КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Този форум е част от нашия стремеж за професионализъм в работата и максимална прозрачност
Дата и час: 25 Сеп 2020, 05:56

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 12 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС
Ново мнениеПубликувано на: 05 Окт 2012, 14:35 
Offline
Модератор
Модератор
Аватар

Регистриран на: 18 Авг 2009, 09:06
Мнения: 398
Р А З П О Р Е Ж Д А Н Е
Гр.София, 04.10.2012 г.

Постъпило е предложение от заместник-председателите и
ръководители на Гражданска и Търговка колегии на Върховния
касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание
на Гражданска и Търговска колегия на ВКС по някои въпроси, свързани с
вписването на актове относно недвижими имоти. Към предложението е
приложена цитираната в същото противоречива съдебна практика на
състави на ВКС, както и на долноинстанционни съдилища, респ.
определения, постановени по реда на чл.292 ГПК.
Предвид горното и на основание чл.128, ал.1 ЗСВ, следва да бъде
образувано тълкувателно дело на Гражданска и Търговска колегия на ВКС,
по което да се предостави възможност за заявяване на становища на
посочените в чл.129 ЗСВ лица.
С оглед изложеното
Р А З П О Р Е Ж Д А М :
І. Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС, Гражданска и
Търговска колегия, за приемане на тълкувателно решение по следните
въпроси:
1. Приложима ли е разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК в
производството по вписване на актове относно недвижими
имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в
хипотезата на нередовност на молбата за вписване.
2. Приложима ли е в обезпечителното производство и в
производството по вписване на вече наложена възбрана по реда
на Глава V от Правилника за вписванията /чл.24 и чл.25/
разпоредбата на чл.6, ал.3 от същия, и необходимо ли е в
представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан
съобразно изискванията на чл.60, т.1-7 ЗКИР и да бъде
представена скица-извадка от кадастралната карта.
3. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за
вписване по чл.263в, ал.1 и чл.263г, ал.1 ТЗ в хипотезата, когато
в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право
върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която
подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата
държавна такса за вписването.
4. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за
прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения натехническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в
полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот.
5. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с
предмет вещно право върху недвижим имот /чл.73, ал.5 ТЗ/, ако
молителят не е представил пред съдията по вписванията
доказателства за правата на вносителя.
6. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по
вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВ относно това,
дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията
на закона.
7. При вписване на препис от обявено завещание с предмет
недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е
съдията по вписванията да извършва проверка за правата на
завещателя.
8. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да
обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова
молба.
9. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на
съдията по вписванията, постановен по негова молба за
вписване.
10. Освободени ли са от заплащане на държавна такса за
вписването ищците, освободени от държавна такса за исковото
производство на основание чл.83, ал.2 ГПК.
11. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично
заличаване /за определен имот или имоти/ на вписване на
ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване
на един дълг.
ІІ. Определям комисия за изготвяне на проекта за тълкувателно решение в
състав:
Съдия Борис Илиев- докладчик
Съдия Добрила Василева
Съдия Боян Балевски
ІІІ. Копия от настоящото разпореждане и от предложението на
заместник-председателите и ръководители на
Гражданска и Търговска колегия да се изпратят на
1. Главния прокурор,
2. Министъра на правосъдието,
3. Председателя на Висшия адвокатски съвет,
4. Директора на Института по правни наука към Българска академия на науките,
ръководителите на катедрите по гражданскоправни науки в юридическите факултети на
Софийски университет „Климент Охридски” и
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”,
ръководителите на катедрите „Частноправни науки” при
Университета за национално и световно стопанство- гр. София и
Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”,
ръководителя на Департамент „Право” на Нов Български Университет- гр. София,
Нотариалната камара на Република България и
Асоциацията на съдиите по вписванията,
които могат да изразят становище, в срок до 06.11.2012 г.
5. Копия от настоящото разпореждане и от предложението на
заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търгавска
колегия да се изпратят и на
председателите на апелативните съдилища,
на окръжните съдилища и на
Софийски градски съд -
за изразяване на становище в горе указания срок.
6. Настоящото разпореждане да се публикува на вътрешния и
външния сайт на ВКС- секция „Тълкувателни дела” заедно с
предложението на заместник-председателите и ръководители на
Гражданска и Търговска колегия.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД:

/проф.Лазар Груев/


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС
Ново мнениеПубликувано на: 02 Ное 2012, 12:33 
Offline
Модератор
Модератор
Аватар

Регистриран на: 18 Авг 2009, 09:06
Мнения: 398
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД
ПРОФ.ЛАЗАР ГРУЕВ
П Р Е Д Л О Ж Е Н И Е
от Таня Райковска- заместник на председателя и ръководител на Търговска
колегия на ВКС и
Красимир Влахов- заместник на председателя и ръководител на
Гражданска колегия на Върховния касационен съд
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Обръщаме се към Вас във връзка с необходимостта от уеднаквяване
на съдебната практика по редица въпроси, свързани с вписванията на
актове относно недвижими имоти, както следва:

1. Приложима ли е разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК в
производството по вписване на актове относно недвижими
имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в
хипотезата на нередовност на молбата за вписване. Според част
от съдебната практика, в охранителното производство по вписване
на актове относно недвижими имоти разпоредбата на чл.129, ал.2
ГПК намира приложение по силата на препращащата норма на
чл.540 ГПК, т.е. при нередовност на молбата и на подлежащия на
вписване акт да се предприемат действия по тяхното поправяне, като
при неизпълнение се откаже исканото вписване
/Опр.№ 196 от 11.04.2011 г. по в.ч.гр.д.№ 190/11 г. на ОС- Шумен,
Опр.№ 109 от 04.02.2009 г. по в.ч.гр.д.№ 200812001011173/08 г. на ОС-Благоевград,
Опр.№ 339 от 09.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 250/12 г. на ОС-Варна,
Опр.№ 179 от 02.02.2009 г. по в.ч.гр.д.№ 200991200500060/09 г. на ОС- Благоевград,
Опр.№ 427 от 09.10.2008 г. по в.ч.гр.д.№908/08 г. на ОС- Велико Търново,
Опр.№ 2363 от 14.09.2012 г. по ч.гр.д.№ 2293/11 г. на ОС- Пловдив,
Определение от закрито заседание на 24.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 434/10 г. на ОС- Враца,
Определение от закрито заседание на 29.12.2010 г. по в.гр.д.№1037/10 г. на ОС- Добрич,
Опр.№ 817/ 30.11.2009 г. по в.ч.гр.д.№352/09 г. на ОС- Кърджали,
Опр.№ 13 от 20.01.2011 г. по в.ч.гр.д.№31/11 г. на ОС- Хасково/.
Според обратното становище, разпоредбата
на чл.129, ал.2 ГПК не намира приложение в охранителнотопроизводство.
Според Опр.№ 260/ 16.06.2009 г. по гр.д.№ 221/09 г. на ІІ г.о. на ВКС,
предвиденото в чл.12, ал.2 ПВ изискване за
незабавно вписване изключва приложението на чл.129 ГПК в
охранителното производство за вписване на актове относно
недвижими имоти независимо от препращащата норма на чл.540
ГПК, която следва да намери прилижение само при липса на изрични
правила за развитието на охранителното производство, каквито в
случая са налице. В същия смисъл е и
Опр.№ 1574/ 29.07.2010 г. по в.ч.гр.д.№ 615810 г. на ОС- Пазарджик,
Опр.№ 3299/ 17.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 2188/11 г. на ОС- Варна,
Опр.№ ІІ-24.01.2011 г. по ч.гр.д.№33/11 г. на ОС- Бургас,
Опр.№ 2504/ 16.09.2010 г. по ч.гр.д.№2486/10 г. на ОС- Пловдив/.
Макар и определението на ВКС по гр.д.221/09 г. да е постановено по реда
на чл.274, ал.3, т.2 ГПК и като
такова е задължително за долноинстанционните съдилища, очевидно
е, че същото не е постигнало уеднаквяване на съдебната практика по
въпроса, поради което са налице предпоставките на чл.124, ал.1 ЗСВ
за постановяване на тълкувателно решение.

