложими са утвърдените от закона общи
правила по чл. 569- 577 ГПК. За неуредените изрично случаи на общо основание съответно
приложение намират общите правила на охранителните производства, а по силата на чл. 540
ГПК и общите правила на процесуалния закон (в този смисъл са и съображенията по т. 6 от
Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно посоченото тълкувателно решение задължение на съдията по вписванията,
респ. на задължение на съда в производство по ГПК по обжалване отказ на съдията по
вписванията, по реда на чл. 278, вр. чл. 577, ал. 1 ГПК, е да извърши формална проверка
относно това дали представеният за вписване акт подлежи на вписване според нормативната
уредба, отговаря ли на изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за
вписванията съдържание. По отношение на последното проверката се свежда до това да са
идентифицирани страните /чл. 6, ал. 1, б. „а“ от Правилника за вписванията/ и имота /чл. 6,
ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията/.
Съгласно общите правила на охранителните производства, съдът е длъжен служебно
да провери дали са налице условията за издаване на искания акт. Тъй като вписването по
същността си представлява едностранно охранително производство, в рамките на
провеждането му е недопустимо разрешаването на въпроси от материалноправен характер,
респ. да се проверяват материално-правните предпоставки на акта, освен ако това не е
изрично предвидено в закон.
Настоящият съдебен състав намира, че предвид акта, който молителят е заявил за
вписване, следва да се установи естеството на възникналото правоотношение между
бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране
ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските
отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Ако съпрузите не са
предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за
послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1
СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като, ако
ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл.
249 ЗЗД/. В този смисъл, ако ползването е уговорено като възмездно дори и без да е
посочена наемна цена /същата може да бъде определена впоследствие от съда по чл. 56 СК/,
възниква наемно правоотношение между собственика на жилището като наемодател и
съпругът, на когото е предоставено ползването като наемател. За да бъдат защитени
интересите на съпруга- наемател срещу последващо прехвърляне на жилището от
собственика, законът в чл. 57 СК дава възможност за вписване на решението по чл. 56 СК
/или споразумение по чл. 50 СК/ в имотния регистър като придава на това вписване
действието по чл. 237, ал. 1 ЗЗД, така че наемното отношение да е противопоставимо на
последващите приобретатели за целия срок на ползване. В този смисъл е и Определение №
884 от 05.05.2023г., постановено по ч.гр. дело № 1430/2023г. по описа на ВКС, II ГО на ВКС.
Наемното правоотношение възниква от съдебното решение по силата на закона и
подлежащият на вписване акт, който замества договор за наем, е именно съдебното решение
за предоставяне правото на ползване.
В конкретния случай, обаче, волята на страните в утвърденото споразумение не е за
предоставяне на възмездно ползване, респ. за възникване на наемно правоотношение,
3
каквито твърдения са изложени в частната жалба. Напротив, изрично в т. 8 от диспозитива
на решението е посочено, че семейното жилище се предоставя за безвъзмездно ползване на
съпругата М. Т. до навършване на роденото през брака дете. Т.е. утвърденото споразумение
между страните има характер на договор за послужване по чл. 243 и сл. ЗЗД, доколкото е
постигнато съглашение за безвъзмездно предоставяне на ползване на собственото на
съпруга жилище на М. Т. до навършване на пълнолетие на общото им дете. Волята на
страните е ясно изразена- имотът да се ползва за определен период от време, без да се дължи
възнаграждение. Така предвид изрично уговорената безвъзмездност на ползването не би
могло да се касае за наемно правоотношение, а единствено за правоотношение по договор за
заем за послужване.
Подлежащите на вписване по смисъла на чл. 3, ал. 1 ПВ актове са изчерпателно
изброени в чл. 112 ЗС, съответно в чл. 4 от Правилника за вписване, като договорът за заем
за послужване не е ред тях. Предвид което същият не подлежи на вписване, доколкото не е
налице хипотезата на чл. 57 СК предвид характера на постигнатото между страните
споразумение. В този смисъл и Определение № 1829 от 12.04.2024г. на ВКС, постановено по
ч.гр. дело № 1290/2024г.
С оглед на гореизложеното постановеният отказ на съдията по вписванията е
правителен макар и по различни мотиви от изложените в обжалвания акт.
Единствено в допълнение следва да бъде посочено, че в представеното Решение №
9400 от 22.05.2025г., постановено по гр. дело № 15001/2025г. по описа на СРС, 91-ви състав
липсва и необходимата индивидуализация на имота, доколкото в диспозитива на решението
по т. 8 не е посочен пълен адрес на семейното жилище- не е посочен номер на апартамента,
а единствено „гр. София, ул. „******** II“ № ********“. Същевременно в т. 3 от
диспозитива е посочено, че местоживеенето на детето при неговата майка ще се осъществява
на адрес: гр. София, ул. „******** II“ № ********, а приложеният Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 42, том Първи, рег. № 1632, дело № 32 от 2012г. на
нотариус Б.Б. и приложената схема от АГКК касаят апартамент 21, находящ се в гр. София,
ул. „******** II“ № ******** с идентификатор 68134.108.193.4.21. Предвид установените
разлики и липсата на пълно описание на имота, до който се отнася акта, е налице основание
за отказ и по чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията.
Предвид което частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение. С оглед изводите, до които достигна настоящият съдебен състав, искането на
жалбоподателя за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с данъчна оценка за
процесния имот не е необходимо и следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. М. Т. за издаване на съдебно
удостоверение за снабдяване с данъчна оценка за процесния имот.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от М. М. Т. срещу Определение
№ 1479 от 10.12.2025г. за отказ от вписване на съдебно решение- Решение № 9400 от
22.05.2025г., постановено по гр. дело № 15001/2025г. по описа на СРС, 91-ви състав,
постановен от съдия по вписванията от Службата по вписванията- гр. София, към Агенцията
по вписванията.
Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едноседмичен срок от връчването му на страната при обосноваване на касационни
основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.