2. Приложима ли е в обезпечителното производство и в
производството по вписване на вече наложена възбрана по реда
на Глава V от Правилника за вписванията /чл.24 и чл.25/
разпоредбата на чл.6, ал.3 от същия, и необходимо ли е в
представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан
съобразно изискванията на чл.60, т.1-7 ЗКИР и да бъде
представена скица-извадка от кадастралната карта. С Опр.№
284/ 04.07.2012 г. по ч.гр.д.№ 225/12 г. състав на ІІ г.о. на основание
чл.292 ГПК е спрял производството по делото, като е предложил на
ОСГТК постановяване на тълкувателно решение по така
постановения въпрос. В определението е цитирана противоречива
практика на ВКС по този въпрос, постановена по реда на чл.274, ал.3
ГПК. Според Опр.№ 589/ 18.07.2010 г. по ч.т.д.№ 733/09 г. на ІІ т.о.,
за да породи действие спрямо длъжника и трети лица, възбраната
следва да бъде вписана в имотния регистър, като реда и документите,
които е необходимо да бъдат представени, са посочени в ПВ и ЗКИР.
Предвид необходимостта да се осигури гласност на вписването в
имотния регистър, за да се защитят правата на длъжника или на
трети лица, законодателят не разграничава вписването на възбрани и
на актове, с които се признават, учредяват, прехвърлят, изменят или
прекратяват вещни права върху недвижими имоти. Прието е, че
заповедта за налагане на възбрана трябва да съдържа и описание,
съгласно чл.6, ал.1, б.”а” и „в” ПВ, като с ал.3 от посочената
разпоредба е предвидено, че когато недвижимият имот се намира в
район с одобрена кадастрална карта, описанията следва да се
извършват съобразно данните по чл.60, т.1-7 ЗКИР. В същия смисъле Опр.№ 48/ 07.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 531/10 г. на І г.о. и Опр.№ 358/
24.10.2008 г. по ч.гр.д.№ 1527/08 г. на V г.о., в които е прието, че
заповедта за налагане на възбрана следва да отговаря на изискването
на чл.6, ал.3 ПВ, когато се отнася за имот в район с одобрена
кадастрална карта. Обратното становище е застъпено в Опр.№ 613/
23.12.2011 г. по гр.д.№ 403/11 г. на ІІ г.о., в което е прието, че
вписването на възбрана е уредено в разпоредбите на чл.23 и
следв.ПВ и за това вписване е предвиден облекчен ред, доколкото
липсва препращане към чл.6, ал.3 ПВ, предвиждащ представяне
както на скица на кадастралния план, ако съществува такава, така и
посочване на инентификационен кадастрален номер на имота.
Посочено е, че липсва изрично препращане на разпоредбата на чл.25
ПВ към разпоредбата на чл.24, б.”а” до „в”, като разпоредбата на
чл.24, б.”а” ПВ изисква описание на имота съгласно чл.6, ал.1, б.”в”
ПВ, като липсва препращане към чл.6, ал.3, което според съдебния
състав аргументира тезата, че при искане за вписване на възбрана
при условията на чл.23 и следв.ПВ не е необходимо представяне на
скица-копие от кадастралната карта с извлечение от кадастралния
регистър на недвижимите имоти. Според Опр.№ 531/ 29.11.2010 г. по
гр.д.№ 402/10 г. на І г.о., когато кадастралната карта е одобрена, но
непълна и имотът не може да се опише съгласно изискванията на
ЗКИР, следва да се приеме за пълно и законосъобразно описанието
му по белезите в чл.6, ал.1, б.”в” ПВ, като се посочат видът,
местонахождението, номерът на имота, площта и/или застроената
площ и/или застроената площ и границите, т.е. липсата на описание
на имота съгласно ЗКИР в тази хипотеза не е основание да се откаже
вписване на наложена възбрана.
3. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за
вписване по чл.263в, ал.1 и чл.263г, ал.1 ТЗ в хипотезата, когато
в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право
върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която
подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата
държавна такса за вписването. По този въпрос в съдебната
практика са застъпени три становища. Според първото от тях,
вписването следва да се извърши по реда на чл.4, б.”а” ПВ, тъй като
с факта на преобразуването се прехвърля правото на собственост
върху имуществото на търговското дружество в полза на друг правен
субект, с оглед на което дължимата за вписването държавна такса е в
размера, посочен в чл.2 от Тарифата за държавните такси, събирани
от Агенцията по вписванията- 0,1% върху цената, по която е
таксуван документът,х която е в размер на пазарната оценка на
прехвърляния недвижим имот към датата на прехвърлянето, а при
липса на данни за същата- по данъчната му оценка /Определение от02.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 2370/11 г. на ОС- Варна, Определение от
20.08.2008 г. по ч.гр.д.№ 126/08 г. на ОС- Ловеч/. Според второто
становище, вписването следва да се извърши на основание чл.4,
б.”и” ПВ, която разпоредба намира приложение за „други актове, за
които е предвидено със закон, че подлежат на вписване”, тъй като
удостоверението по чл.263в, ал.1 ТЗ не е сред изрично посочените в
чл.4 ПВ актове, като размерът на дължимата за вписването такса по
чл.2 от Тарифата е 0,1% върху балансовата стойност на недвижимите
имоти по заключителните баланси на прекратените дружества, но не
по-малко от данъчната им оценка /Определение № 153 от
26.02.29010 г. по ч.т.д.№ 1/10 г. на ІІ т.о., Определение от 14.12.2011
г. по ч.гр.д.№ 15176/11 г. на СГС, Определение № 490 от 20.07.2012
г. по ч.т.д.№ 135/12 г. на І т.о./. Според третото становище,
вписването се извършва не по реда на Раздел ІІ, а на Раздел ІІІ ПВ,
тъй като не е налице вписване на актове относно недвижими имоти,
с оглед на което дължимата за вписването такса не се определя върху
пазарната или данъчната оценка на имотите /Определение № 376 от
04.08.2010 г. по ч.гр.д.№ 694/10 г. на ОС- София, Определение от
30.07.2008 г. по ч.гр.д.№ 655/08 г. на ОС- София, Определение от
24.09.2009 г. по в.ч.гр.д.№ 812/09 г. на ОС- Добрич, Определение №
11 от 10.01.2009 г. по ч.гр.д.№ 585/08 г. на ОС- Видин/.
4. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за
прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на
техническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в
полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот.
Според едното от становищата по този въпрос в съдебната практика,
разпоредбата на чл.193 ЗУТ е относима само в отношенията между
собствениците на съседни имоти, но не и при учредяване на сертитут
в полза на енергийно предприятие, който следва да бъде учреден при
спазване на предвидената в чл.18 ЗЗД нотариална форма /Опр.№ 471
от 18.10.2011 г. по ч.гр.д.№ 449/11 г. на ІІ г.о./. В аналогичен смисъл
са Опр.№ 77/ 19.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 587/09 г. на І г.о., Опр.№ 53/
05.02.2009 г. по ч.гр.д.№ 589/09 г. на І г.о. и Опр.№ 568/ 30.12.2009 г.
по ч.гр.д.№ 429/09 г. на ІІ г.о., според които по реда на чл.193 ЗУТ не
може да се учредява и съответно- да се вписва, сервитут за
прокарване на водопровод в полза на ВиК-оператор, тъй като страни
по такъв договор могат да бъдат само собственици на недвижими
имоти. Обратното становище е застъпено в Опр.№ 175/ 29.03.2012 г.
по ч.гр.д.№ 37/11 г. на І г.о., според което разпоредбата на чл.193
ЗУТ намира приложение за отклонения от всички видове техническа
инфраструктура- за водопрекарване, газоснабдяване,
далекосъобщения и електроснабдяване, като тези сертитути се
учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза насъответните оператори /в конкретния случай- на енергийно
предприятие/, което се извършва в писмена форма с нотариална
заверка на подписите, а не в нотариална форма.
5. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с
предмет вещно право върху недвижим имот /чл.73, ал.5 ТЗ/, ако
молителят не е представил пред съдията по вписванията
доказателства за правата на вносителя. По въпроса е налице
противоречива съдебна практика. Според едното становище, по
отношение на непаричната вноска на вещно право върху недвижим
имот като особен вид сделка, законодателят е предвидил по
изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява
правата на вносителя /Опр.№ 212 от 01.03.2010 г. по ч.т.д.№ 96/10 г.
на І т.о., Определение от 04.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 16/10 г. на ОС-
Монтана/. Обратното становище е застъпено в Опр.№ 58/ 25.01.2011
г. по ч.т.д.№ 42/11 г. на І т.о. и Опр.№ 27/ 08.03.2011 г. по ч.гр.д.№
59/11 г. на ОС- София, в които е прието, че съдията по вписванията
може да откаже поисканото вписване само ако актът не подлежи на
вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако
няма необходимото съдържание, без да проверява
материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска,
вкл. правата на вносителя при вписване на апорт.
6. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по
вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВ относно това,
дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията
на закона. Според част от съдебната практика по въпроса,
проверката на съдоията по вписванията е строго формална и се
изчерпва с преценката, дали актът подлежи на вписване, съставен ли
е съобразно изискванията за форма, има ли необходимото
съдържание, без да се проверява неговата действителност и да се
контролира по същество законосъобразността на нотариалното
удостоверяване /Опр.№ 146 от 15.04.2004 г. по ч.т.д.№ 89/04 г. на ІІ
т.о., Опр.№ 410 от 28.11.2008 г. по гр.д.№ 1899/08 г. на ІІІ г.о.,
Опр.№ 366 от 10.06.2009 г. по ч.т.д.№ 379/09 г. на ІІ т.о., Опр.№ 569
от 20.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 309/10 г. на І г.о., Опр.№ 58 от 25.01.2011
г. по ч.т.д.№ 42/11 г. на І т.о., Опр.№ 219 от 14.05.2009 г. по ч.гр.д.№
166/09 г. на ІІ г.о./. Налице е и съдебна практика, която приема, че
съдията по вписванията може да откаже вписване и в случай, че
представеният за вписване акт е извършен в нарушение на
материалния закон /Опр.№ 234 от 04.04.2005 г. по ч.гр.д.№ 862/04 г.
на ІV г.о., Опр.№ 601 от 10.08.2005 г. по ч.гр.д.№ 391/04 г. на ІV г.о.,
Опр.№ 382 от 15.08.2007 г. по ч.гр.д.№ 296/06 г. на ІV г.о., Опр.№
382 от 02.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 431/10 г. на ІІ г.о./. Налице е
противоречива практика и конкретно по въпроса, налице ли еоснование да се откаже вписване, ако предметът на сделката не
отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права.
Според част от съдебната практика, тази преценка е извън
компетентността на съдията по вписванията, който проверява само
наличието на подлежащ на вписване акт и спазването на
изискванията за форма и съдържание /Опр.№ 393 от 12.10.2010 г. по
ч.гр.д.№ 349/10 г. на ІІ г.о., Опр.№ 255 от 20.06.2012 г. по ч.гр.д.№
175/12 г. на ІІ г.о./. Налице е практика и в обратен смисъл, според
която съдията по вписванията следва да преценява, дали
представеният за вписване акт се отнася до обект, който има
самостоятелно значение и може да бъде предмет на вещни права и на
прехвърлителна сделка /Опр.№ 234 от 04.04.2005 г. по ч.гр.д.№
862/04 г. на ІV г.о., Опр.№ 601 от 10.08.2005 г. по ч.гр.д.№ 391/04 г.
на ІV г.о., Определение от 29.01.2009 г. по ч.гр.д.№ 3490/08 г. на ОС-
Пловдив/.
7. При вписване на препис от обявено завещание с предмет
недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е
съдията по вписванията да извършва проверка за правата на
завещателя. По въпроса е налице противоречива съдебна практика.
Според едното становище, пред съдията по вписванията трябва да са
представени доказателства за собствеността на завещателя, като при
липса на такива следва да се постанови отказ /Опр.№ 390 от
19.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 228/11 г. на ОС- Силистра/. Според
противното становище, обхватът на проверката се ограничава само
до преценка относно наличието на подлежащ на вписване акт и
формалните предпоставки на чл.6 ПВ относно съдържанието му, без
да се проверяват правата на завещателя /Определение от 25.02.2011
г. по ч.гр.д.№ 33/11 г. на ОС- София/.
8. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да
обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова
молба. С Опр.№ 320/ 25.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 147/12 г. състав на І
г.о. на основание чл.292 ГПК е спрял производството по делото, като
е предложил на ОСГК постановяване на тълкувателно решение по
така постановения въпрос. В определението е цитирана
противоречива практика на ВКС по този въпрос, постановена по реда
на чл.274, ал.3 ГПК. Според Опр.№ 260/ 07.06.2011 г. по ч.гр.д.№
41/11 г. на ВКС, І г.о., Опр.№ 86/ 08.03.2011 г. по ч.гр.д.№ 56/11 г. на
ВКС, ІІ г.о. и Опр.№ 178/ 29.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 161/11 г. на ВКС,
І г.о., частният съдебен изпълнител не разполага с правомощие да
обжалва отказа на съдията по вписванията. Обратното становище е
застъпено в Опр.№ 313/ 09.06.2011 г. по ч.гр.д.№ 668/10 г. на ВКС, І
г.о., в което е разгледана по същество частна жалба на частен
съдебен изпълнител срещу такъв отказ. По въпроса са налице имножество други противоречиви актове на състави на ВКС.
Становището, че съдебният изпълнител не е легитимиран да обжалва
отказ на съдията по вписванията, е обективирано в Опр.№ 498/
12.06.2012 г. по ч.т.д.№ 385/11 г. на ІІ т.о., Опр.№ 215/ 26.05.2011 г.
по ч.гр.д.№ 103/11 г. на І г.о., Опр.№ 56/ 14.02.2011 г. по ч.гр.д.№
14/11 г. на ІІ г.о./. Произнасяния по същество на касационната
инстанция по жалби на частен съдебен изпълнител срещу отказ на
съдия по вписванията са обективарани в Опр.№ 425/ 18.12.2008 г. по
ч.гр.д.№ 1516/08 г. на V г.о. и Опр.№ 313/ 09.06.2011 г. по ч.гр.д.№
668/10 г. на ІІІ г.о.
9. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на
съдията по вписванията, постановен по негова молба за
вписване. Според едното от становищата по въпроса в съдебната
практика, нотариусът не разполага с такава процесуална
легитимация, тъй като с такава разполагат само страните в
нотариалното производство /Опр.№ 49 от 09.02.2006 г. по ч.гр.д.№
930/05 г. на ІV г.о., Определение от закрито заседание на 22.03.2006
г. по ч.гр.д.№ 62/06 г. на ІІ г.о., Опр.№ 357 от 23.10.2008 г. по
ч.гр.д.№ 1421/08 г. на ІV г.о., Опр.№ 42 от 29.01.2009 г. по ч.гр.д.№
40/09 г. на І г.о., Опр.№ 129 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.№ 15/10 г. на –
г.о./. Според другото становище по въпроса, нотариусът е
легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията, което се
обосновава с правомощието му по чл.8, ал.1 ПВ да подаде молба за
вписване на нотариалните актове по чл.4, б.”а” ПВ от името и за
сметка на страните по сделката /Опр.№ 217 от 09.04.2003 г. по
гр.д.№ 141/03 г. на ІV г.о., Опр.№ 438 от 29.12.2002 г. по гр.д.№
414/02 г. на ІІ г.о., Опр.№ 149 от 27.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 157/09 г.
на І г.о., Опр.№ 173 от 16.04.2009 г. по гр.д.№ 112/09 г. на ІІ г.о./.
10. Допустимо ли е освобождаване на молителите в производството по
вписване на актове относно недвижими имоти, на искови молби и
постановени по тях решения, от заплащане на държавна такса за
вписването, от кой орган и при какви предпоставки. Освободени ли
са от заплащане на държавна такса за вписването ищците,
освободени от държавна такса за исковото производство на
основание чл.83, ал.2 ГПК. Според едното становище по така
поставените свързани въпроси, разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК не
намира приложение в охранителното производство по вписванията,
като съдията по вписванията и съдът не разполагат с правомощието
да се произнасят по молби за освобождаване от такси в това
производство, което кореспондира с изричната уредба на чл.5 ЗДТ
относно хипотезите и лицата, освободени от заплащане на държавни
такси /Опр.№ 277 от 30.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 160/10 г. на ІІ г.о.,
Опр.№ 567 от 27.10.2011 г. по ч.гр.д.№ 478/11 г. на ІІІ г.о., Опр.№228 от 07.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 213/12 г. на ІІ г.о., Определение от
закрито заседание на 08.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 2223/11 г. на ОС-
Варна/. В други съдебни актове се приема, че съдията по
вписванията е компетентен да се произнася по искане за
освобождаване от държавна такса за вписването, поради което са
разгледани по същество частни жалби срещу такива откази, респ.
отменени са отказите му за разглеждане на молби за освобождаване
от такси /Опр.№ 946 от 20.03.2012 г. по ч.гр.д.№ 695/12 г. на ОС-
Пловдив, Опр.№ 122 от 10.01.2012 г. по ч.гр.д.№ 3165/11 г. на ОС-
Пловдив, Опр.№ 575 от 18.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 218/11 г. на ОС-
Варна/. Макар и определението на ВКС по ч.гр.д.№ 160/10 г. да е
постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, наличието на
противоречива съдебна практика по въпроса в последващия период
сочи на необходимост от постановяване на тълкувателно решение
предвид наличието на предпоставките по чл.124, ал.1 ЗСВ.
11. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично
заличаване /за определен имот или имоти/ на вписване на
ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване
на един дълг. По въпроса е налице противоречива съдебна практика.
Според едното от поддържаните становища, в посочената хипотеза
се дължи половината от таксата по чл.2 от Тарифата за таксите,
събирани от Агенция по вписванията, изчислена върху размера на
погасения дълг /Опр.№ 3588 от 21.12.2011 г. по ч.гр.д.№ 2509/11 г.
на ОС- Варна, Решение № 3323 от 17.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 2267/11
г. на ОС- Варна, Опр.№ 2987 от 13.10.2011 г. по ч.гр.д.№ 1937/11 г.
на ОС- Варна, Определение от 08.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 108/10 г. на
ОС- Бургас, Определение от 11.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 818/10 г. на
ОС- Бургас, Определение от 10.02.2010 г. по в.ч.гр.д.№ 33/10 г. на
ОС- Разград/. Според другото становище, размерът на дължимата
такса за частично заличаване на ипотека е в размер на половината от
таксата, дължима за вписването на ипотеката, дори когато е
поискано заличаване на ипотеката само за определен имот или имоти
/Опр.№ 228 от 26.01.2012 г. по ч.гр.д.№ 219/12 г. на ОС- Варна,
Определение от 30.12.2009 г. по ч.гр.д.№ 773/09 г. на ОС- Перник,
Опр.№ 228 от 31.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 1495/11 г. на ОС- Варна/.
Предвид наличието на посочената по-горе противоречива съдебна
практика, предоставяме на Вашата преценка дали да упражните
предоставената Ви от чл.125 ЗСВ компетентност, като предложите на
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС да се
произнесе с тълкувателно решение по посочените въпроси.

ЗАМЕСТНИК НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
И РЪКОВОДИТЕЛ НА ТЪРГОВСКА
КОЛЕГИЯ НА ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД:

/ТАНЯ РАЙКОВСКА/

ЗАМЕСТНИК НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
И РЪКОВОДИТЕЛ НА
ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ НА
ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД:

/КРАСИМИР ВЛАХОВ/


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: С Т А Н О В И Щ Е
Ново мнениеПубликувано на: 06 Ное 2012, 22:11 
С Т А Н О В И Щ Е


От ИВАН ИВАНОВ – НОТАРИУС рег.№ 230 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие – района на Пловдивския Районен съд, в канцеларията ми в град Пловдив, на ул.”Братя Пулиеви” 4, ет. 2, оф. 207.
Относно поставените въпроси, свързани с вписването на актове относно недвижими имоти – предмет на Тълк. дело № 7/2012г. по описа на ВКС.


ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ,


Позволявам си да изкажа мнение по някои въпроси, предмет на разглеждане от ОСГК на ВКС, което може да се вземе предвид при изготвянето становището на Нотариалната камара по тези въпроси.

По точка 1. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК е приложима в производството по вписването. Аргумент за това се извежда от чл. 540 от ГПК – за охранителните производства, освен общите правила на този кодекс /ГПК/, се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 – 266 и чл. 303 – 388.
Производството по вписване е охранително – цели да даде гластност на подлежащите на вписване обстоятелства /чл. 1 от ПВ/ и така да защити правото на собственост на добросъвестните приобретатели на недвижим имот. При допуснати нередовности в молбата за вписване или при непълнота на представените документи е изцяло в техен интерес да бъдат уведомени за нередностите и да им се даде срок за отстраняването им. Това ще им даде възможност да запазят поредността на подадената от тях молба за вписване и ще ги предпази от увреждане на правата им.
Обратното означава да получат незабавен отказ за вписване по незначителен повод или пропуск, който лесно може да бъде отстранен /не представена скица от кадастъра, данъчна оценка и др./ В този случай те могат да подадат нова молба за вписване, но междувременно може да се извърши друго вписване, от което правата им да пострадат.
Ако нередовността очевидно не може да бъде отстранена, следва да се произнесе незабавно отказ за вписване.
При неотстраняване на нередностите в указания срок също следва да се произнесе незабавно отказ за вписване.
По точка 6. Относно предметния обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 от ПВ.
Съдията по вписванията се произнася веднага с определение за отказ, когато представеният за вписване акт не отговаря на изискванията на закона или не е акт, подлежащ на вписване.
Буквалното граматическо тълкуване на текста навежда на извода, че се имат предвид всякакъв вид нарушения на закона – от процесуален или материалноправен характер.
Ограничения в обхвата на проверката налагат изискванията на чл. 8, ал. 2 от ПВ – именно, че към молбата на нотариуса за вписване се представят само екземпляри от подлежащия на вписване акт, не и др. документи. При това положение изводите на съдията по вписванията относно допуснати нарушения на закона трябва да се опират само на отразеното в подлежащия на вписване акт, не и на други документи. Това очевидно силно стеснява обхвата на проверката.
От друга страна чл. 586, ал. 1, предл. последно от ГПК възлага на нотариуса преценката – дали са спазени особените изисквания на закона за извършване на сделката. В подкрепа на своите изводи нотариусът има правото /и задължението/ да изиска и приложи към нотариалното си дело множество писмени доказателства. Да се позволи на съдията по вписванията да събира доказателства, освен представените за вписване актове означава да се подлагат на проверка изводите на нотариуса и да се изземат правомощията му по споменатия чл. 586, ал. 1, предл. последно от ГПК.
В този ред на мисли проверката следва да обхваща спазването на нотариалната форма, преценката – дали нотариалното удостоверяване не е нищожно /според отразеното в съдържанието на акта/ - чл. 576 от ГПК, дали актът е относно недвижим имот в района на службата по вписванията – чл. 570, ал. 1, изречение 2 от ГПК, внесени ли са дължимите за вписването такси, представени ли са изискуемите по разни закони документи /скици, оценки, декларации и пр./, съдържа ли акта атрибутите по чл. 6 от ПВ. От материалноправна страна преценката следва да обхваща въпросите – позволена ли е от закона сключваната сделка, не е ли тя нищожна / според отразеното в съдържанието на акта/. Тази констатация може да се извърши само и единствено в случаите, когато не се налага изискването на допълнителни доказателства, а порокът е виден от съдържанието на акта.
По точка 9. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, поставен по негова молба за вписване.
По този въпрос в съдебната практика са оформени две становища. Според едното становище, нотариусът не разполага с такава процесуална легитимация, тъй като с такава разполагат само страните в нотариалното производство.
Това становище намирам за погрешно. То смесва две отделни, самостоятелни нотариални производства – производството по извършване на нотариален акт и производството по вписване на вече изготвен акт. В производството по извършването на акта нотариусът очевидно не е страна, а е предвиден от закона орган по нотариалното удостоверяване. В произвоството по вписването нотариусът вече е страна – той е оправомощен да подаде молба в лично качество за вписване на акта /чл. 8, ал. 1 от ПВ/. Според чл. 542 от ГПК страни в нотариалното производство са лицата от чието име се иска извършването на нотариалното действие. Щом нотариусът е оправомощен самостоятелно, от свое име и по своя инициатива да подаде за вписване акт, то той е страна в производството по вписването. От там следва и правото му да обжалва отказа за вписване на акта.
Нотариусът има правен интерес да обжалва постановения отказ за вписване на изготвен от него акт. Невписването на нотариалния акт повдига въпроса – до колко компетентно е бил изготвен той от нотариуса. Невписването може да причини вреди на страните в самия акт поради извършването на друго вписване през този период /докато акта е невписан/ и влече отговорност за нотариуса. Според чл. 25, ал. 1 от ЗННД нотариусът е длъжен да опазва правата и интересите на страните .... да не допуска пропуски, които биха довели до накърняване на техните права. Чрез възможността да се обжалва отказът за вписване се дава шанс на нотариуса да защити изготвения от него акт, а така – и правата на страните по сделката.

Гр. Пловдив,
24.10.2012г. С уважение: И. Иванов


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Здравейте, колеги !
Ново мнениеПубликувано на: 06 Ное 2012, 22:15 
Здравейте, колеги !
Позволявам си да споделя и моето скромно мнение във връзка с
Тълкователно дело № 7/2012 г. на ВКС :

1. По т. 1 от Разпореждането за образуване на делото :
Аз смятам ,че разпоредбата на чл. 129 , ал. 2 ГПК е приложима в
производството по вписване на актове относно недвижими имоти. Ако
Законодателят искаше да ограничи приложението на чл. 129 , ал. 2 ГПК в
охранителното производство, той щеше изрично в чл. 540 ГПК да посочи към
изключенията и чл. 129 , ал. 2 ГПК. Предвиденото в чл. 12, ал. 2 ПВ изискване
за незабавно вписване, означава , че актовете се вписват хронологично по
реда на постъпване и в деня, в който са постъпили в СВ. При положение
, че се приложи ал. 5 от чл. 129 ГПК , по никакъв начин не се застрашава сигурността на гражданския оборот.;

2. По т. 2 от Разпореждането за образуване на делото :
Аз смятам, че с оглед целта на възбраните - по най - бързия начин да се
препятства разпореждането с недвижимия имот от длъжника , не би трябвало да
се изисква представяне на скица - извадка от кадастралната карта. С
оглед на сегашния ред за издаване на скици от СГКК това изискване би
довело до голямо забавяне при вписване на възбраните и до опасност от
увреждане на интересите на Кредиторите. Ако Законодателят желаеше при
вписването на възбраната да се представя скица , той щеше изрично да
препрати към чл. 6 , ал. 3
от ПВ. В подкрепа на това становище е и чл. 29 , ал. 1 ПВ.

С поздрав : нотариус Стойко Проданов -
рег. № 231


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: кратко становище свързано с поставените въпроси
Ново мнениеПубликувано на: 06 Ное 2012, 22:18 
Уважаеми колеги,
Представям кратко становище свързано с поставените въпроси в т.1, в т.6 и т.9 от Предложението до Председателя на ВКС от уважаемите върховни съдии и ръководители на Търговска и Гражданска колегия, тъй като проблематиката в тези точки /пунктове/ е обединена от нововъведения с ДВ бр. 69/2004г. институт „Отказ на съдията по вписванията“.
Считам, че проблемите и противоречивата съдебна практика, която е цитирана в тези пунктове произлиза от криворазбраното тълкуване на текста на чл. 32а, ал.1 от Правилника за вписванията и злоупотребата с това от не малка част от съдии по вписвания в цялата страна.
Текстът на чл.32а, ал.1 изречение първо гласи: „В случай че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване, съдията по вписванията се произнася с определение за отказ“. Абсолютно правилно в пункт 6 от Предложението е видно, че вече съдебната практика през последните години – 2009г., 2010г., 2011г. приема и указва, че проверката, която извършва съдията по вписвания е строго формална и се ограничава само в рамките на чл.6 от Правилника за вписванията и това е така защото правомощията на съдиите по вписванията са очертани само и единствено в Правилника за вписванията и предметният обхват на техния контрол може да бъде само и единствено за спазване разпоредбите на този правилник за вписване. Това е логиката на тяхната функция. Нотариалното производство е безспорно и формално производство. Всичко извън чл.6 от Правилника за вписванията може да бъде обект на съдебен контрол предвиден обаче в ГПК и е в компетенциите на съдиите от съдилищата, а не на тези съдии по вписвания, които обслужват Агенцията по вписванията. С тълкувателното решение трябва изрично да се посочи, че за съдията по вписвания контрола на „изискванията на закона“ значи контрол на изискванията на правилника за вписвания.
С настоящото искам да насоча вниманието към зараждащ се проблем, относно следното: Съдии по вписвания, в случая в София, се произнасят с определение за отказ на вписване на нотариален акт за сделка с недвижим имот, подлежащ на НЕЗАБАВНО вписване до края на работния ден, съгласно чл.9 от Правилника за вписванията. По аналогия от този текст следва, че ако съдия по вписванията се произнесе с определение за отказ, то същото с мотивите за него, до края на работния ден задължително трябва да стане известно на нотариуса и страните с оглед охраняване интересите на последните. На практика какво става обаче?
В първите години на въвеждане на т.н. институт на „отказ от съдия по вписванията“, съдиите се обаждаха до края на работния ден на нотариусите, като в почти всички случаи при диалога със съответния нотариус се стигаше до убеждаване на съдията по вписвания, че няма порок в акта за вписване и съдията не се произнасяше с определение за отказ.
Напоследък съдии по вписвания правят отказ, вписват го в съответната книга докрая на деня или на следващия работен ден. Мотивите за същото обаче липсват. Съдиите излизат в отпуска и мотивите за отказа стават известни на нотариуса и страните след 30-40 дни. Този абсурд очевидно се получава от факта, че в Правилника за вписванията липсва изрично посочен текст, че определението за отказ с неговите мотиви трябва задължително да се вписва до края на работния ден, в който е трябвало да се впише съответния нотариален акт.
Лично аз считам, че по аналогия, за вписването на определението за отказ трябва да се прилагат правилата на чл. 9 от Правилника за вписванията, касаещи вписването на нотариален акт, поради което ако е възможно в тълкувателното решение в пункт 1 или в пункт 6 или в пункт 9, моля да се намери място и тълкуване по аналогия на материята относно срока за произнасяне на определението за отказ заедно с мотивите в горния смисъл, като отказите могат само и единствено да бъдат при неспазване на разпоредбите на Правилника за вписванията.
По отношение на предложението в пункт 9, категорично считам, че нотариусът трябва също да е процесуално легитимиран да подава жалби против откази, и то най- вече с оглед процесуална бързина.

С поздрав: Нотариус Е.Петрова


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: СТАНОВИЩЕ
Ново мнениеПубликувано на: 06 Ное 2012, 22:30 
СТАНОВИЩЕ
НА НОТАРИУС РОЗА КОЖУХАРОВА С РЕГ. № 212 ПРИ ВРС

Към изх. № ОСГКТК-Т.Д. № 7/04.10.2012 г. на Върховен касационен съд



Пот.1
Считам, че разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК е не само приложима, но и задължително следва да се прилага и в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. Достатъчно е съдията по вписванията да резолира, че оставя молбата за вписване без движение и по какви причини. Всеки нотариус следи сделките си и веднага ще се запознае с тази резолюция без да е необходимо писмено уведомяване.
Сега съществуващата практика съдията по вписвания директно да пише отказ ощетява гражданите на първо място, защото Агенция по вписванията задържа внесената такса и при повторно внасяне на нотариалния акт за вписване се задължава повторно да внесе таксата, или да пристъпи към обжалване на отказа, което води до забава с месеци и проваляне на интересите на гражданите. Понякога се касае за съвсем дребни нередовности - например печатна грешка в молбата в името на една от страните, което може веднага да бъде отстранена от нотариуса.
При добра воля от съдията по вписвания и сега такива дребни нередовности се оправят само с едно телефонно обаждане до нотариуса, но за съжаление не всички съдии по вписвания проявяват доброжелателност.
По принцип основите на Правилника за вписванията се градят на ГПК - чл. 577,572 и др. логичния извод е че и чл. 129,ал. 2 ГПК трябва да намери приложение в производството по вписвания.

По т.2
По мое мнение следва де се прилага разпоредбата по чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията и в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложени възбрани и е необходимо в представения за вписване акт недвижимия имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, ат. 1-7 ЗКИР и да се представи скица -извадка от кадастрална карта. Всичко това дава сигурност, както за кредитора по обезпечителното производство, така за лицето което налага възбраната, така и за Агенцията по вписвания при едно последващо издаване на удостоверение за тежести.

По т. 3
Вписването трябва да се извършва със всички изисквания при вписване на констативен нотариален акт и таксата следва да бъде също като при вписване на нотариален акт - върху по високата цена между данъчната оценка й балансова стойност.

По т. 4 - не По т. 5 - не По т. 6
Съдията по вписвания няма право да проверява законността на удостоверяваното нотариално действие, това е задължение и отговорност на нотариуса. Агенция по

вписванията е регистратор на сделките и само това е задължение на съдията по вписвания - дали акта отговаря на формалните изисквания по ГПК.

По т. 7
Проверката за правата на завещателя върху недвижимия имот предмет на завещание я извършва Нотариуса и не е необходимо съдията по вписвания да извършва проверка на констатация на нотариуса, по аналогия на т. 6 - по - горе.

По т. 8
Съдебния изпълнител издава постановлението за възлагане на имота, следователно негов е акта, чието вписване се иска, щом това е така частния съдия изпълнител е процесуално легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписвания. Отказът засяга действия на съдия изпълнителя и той има правен интерес да го обжалва.

Пот. 9
Нотариусът е този който извършва нотариалното удостоверяване - без подписа на нотариуса такова НЕ съществува
Чл. 557, ал. 1 има предвид точно НОТАРИАЛНО УДОСТОВЕРЯВАНЕ.
Опонентите на това становище се позовават на чл. 572 ГПК, като твърдят че нотариусът не е страна в нотариалното производство и следователно не е процесуално легитимиран да обжалва отказа на съдия по вписванията.
Само, че в двата текста законодателят е отразил СЪЩЕСТВЕНАТА РАЗЛИКА в основния им замисъл.
В чл. 572 ГПК се говори за нотариално производство (действие), а в чл. 572 ГПК се има предвид НОТАРИАЛНО УДОСТОВЕРЯВАНЕ, т. е. Действие което без участие на нотариус не може да съществува в правния мир.
Когато отказа да впише един нотариален акт, договор за аренда или друго действие УДОСТОВЕРЕНО от нотариуса, съдията по вписвания де юре и де факто отрича действията на НОТАРИУСА. Защо тогава нотариуса да не е процесуално легитимиран да обжалва.
Даже и лаически погледнато няма кой да защити едно лице, ако то самото няма право да поиска защита на действията си.
В подкрепа на тези аргументи следва да се обсъжда и чл. 577,ал. 3 от ГПК, където законодателят разпорежда: „Когато съдът отмени отказа, вписването, отбелязването или заличаването се смята за извършено от момента на подаване на молбата за него". Кой подава молбата - нотариуса, а не участниците в нотариалното производство.
Например нотариален акт може да е подписан предния ден, а молбата за вписване за е подадена на следващия ден.
Законодателят фиксира точно действието на нотариуса, не на страните в производството и очевидно с това затвърждава тезата, че Нотариусът е процесуално легитимиран да обжалва отказа насочен срещу неговите - на нотариуса действия.
Отново повтарям, че опонентите не правят разлика в двата текста на чл. 577 и чл. 572 ГПК, а именно че в единия текст се говори за НОТАРИАЛНО ПРОИЗВОДСТВО", а в другия за „НОТАРИАЛНО УДОСТОВЕРЯВАНЕ" и че именно последното е предмет на отказа на съдия по вписванията.
Не на последно място правния интерес и съответно легитимността на нотариуса да обжалва отказа на съдия по вписванията произтича и от нормата на чл. 8, ал. 1 от
Правилника за вписванията - „Вписването се извършва по молба на нотариуса и на
всеки който има ИНТЕРЕС от вписването". Тук законодателят е възприел, че нотариуса ИМА ИНТЕРЕС от извършване на вписването и следователно е легитимиран да обжалва ОТКАЗА. Дори и погледнато лаически, щом едно лице има право да отправи искане, то би следвало да има право и да обжалва отказа на това искане.

Пот. 10
Логично е да се приеме, че щом съдът веднъж е приел, че лицето е от кръга на лицата, които трябва да се освободят от държавни такси, тези лица да бъдат освободени и от държавна такса за вписване.

По т. 11
Дължимата държавна такса при частично заличаване на вписване на ипотека следва да се определя само върху стойността на частта, която се заличава. В противен случай се стига до незаконосъобразно ощетяване на длъжника.
Например ако са ипотекирани 10 имота за 1 000 000 лв. и длъжника иска освобождаване на имотите един по един се стига до космическа цифра на държавната такса за заличаване.

НОТАРИУС РОЗА КОЖУХАРОВА


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: становището на Нотариалната камара по ТД № 7/04.10.2012г.
Ново мнениеПубликувано на: 06 Ное 2012, 22:44 
Изх. №752/06.11. 2012 г.

ДО

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД

ОБЩО СЪБРАНИЕ НА
ГРАЖДАНСКА И ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ


На изх.№ ОСГКТК-Т.Д. № 7/04.10.2012 г.


ГОСПОДА ВЪРХОВНИ КАСАЦИОННИ СЪДИИ,

Във връзка с изпратеното ни за становище писмо с изх. № ОСГКТК-Т.Д. № 7/04.10.2012 г. с приложено разпореждане от 04.10.2012г. на председателя на ВКС на Република България и предложение на заместник - председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС по някои въпроси, свързани с вписването на актове относно недвижими имоти, заявяваме следното:

По въпрос 1.
Приложима ли е разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК в производството по вписване на актове относно недвижими имоти и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване?
По този въпрос в съдебната практика съществуват две становища. Според първото разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК намира приложение в охранителното производство по вписване на актове относно недвижими имоти по силата на препращащата норма на чл. 540 от ГПК. При нередовност на молбата и подлежащия на вписване акт съдията по вписванията следва да даде възможност на молителя да отстрани нередовностите, и ако те не бъдат отстранени в указания срок, да откаже исканото вписване.
Според друга част от съдебната практика чл. 129, ал. 2 от ГПК не се прилага, т.к. в Правилника за вписване липсва разпоредба, която да задължава съдията по вписванията да оставя без движение молбите за вписване и да дава указания на молителя за отстраняване на нередовностите.
Според нас трябва да бъде подкрепено първото становище - в охранителното производство по вписване на актове относно недвижими имоти разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК се прилага по силата на препращащата норма на чл. 540 от ГПК.

Аргументите за това са следните.
На първо място, ако законодателят е искал да изключи приложението на нормата на чл. 129, ал. 2 от ГПК в охранителното производство по вписване, той щеше изрично да я посочи в изключенията, както е сторил в чл. 207 - 266 и чл. 303 - 388 от ГПК. Непосочването означава, че нормата следва съответно да се прилага.
На следващо място неприлагането на чл. 129, ал. 2 от ГПК би довело до сериозно увреждане интересите на страните в нотариалното производство и би застрашило сигурността на гражданския оборот.
В практиката обичайно нередовностите се отнасят до непредставяне пред съдията по вписванията на изискуем документ (например декларация, удостоверение и др.), които могат да бъдат отстранени още в същия работен ден и респективно да бъде извършено вписване на акта.
Съответното прилагане на чл. 129, ал. 2 от ГПК означава, че съдията по вписванията уведомявайки молителя за допуснатата нередовност трябва да му определи по-кратък срок за отстраняването й от предвиденият седемдневен срок. За да се съобрази с изискването за незабавност на вписването предвидено в чл. 12, ал. 2 на Правилника за вписванията, съдията по вписванията трябва да изиска отстраняване на нередовността до края на същия работен ден, в който е представена молбата за вписване.


По въпрос 2.
Приложима ли е в обезпечителното производство и в производство по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията /чл. 24 и чл. 25/, разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1 - 7 ЗКИР и да бъде представена скица - извадка от кадастралната карта?
Ние приемаме, че за вписването на възбраните е предвиден отделен, облекчен ред, регламентиран подробно в чл. 23 и следващия от Правилника за вписванията, както и че липсва легално препращане към чл. 6, ал. 3 от ПВ, предвиждащ представяне както на скица на кадастралния план, ако съществува такава, така и посочване на идентификатор на имота.
Вписването на възбрани се извършва по реда на чл. 30 от ПВ, като представените документи и писма за възбрана по разпореждане на съдията по вписванията се записват незабавно в рамките на работния ден във входящия регистър, след което преписът от тях се подрежда в книгата за възбраните, а оригиналът се връща на предявителя в срок до 3 дни. Във входящия регистър се записват данните за лицата и страните, съгласно чл. 6, ал. 1, буква а) от ПВ, а описанието на имота по чл. 6, ал. 1, буква в) от ПВ е необходимо за извършване на справка, в случай че в Службата по вписванията има въведен програмен продукт за водене на имотни партиди. В страната няма въведен имотен регистър, тъй като производството по създаване на имотен регистър се открива със заповед по чл. 70 от ЗКИР, а приключва с нарочно издадена заповед на Министъра на правосъдието по чл. 73 от ЗКИР. В Правилника за вписванията не е регламентирано изготвянето на предварителни партиди по чл. 71 от ЗКИР, които трябва да имат нормативно определеното съдържание по чл. 59 - 69 от ЗКИР.
Действително, съгласно чл. 397, ал. 1, т. 1 от ГПК, възбрана се налага въху недвижим имот, но съгласно действащия Правилник за вписванията, тя се вписва не върху имота (тъй като в страната няма имотен регистър), а по партидата (в партидната книга по чл. 36 от ПВ) на лицето. В крайна сметка, цел на въбраната е не самия имот като вещ, а правната връзка между определено лице и вещта, тази абсолютна власт, произтичаща от правото на собственост, включително и възможността да се разпорежда с него. Ограничават се не вещите, а правата на лицата върху тях, т.е. вписването по партидата на лицето е достатъчна, за да се направи справка. Справка по имот също ще отрази възбраната, защото е тежест по отношение правата на последния собственик отразен в имотната партида. ПВ не регламентира съдържанието на имотните партиди (определя се от създателите на програмния продукт, съгл. чл.9, ал.1 от ПВ), но то следва да е идентично с уредбата на партидата в чл. 59 от ЗКИР и да има част за собственика.
Създадената кадастрална карта по ЗКИР няма конститутивно, съответно отчуждително действие по отношение на правото на собственост и съответно по никакъв начин липсата на скица от нея не може да възпрепятства целите, които се преследват при налагането на възбрана,особено незабавния й ефект.


По въпрос 3.
По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от Търговския закон в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващото се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписване?
От застъпените в съдебната практика три противоречиви становища по този въпрос смятаме, че следва да бъде подкрепено второто по следните съображения.
Разпоредбата на чл. 263в от ТЗ предвижда, че вписването на вливане или сливане се извършва от длъжностното лице по регистрацията по делото на преобразуващото се, приемащото, съответно новоучреденото дружество не по-рано от 14 дни след заявяването. Вписват се едновременно и изменения на дружествения договор или устава, изменения на капитала и промени на лицата, управляващи и представляващи приемащото дружество, ако такива са направени преди преобразуването.
Аналогично е правилото на чл. 263г от ТЗ, в случаите на разделяне или отделяне.
Член 263и, ал. 6 от ТЗ предвижда, че когато в имуществото на преобразуващото се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, удостоверението за вписване по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ се представя за вписване в съответния регистър, като при разделяне и отделяне се прилага и договорът или планът за преобразуване.
Вписването на тези актове има само оповестително действие, а не вещно-транслативен ефект. То трябва да бъде извършено по реда на раздел II от Правилника за вписванията, при спазване на изискванията за вписване на недвижими имоти. Доколкото вписването на удостоверенията по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ не е сред изрично посочените в чл. 4 от Правилника за вписванията актове, те следва да се причислят към категорията „други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване" по смисъла на препращането в чл. 4, б."и" от Правилника за вписванията. Дължимата държавна такса за вписването се определя по реда на чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията и е в размер на 0,1 % върху балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителните баланси на прекратените дружества, но не по-малко от данъчната им оценка.

По въпрос 4.
Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоражения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 от ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот?
Действащият Закон за устройство на територията въвежда изискване договорът за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоражения на техническата инфраструктура през чужди имоти, да се сключва само между собствениците на поземлени имоти. Този сервитут е от категорията на поземлените сервитути, където условие за придобиването му е правото на собственост върху съседен имот. Аргумент за това становище ни дава уредбата на сервитутът за право на преминаване през чужд поземлен имот по чл. 192, ал. 1 от ЗУТ, който не е обвързан с притежание на право на собственост. Сервитутът по чл. 192 от ЗУТ е от категорията на личните сервитути, тоест не е обвързан с притежание на право на собственост върху имот, подобно на сервитутите уредени в чл. 62 от Закона за енергетиката, чл. 16, ал. 6 от Закона за горите, чл. 36 от Закона за опазване на селскостопанското имущество.
„А ако няма връзка като съседни между двата имота, но собственикът има право да отива до служещия имот, изводът, който се налага е, че съвременното сервитутно право може да съществува и без съотношение в разположението на съседни имоти, както господстващ към служещ имот. То може да бъде учредено и на лице, чийто имот не е съседен, или което изобщо не притежава имот, щом между лицата ще бъде учредено това право, което да предоставя изгода или улеснение чрез преминаването през служещия. И на този разум изглежда навежда и чл. 192, ал. 1 от ЗУТ, когато предвижда, че право на преминаване през чужд поземлен имот се учредява с писмен договор с нотариална заверка на подписите, без да поставя условието, това право да бъде учредено в полза на собственик на съседен имот, или в полза изобщо на собственик на имот" - Проф. Владимир Петров в статията си „Сервитут на преминаване и прокарване на мрежи и съоръжения през чужд имот", („Нотариален бюлетин" 2003г.)
„ Сервитутното право се учредява в полза на собственика на господстващия имот. Но в някои случаи, напр. чл. 36 от Закона за опазване на селскостопанското имущество, то може да бъде учредено и на ползвател, или носител на друго ограничено вещно право, дори на лице, което не е собственик на господстващия имот, или въобще не е собственик (чл. 192 от ЗУТ) " - проф. д-р Георги Боянов, из статията ,Зъпроси на сервитутните права по съвременното българско вещно законодателство", публикувана в „Нотариален бюлетин", бр. 2/ 2'ОО.бг.
Поземленият сервитут е изрично уреден в чл. 193 от ЗУТ и в Глава VII - „Поземлени сервитути, свързани с водните обекти" от Закона за водите. По отношение на другите сервитути по Закона за енергетиката, Закона за горите и Закона за опазване на селскостопанското имущество няма изискване за притежание на право на собственост върху съседен имот при придобиване на сервитут. Възможността за учредяване и вписване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ с облекчена форма, а именно - с писмен договор с нотариална заверка на подписите е само по отношение собствениците на съседни поземлени имоти.
Следва да се приеме, че поради факта, че сервитута е ограничено вещно право, е необходимо в определени хипотези да бъде спазена формата на чл. 18 от ЗЗД. Нотариалната форма ще е необходима за отклонения от всички видове техническа инфраструктура - за водопрекарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване, когато тези сервитути се учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза на съответните оператори.
Безспорен аргумент, че сервитутът е ограничено вещно право ни дава проф. Владимир Петров, в „Нотариален бюлетин" 2003г., в статията си „Сервитут на преминаване и прокарване на мрежи и съоражения през чужд имот": „ЗС не регламентира сервитутите, но урежда тяхната защита (чл. 75 от ЗС „Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок."). „ В чл. 75 от ЗС, където е уредена защитата на владението, законодателят изрично е прогласил, че по този текст може да се защитава, освен владението на недвижим имот, но и владението на вещно право върху недвижим имот и специално е отбелязал „ включително и върху сервитут", като една от видовите ограничени вещни права. И това е достатъчно. Останалото е въпрос на теорията и съдебната практика да посочат конкретните хипотези в закона, при които, изрично нарочено или не, вещното право, което е уредено, представлява по своята същност ограничено вещно право на сервитут."
Съдията по вписванията е длъжен да следи дали е спазена формата на договора и изискванията на чл. 6 от ПВ, но няма компетентността да препроверява правата на учредителя на сервитут. Относно правомощията на съдиите по вписванията, подробно излагаме аргументите си по отношение на въпрос 6.


По въпрос 5.
Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот /чл. 73, ал. 5 от ТЗ/, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя?
С оглед подробно изложените аргументи в отговора на въпрос 6, считаме че е законосъобразно становището застъпено в Определение №27/08.03.2011г. по ч.г.д. №59/11г. на ОС - София, а именно, че: „Съдията по вписванията може да откаже поисканото вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание, без да проверява материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска, вкл. правата на вносителя при вписване при апорт. "


По въпрос 6.
Какъв е предметния обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва, съгласно чл. 32а, ал. 1 от ПВ относно това дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона?
В българското вещно право е ясно установен принципа, че се вписват актове, а не права - чл.112 от ЗС, чл. 1 и чл. 4 от Правилника за вписванията (ПВ) - „Предназначението на вписването е да даде гласност на извършените актове на разпореждане с недвижими имоти, т.е да даде на заинтересуваните възможност да проверят дали собственикът на един недвижим имот го е обременил с някое вещно право, или не. Следователно с вписването на един акт се създава фактически възможност третите заинтересувани лица да узнаят за извършването му чрез проверката, която биха извършили при нотариуса" - стр.178, Ново вещно право, проф. Петко Венедиков;

Съдията по вписванията няма правомощия да обявява който и да е акт, подлежащ на вписване за нищожен или да се произнася по обема на вещните права, независимо дали са касае за вписване на нотариален акт, на договор с нотариално удостоверени подписи на страните или договор в обикновена писмена форма, на съдебно решение, на акт за държавна или общинска собственост и т.н. Вписването е нотариално производство, съгласно чл. 569, ал.1, т.5 от ГПК, в което както нотариусът, така и съдията по вписванията не могат да провъзгласяват нищожност на нотариалния акт - Нотариусът не може да провъзгласява нищожността на нотариален акт. Това е компетентен да направи само съдът." - Опр. 3932 - 87 - II;
Обезсилването на нотариалните актове, като актове създадени в едно охранително производство се извършва само от съда, като следва да се направи разлика между нищожност на сделката извършена между страните и нищожност на удостоверяването.
Съдията по вписванията не е оправомощен да изземва тази компетентност от съда и да коментира по какъвто и да е начин дали е нищожен акта на нотариуса или е налице нищожност на самата сделка. Трябва да се отбележи, че отменянето на акта е винаги акцесорна последица от провъзгласяване нищожността на самия договор - „Отменяването или изменяването на нотариалния акт няма самостоятелно значение, а зависи от изхода на делото по иска, с който е разрешен спора за удостовереното с него материално право." - Решение № 852 от 11.10.1999г. по гр.дело № 205/99г, II Г.О.;
Правилника за вписванията урежда начина на самото вписване и таксите, които се събират, съгласно чл. 116 от ЗС. Действащият Гражданско-процесуален кодекс (ГПК) и Правилник за вписванията (ПВ) не дават правомощия на съдията по вписванията да извършва други проверки, освен относно формата на акта, събраните такси и необходимите индивидуализиращи данни по чл. 6 от ПВ. Опр. № 270 от 28.07.2008г. по ч.гр.д.№ 968/2008г. IV г.о. - ,Достатъчно е за вписване на представения договор за прехвърляне на имот, съгласно чл.52, ал.2 от ППЗСПЗЗ обстоятелството, че обектът на транслативната сделка е индивидуализиран в договора, а и „целта на вписването е да се даде гласност на подлежащите на вписване актове. Посочената цел обуславя вида и обсега на упражнявания контрол от съдиите по вписванията върху актовете, представени за вписване. "
„В нарушение на закона въззивният съд фактически е приел, че в производството по вписване, което е охранително може да се проверява валидността на сделката, удостоверена с представения за вписване документ. В нотариалните книги се вписват актове, за които законът изрично го е предвидил. Вписването може да бъде отказано, ако актът не подлежи на такова, ако той не е съставен съобразно предвидените в закона изисквания за форма, ако няма необходимото съдържание - индивидуализация на страните и на предмета му, ако не е внесена дължимата се такса. Дали актът поражда или не поражда права, вкл. дали удостоверената с него сделка съдържа пороци обуславящи дори нейната нищожност, не може да бъде проверявано в охранителното производство. Евентуално възникнал спор за това може да бъде разрешен по общия исков ред с участието на спорещите страни " - Определение № 274 от 09.06.2006г. на ВКС, Трето гражданско отделение по ч.гр.д.№ 223 по описа за 2006г.
„Съдията по вписванията може да осъществява контрол върху подлежащия на вписване акт само в рамките установени в ПВ, който нормативен акт очертава пределите на неговите правомощия. По смисъла на чл. 32а от ПВ, съдията по вписванията следва да извърши проверка дали е представен подлежащ на вписване акт по смисъла на чл. 4 и дали този акт отговаря на изискванията на чл. 6 от ПВ /дали е съставен в предвидена от закона и ПВ форма и има необходимото съдържание/. Проверка дали съдържащите се в обективирания нотариален акт волеизявления на сключилите договора лица, съответстват на изискванията на закона, а оттам и налице ли е порок на договора, който да обуслови неговата недействителност по смисъла на чл. 26 ичл. 27 от ЗЗД не се извършва по реда на чл. 32а от ПВ. Съдията по вписванията може да откаже вписването на акта само ако същият не подлежи на вписване съгласно изискванията на чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от ПВ ши няма предвиденото в чл. 6 съдържание, но не е компетентен да осъществи контрол върху действителността на вписвания акт и не може да откаже вписване по причина, че счита договора, обективиран в представения за вписване нотариален акт за нищожен. В същия смисъл е и Определение №109/05.03.2009г. по ч.т.д. №375/2008г. на I ТО на ТК на ВКС. " -Определение № 255 от 20.06.2012г. на ВКС, Второ гражданско отделение по гр.д.№ 175 по описа за 2012г.
Аргументи за упражняване на контрол по законосъобразност на съдържанието на самия акт са несъотносими към процедурата по вписването и към правата на съдията по вписванията - налице е изначална липса на компетентност. Нотариусът проверява проекта на нотариалния акт, представен му от страните и с оглед установените, съобразно официалните документи права, факти, прави своя извод. Представените писмени доказателства (представляващи официални документи) имат доказателствена сила по чл. 179 от ГПК и в охранителното нотариално производство, каквото е вписването, тя не може да се опровергава.
Нотариусът упражнява контрол по законосъобразност на представения от страните проект на нотариален акт (а не на представените му документи), поради задължението му да установи дали праводателя е собственик на имота и дали са спазени особените изисквания на закона, съгл. чл.586 от ГПК, право което съдията по вписванията няма и никога не е имал. Контрола за законосъобразност на проекта за нотариален акт „с оглед на документираното е него съдържание, или с оглед на неговата форма, дали тоя акт съдържа минимално необходимите елементи по чл.6 от ПВ" ( стр.545, Българско вещно право, акад. Любен Василев), е именно във връзка с правата на нотариуса по чл. 586 от ГПК да установява наличието на вещни права.
Противоречието със закона, съгл. чл. 574 от ГПК е дейност в рамките на самата процедура по начина на вписването и касае спазването на законовите предпоставки, относно формата на акта, събирането на точните държавни такси и наличието на индивидуализиращи данни по чл. 6 от ПВ.
Индивидуализиращите данни по чл. 6, ал. 1, буква в) от ПВ трябва да се разглеждат като част от необходимото съдържание от своя страна към момента на създаване на документа, а не при вписване на актове, където този документ доказва вещни права. Пример: ПВ въвежда изискване за описание на границите на имота с изменение в сила от 31.07.2004г. и от тогава може да се говори, че границите са необходима част от съдържанието на описанието на имота. До сега в правилниците за вписване (1927г., 1949г. и 1951г.) изискването да се посочват три от границите (защото четвъртата е определяема) важеше само за ипотеките и възбраните. Съответните документи, издадени в този период - нотариални актове, договори и съдебни решения, имат санкционирана от закона доказателствена сила, съответно вещнопрехвърлително действие и не е необходимо собствеността да се доказва наново или да се допълва съдържанието им при вписване на актове, основани на тях.

Предоказването на правото на собственост, представителната власт и т.н. е пречка вписването да даде незабавна публичност и противопоставимост на актовете, с което пряко се застрашават интересите на гражданите, черпещи права по тях. Правната сигурност може да съществува само в предвидените от закона действия, за да е налице правен резултат, в противен случай тези действия представляват sui generis антиципирана и същевременно неписана процедура. Правна сигурност извън рамките на закона в крайна сметка означава липса на държавност, незаконност. „Constructio legis non facit injuriam" - Тълкуването на законите не обосновава тяхното нарушаване.

По въпрос 7.
При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и правата върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя?
В съдебната практика по този въпрос са налице две становища. Според едното пред съдията по вписванията трябва да са представени доказателства за собствеността на завещателя, като при липсата на такива следва да се постанови отказ.
Според противното становище, обхватът на проверката се ограничава само до преценка относно наличието на подлежащ на вписване акт и формалните предпоставки на чл. 6 от Правилника за вписванията, относно съдържанието му, без да се проверяват правата на завещателя.
По този въпрос смятаме категорично, че трябва да бъде подкрепено второто становище. Съществуването или несъществуването на правото на собственост върху завещаните имоти, както и дали завещателното разпореждане е произвело действие по отношение на заветника биха били предмет на преценка от съда при евентуален спор относно завещаните имоти. Тези факти и обстоятелства не се преценяват в производството по вписване на препис от обявеното завещание и съдията по вписванията няма право нито да изисква представянето на такива доказателства, нито да се произнася по тях. Съдията по вписванията, когато е сезиран с молба за вписване има задължението да прецени дали актът подлежи на вписване, съгласно чл. 4 от Правилника за вписванията и" дали отговаря на изискванията на чл. 6 от Правилника за вписванията. Само във връзка с тези разпоредби той може да постанови евентуален отказ. Той няма компетентност да извършва проверка за правата на завещателя, а още по-малко да постановява отказ, ако не са представени доказателства относно тези права.


По въпрос 9.
Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията по негова молба за вписване?
По този въпрос в съдебната практика също са застъпени две противоречиви становища. Според първото от тях нотариусът не разполага с такава процесуална легитимация, т.к. с такава разполагат само страните в нотариалното производство. Според другото становище по въпроса нотариусът е легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията, което се обосновава с правомощието му по чл. 8, ал. 1 от Правилника за вписванията, да подаде молба за вписване на нотариалните актове по чл. 4, б. „а" от Правилника за вписванията от името и за сметка на страните по сделката.
Според нас трябва да бъде подкрепено второто от изложените становища, поради следните аргументи.
Според чл. 569, т. 5 от ГПК нотариални са производствата, по реда на които се извършват вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон. Производството по вписване започва с молба, адресирана до съдията по вписванията в съответния районен съд. Член 25, ал. 5 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност, задължава нотариуса да представи подлежащите на вписване актове в службата по вписванията в деня на тяхното извършване. В този случай той действа като представител на страните, но не защото е упълномощен от тях, а защото законът го задължава. Именно във връзка с тази разпоредба чл. 8, ал. 1 от Правилника за вписванията предвижда, че нотариусът има право да подава молба за вписване на нотариални актове от името и за сметка на страните по сделката. Следва да приемем, че нотариусът в тези случай е участник в нотариалното производство за вписване, който действа от името на страните по силата на закона. Съдията по вписванията може да разпореди извършване на вписването или да постанови отказ. В случаите на отказ съвсем естествено е нотариусът като участник в производството да е процесуално легитимиран да обжалва пред съответния окръжен съд. Този извод се налага, т.к. по негова инициатива - подавайки молбата и представяйки, подлежащия на вписване акт е започнало това охранително производство. Налице е според нас изискуемия от закона правен интерес за обжалване.


По въпрос 11.
Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване /за определен имот или имоти/ на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг?
Дължимата държавна такса се събира с оглед охранителния интерес, от който се ползват молителите, искащи частично заличаване. Формалната логика води до извода, че охранителния интерес се разпростира само върху конкретния размер на погасения дълг и върху тази част от дълга следва да се събере половината от дължимата такса за вписване на ипотеката.


Върнете се в началото
  
 
 Заглавие: Re: Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС
Ново мнениеПубликувано на: 12 Ное 2012, 14:02 
Offline
Съдия по вписванията
Съдия по вписванията

Регистриран на: 11 Сеп 2009, 12:51
Мнения: 12
С Т А Н О В И Щ Е по тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на ОС на ГК и ТК на ВКС oт БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА




ДО

ОБЩО СЪБРАНИЕ НА
ГРАЖДАНСКА И ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ НА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД


С Т А Н О В И Щ Е
по тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на ОС на ГК и ТК на ВКС


„БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА”, представлявана от Председателя на УС – Илиана Дикова,


Уважаеми дами и господа Върховни Съдии,

С Разпореждане на Председателя на ВКС от 04.10.2012 г. е образувано тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска Колегия и търговска колегия на ВКС, по някои въпроси, свързани с вписването на актове относно недвижими имоти.
От името на „Българската асоциация на съдиите по вписванията”, излагам на вниманието Ви становище по поставените за тълкуване въпроси по тълк.д. № 7/2012 г., които са били предмет на предварително обсъждане от съдиите по вписванията в страната и отразява разбирането на мнозинството от тях.

I. Предварителни бележки:
Законът за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР), в сила от 01.01.2001 г., предвиди създаване на имотен регистър, който съгласно чл. 3, ал. 1 се състои от партидите на недвижимите имоти.
В имотния регистър е предвидено да се вписват „актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, както и други действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване.” – чл. 3, ал. 2 от ЗКИР.
Детайлна уредба на вписванията в имотния регистър – неговата организация, съдържание, вписване, създаване и пр., се съдържа в Част III на ЗКИР, озаглавена „Имотен регистър”.
Въвеждането на имотен регистър за съответния съдебен район става въз основа на Заповед на министъра на правосъдието по чл. 73, ал. 1 от ЗКИР, която се обнародва в „Държавен вестник”. Съгласно чл. 74, ал. 1, изр. 1 от ЗКИР „до обнародването на заповедта по чл. 73, ал. 1 вписванията се извършват по досегашния ред.”
Обнародвана в Държавен вестник Заповед на министъра на правосъдието по чл. 73, ал. 1 от ЗКИР няма за нито един съдебен район в страната.
Ето защо към настоящия момент на територията на Република България няма създаден имотен регистър за нито един съдебен район.
С преходните и заключителни разпоредби на ЗКИР (§ 10-§ 14) бяха предвидени изменения във всички закони, съдържащи разпоредби за вписване, отбелязване или заличаване на актове относно недвижими имоти, като в тези закони се предвиди, че съответните вписвания, отбелязвания и заличавания се извършват в имотния регистър.
Тези текстове създадоха правна привидност, че в България има имотен регистър и че вписването на актове относно недвижими имоти се извършва именно в такъв имотен регистър. Поради това масово започнаха да се прилагат разпоредбите на ЗКИР, касаещи вписването в имотния регистър (каквото вписване не е извършвано никъде до момента, поради липсата на въведен имотен регистър), без да се държи сметка, че вписването се извършва по досегашния ред – по реда, уреден в Правилника за вписванията, уреждащ персонална система за вписване на актове относно недвижими имоти.
Това се отнася и до петте съдебни района /РС-Балчик, РС–Благоевград /Заповед № ЛС-04-68/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./, РС-Каварна /Заповед № ЛС-04-67/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./, РС-Добрич / Заповед № ЛС-04-66/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./ и РС-Асеновград /Заповед № ЛС-04-918/10.10.2006г., обнар. в ДВ бр. 87/27.10.2006г.//, в които има издадени заповеди по чл.70 от ЗКИР от Министъра на правосъдието относно откриване производството по създаване на имотен регистър. До обнародването на заповедта за въвеждане на имотен регистър вписванията се извършват по досегашния ред – по реда на ПВ, а изготвените партиди по чл. 71 се актуализират автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 74, ал. 1 ЗКИР/. За посочените пет съдебни района за приложими разпоредбите на чл. 71, чл. 72, чл.74, ал. 1 и чл. 75 от ЗКИР и чл. 52 – чл. 60 от Глава 7 “Създаване на имотния регистър” на Наредба № 2 от 21.04.2005 г. за воденето и съхраняването на имотния регистър.
При произнасяне в охранителното производство по вписване на актове, следва да се съобразява обстоятелството дали за конкретния съдебен район е налице заповед по чл. 70 ЗКИР или чл. 73, ал. 1 ЗКИР, или липсват издадени такива.
Тези кратки предварителни бележки се правят с оглед обстоятелството, че според нас всякакви аргументи в материята за вписването, отбелязванията и заличаванията на актове относно недвижими имоти, не могат да бъдат черпени от ЗКИР поради факта, че в Република България имотен регистър няма и тези разпоредби са неприложими (освен при изрично препращане от Правилника за вписванията към отделни разпоредби на ЗКИР) при вписване по персоналната система, каквото е вписването по Правилника за вписванията

II. Становище по поставените въпроси:
1. Приложима ли е разпоредбата на чл.129, ал. 2 ГПК в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване?
1.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос според част от съдебната практика в охранителното производство по вписване на актове относно недвижими имоти, разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК намира приложение по силата на препращащата норма на чл. 540 ГПК, т.е. при нередовност на молбата и на подлежащия на вписване акт следва да се предприемат действия по тяхното оправяне, като при неизпълнение да се откаже исканото вписване.
Според обратното становище, разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство, тъй като изискването на чл. 12, ал. 2 от ПВп за незабавно вписване изключва приложението на чл. 129 ГПК в охранителното производство за вписване на актове относно недвижими имоти, независимо от препращащата норма на чл. 540 ГПК, която има приложение само при липса на изрични правила за развитието на охранителното производство, каквито в случая са налице.
1.2. Считаме за правилно второто становище, според което разпоредбата на чл.129, ал. 2 от ГПК не намира приложение в охранителното производство за вписване на актове относно недвижими имоти, като съображенията ни за това са следните.
Производството по вписване е уредено като вид нотариално производство (чл. 569, т. 5 ГПК). Глава 54, озаглавена «Нотариални производства» се намира систематично в Част VI на ГПК «Охранителни производства”.
Съгласно чл. 530 ГПК «предвидените в този и в други закони охранителни производства се уреждат от правилата на тази глава, доколкото не са установени особени правила.”
Общите правила за охранителните производства представляват кодификация на охранителните производства и се приемат в доктрината като важна заслуга на отменения ГПК от 1952 г. (така проф. Ж. Сталев), тъй като до влизането в сила на ГПК от 1952 г. е липсвала обща уредба на охранителните производства. Действащия ГПК почти изцяло повтаря уредбата на отменения ГПК от 1952 г.
Общите правила на Част VI «Охранителни производства», са общи не само за уредените в ГПК охранителни производства, но и за охранителните производства, уредени в други нормативни актове. Поради характера им на общи правила, обаче, те се прилагат само ако за съответното охранително производство не са налице особени правила .
За охранителните производства, освен общите правила на ГПК, се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 - 266 и чл. 303 - 388 ГПК – чл. 540 ГПК. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК е част от правилата на исковото производство и по изрично разпореждане на закона не е изключена от съответно прилагане към охранителните производства, но тя може да се прилага само към онези охранителни производства, за които няма особени правила, несъвместими с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Съгласно чл. 129, ал. 2 от ГПК: «Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и по чл. 128, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продължение на една седмица.” Ако исковата молба бъде поправена тя се смята за редовна от деня на подаването й (чл. 129, ал. 5 ГПК).
На плоскостта на производството по вписване на актове, съответното прилагане на чл. 129, ал. 2 ГПК би означавало искането за вписване на акта да може да се оставя без движение и ако нередовностите бъдат отстранени от молителя в предвидения от закона срок, искането за вписване да се счита за редовно от деня на постъпване на молбата в службата по вписване.
Считаме, че подобен резултат е несъвместим със специфичните правила за вписване на актове и най-вече с целите на охранителното производство по вписване на актове.
Производствата по вписване, отбелязване и заличаване, извършвани от съдиите по вписване, макар и определени като вид нотариални производства в ГПК (чл. 569, т. 5 ГПК), не са уредени като останалите нотариални производства с процесуални норми в самия ГПК, както би следвало да бъде. Ако за ГПК от 1952 г. подобен подход е бил обясним то при приемането на новия ГПК това е очевиден пропуск. Уредбата на производствата по вписвания, отбелязвания и заличавания се съдържа в Правилника по вписванията, издаден на основание чл. 116 от Закона за собствеността.
Специалните правила на ПВ за вписване предвиждат вписването на актове да се извършва по разпореждане на съдията по вписванията незабавно, в рамките на работния ден, в предназначения за това входящ регистър (чл. 9 ПВ, чл. 12, ал. 2 ПВ, чл. 30 ПВ). При наличието на разпоредба, изрично предвиждаща «незабавност» на вписването – вписване в рамките на работния ден, в който е постъпило искането за вписване, по дефиниция се изключва възможността за прилагане на чл. 129, ал. 2 от ГПК, предвиждаща отстраняване на нередовности в искането за вписване в едноседмичен срок от съобщението. Разпоредбата на чл. 129 ГПК по силата на препращащата разпоредба на чл.540 ГПК и съответно не би могла да бъде приложена към производствата по вписване, тъй като ПВ съдържа специални правила за действията на съдията по вписване, сезиран с искане за вписване – съдията по вписване или разпорежда вписване на акта, или отказва неговото вписване „когато актът не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване” (чл. 32а, ал. 1 от ПВ), но винаги при спазване на общото изискване това да се извърши незабавно, в рамките на работния ден.
Това правило не е случайно – поредността на вписаните актове се определя от реда на постъпване на исканията за вписване във входящия регистър, който се приключва всеки работен ден с подписа на съдията по вписванията (чл. 34, ал. 3 от ПВ). Във входящия регистър” последователно, по реда на постъпването им, се записват всички постъпващи в службата актове (нотариални актове, договори, възбрани, искови молби и др.) – чл. 34, ал. 1 от ПВ.
От поредния номер във входящия регистър се определя редът на извършеното вписване, отбелязване или заличаване при евентуална конкуренция между различни вписани актове срещу един и същ праводател. Ако съдията по вписване откаже извършване на вписването и по жалба на молителя отказът за вписване бъде отменен, то вписването се извършва и се счита за извършено от момента на записване на акта във входящия регистър – чл. 32в от ПВ.
Казано с прости думи в областта на охранителното производство по вписване, отбелязване и заличаване на актове, важи принципът вписване или отказ за вписване.

2. Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 ЗКИР и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта?
2.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос част от съдебната практика приема, че за да породи действие спрямо длъжника и трети лица, възбраната следва да бъде вписана в имотния регистър, като реда и документите, които е необходимо да бъдат представени, са посочени в ПВ и ЗКИР. Поради необходимостта да се осигури гласност на вписването в имотния регистър и за да се защитят правата на длъжника или на трети лица се приема, че законодателят не разграничава вписването на възбрани и на актове, с които се признават, учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещни права. Приема се, че заповедта за налагане на възбрана трябва да съдържа и описание на имота по чл. 6, ал. 1, б. «в» ГПК, като в случаите, в които недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията следва да се извършват в съответствие с изискването на чл. 6, ал. 3 от ПВ – съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.
Според другото становище за вписването на възбрана, уредено в чл. 23 и сл. от ПВ, е предвиден облекчен ред, доколкото липсва изрично препращане към чл. 6, ал. 3 от ПВ, предвиждащ представяне както на скица на кадастралния план, така и посочване на кадастрални данни за имота по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.
2.2. Преобладаващата част от съдиите по вписванията в страната считат за правилно първото становище, съгласно което при вписване на възбрана се прилагат изискванията на чл. 6, ал. 3 ПВ, когато се касае за имот в район с одобрена кадастрална карта, респективно описанието на имота следва да се извършва съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 от ЗКИР и да се приложи скица-копие от кадастралната карта.
Аргументите в подкрепа на това разбиране са следните:
Разпоредбата на чл. 24, ал. 1, б. «а» ПВ определя задължителните елементи от съдържанието на заповедта за налагане на възбрана, които съдията по вписванията само проверява, без да може да извършва вписването въз основа на данни, почерпени от други източници, включително и от предствената към молбата за вписване кадастрални скици и схеми.
Съгласно чл.6, ал.1, б «в» ПВ подлежащите на вписване актове трябва да съдържат описание на имота, до който се отнася актът с посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площа и/или застроената площ и границите. Алинея 3 на чл.6, приета с изменението на Правилника за вписванията /ДВ, бр.69/2004 г./ изисква, когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията да се извършват съобразно данните по чл. 60, ал. 1-7 от ЗКИР. В тези случаи към акта се прилага скица-копие от кадастралната карта.
Новата разпоредба, макар и обособена в отделна алинея, трябва да се свърже с чл. 6, ал. 1, б. «в» ПВ, защото я допълва по отношение на имотите, за които има одобрена кадастрална карта, като изисква вписването на актове за такива имоти да бъде извършено по характеристиките на тази карта. В тази връзка законодателят не разграничава вписването на възбрана от актове, с които се признават, учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещни права, и затова и възбраните по обезпечително производство следва да отговарят на изискванията по чл. 6, ал. 3 ПВ. По този начин се гарантира коректно вписване и издаване на верни удостоверения за тежести, както и се осъществява правилно връзката между имотите с оглед започналото производство по създаване на имотен регистър в няколко съдебни района и преминаването от персонални към имотни партиди. До обнародването на заповедта за въвеждане на имотен регистър вписванията се извършват по досегашния ред, но е налице допълнително задължение изготвените партиди по чл. 71 да се актуализират автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 74 ЗКИР/.
Действителното производството по налагане на възбрана следва да се отличава с бързина и да носи изненада за длъжника, но не за сметка на точност и сигурност в гражданския оборот. Несвързването на вписването на възбрани с ал.3 на чл.6 от ПВ би означавало обратното-привилегия и облекчен ред за вписването на възбрана пред всички други актове, подлежащи на вписване-прехвърлителни сделки, ипотеки и др. Двойнствените изисквания по отношение описанието на недвижимите имоти в различните видове актове, биха създали реална опасност да се засегнат правата на други лица, които не са длъжници по изпълнението. Пълното описание на имота – и по кадастрална карта, защитава правата на длъжника или на трети лица, предотвратява недобросъвестни действия.
Когато кадастралната карта е одобрена, но непълна и имотът не може да се опише съгласно изискванията на ЗКИР, следва да се приеме за пълно и законосъобразно описанието му по белезите в чл. 6, ал. 1, б. ”в” ПВ, като се посочат видът, местонахождението, номерът на имота, площта и/или застроената площ и/или застроената площ и границите, т.е. липсата на описание на имота съгласно ЗКИР в тази хипотеза не е основание да се откаже вписване на наложена възбрана. В тези случаи молителят следва да приложи удостоверение, издадено от АГКК, от което е видно, че недвижимият имот не е нанесен в кадастралната карта. Не следва кредиторът в едно обезпечително производство да търпи санкция, поради бездействието на длъжника.
2.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване– според които разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ПВ не е приложима в производството по вписване на възбрана по реда на глава V от ПВ, поради следното:
Вписването на възбрани е уредено в самостоятелен раздел V от ПВ – „Вписване на възбрани и други обезпечения”.
Разпоредбата на чл. 6 от ПВп урежда изискванията към съдържанието на подлежащите на вписване актове по чл. 4, с които се прехвърлят, учредяват, изменят, прекратяват или удостоверяват вещни права и е част от Раздел II от Правилника.
Поради това разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост е неприложима към вписванията, извършвани по реда на останалите раздели на ПВп, освен ако няма изрично препращане към разпоредбата на чл. 6 от ПВ в нейната цялост. Такива са например изричните разпоредби на на чл. 12, ал. 1 (относно вписване на искови молби), чл. 14, изр. 2 (относно вписване на съдебно решение), чл. 22а, ал. 1 (относно вписване на удостоверение за залог върху търговско предприятие) и др., които препращат към разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост.).
При уредбата на други видове вписвания ПВ препращане към разпоредбата на чл. 6 от ПВ в нейната цялост, а само към отделни части от нея:
- Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ПВ - за вписването на актове по чл. 171 от ЗЗД, препраща единствено към чл. 6, ал. 1, б. „а” ГПК;
- Разпоредбата чл. 27 от ПВ - относно вписване на ипотека за обезпечение пред съд по чл. 181 от ЗЗД, препраща единствено към чл. 6, ал. 1, б. „а” и чл. 6, ал. 1, б. „в” ГПК;
- чл. 28 от ПВп – за вписване на гаранция за неотклонение на обвиняем, която препраща към чл. 27 от ПВ и към чл. 6, ал. 1, б. „а” и чл. 6, ал. 1, б. „в” ГПК.
Подобен е подходът на законодателя при уредбата на вписването на възбрана, при което препращането не е към чл. 6 в неговата цялост, а само към отделни текстове на чл. 6, ал. 1.
Съгласно чл. 24 от ПВ заповедта за налагане на възбрана за обезпечаване на иск следва да съдържа:
- описание съгласно чл. 6, ал. 1, б. „в” на недвижимия имот, който се поставя под възбрана;
- данните, посочени в чл. 6, ал. 1, б. "а", на кредитора и длъжника;
- размера на сумата, за обезпечаване на която се налага възбраната, или указване, че искът е за собственост на самия имот и
- номера на делото и датата на заповедта и от кой съд е издадена.
От анализа на разпоредбата се установява, че за съдържанието на заповедта за възбрана не се препраща към разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост, а само към отделни нейни части, сред които не е разпоредбата на чл. 6, ал. 3.
Същото важи и за възбраните по чл. 25 от ПВ и чл. 26 от ПВ.
Ето защо за акта, с който се вписва възбрана (обезпечителна заповед на съд по чл. 24 от ПВ, искане на учреждение или длъжностно лице по чл. 25 от ПВ или искане на съдебен изпълнител по чл. 26 от ПВ), не се прилага разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ПВ.
Тук следва да се имат предвид и изложените по-горе предварителни бележки относно обстоятелството, че вписванията до приемане на имотен регистър (какъвто няма в нито един съдебен район) се извършват по досегашния ред съгласно чл. 74, ал. 1, изр. 1 от ЗКИР, поради което и изискването имотите да се описват по кадастрални данни е неприложимо.

3. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването?
3.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос в съдебната практика са застъпени три становища.
Според първото становище вписването следва да се извърши по реда на чл.4, б.”а” ПВ, тъй като с факта на преобразуването се прехвърля правото на собственост върху имуществото на търговското дружество в полза на друг правен субект, с оглед на което дължимата за вписването държавна такса е в размера, посочен в чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията – 0,1% върху цената, по която е таксуван документът, която е в размер на пазарната оценка на прехвърляния недвижим имот към датата на прехвърлянето, а при липса на данни за същата - по данъчната му оценка.
Според второто разбиране, вписването следва да се извърши на основание чл. 4, б.„и” ПВ, която разпоредба намира приложение за „други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване”, тъй като удостоверението по чл. 263в, ал. 1 ТЗ не е сред изрично посочените в чл. 4 ПВ актове, като размерът на дължимата за вписването такса по чл.2 от Тарифата е 0,1 % върху балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителните баланси на прекратените дружества, но не по-малко от данъчната им оценка.
Според третото становище, вписването се извършва не по реда на Раздел ІІ, а на Раздел ІІІ ПВ, тъй като не е налице вписване на актове относно недвижими имоти, с оглед на което дължимата за вписването такса не се определя върху пазарната или данъчната оценка на имотите.
3.2. Поддържаме становището, че вписването следва да се извърши по реда на Раздел II от ПВ, по който ред се вписват всички актове относно недвижими имоти и вещни права върху тях.
Съгласно чл. 263и, ал. 6 от ТЗ, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване,` удостоверението за вписване по чл. 263и, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 се представя за вписване в съответния регистър, като при разделяне и отделяне се прилага договорът и договорът или планът за преобразуване, която се нуждае от тълкуване, тъй като е неясна.
На пръв прочит излиза, че при всяко извършено преобразуване, когато в имуществото на преобразуващото се дружество има недвижими имоти, удостоверението по чл. 263в, ал. 1 ТЗ и чл. 263г, ал. 1 ТЗ ще подлежи на вписване, независимо дали недвижимия имот остава в патримониума на преобразуващото се дружество (ако то не се прекратява в резултат на преобразуването) или преминава в патримониума на преобразуваното (приемащо) дружество.
Това, обаче, не е така.
Нашето право предвижда вписване на актове относно недвижими имоти само когато с актовете се прехвърлят, учредяват, изменят, прекратяват или установяват вещни права върху недвижими имоти , и то само в случаите, в които това вписване, отбелязване и заличаване е предвидено в закон (чл. 569, т. 5 от ГПК). Вписването на удостоверението за вписване на преобразуването по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ е вписване, предвидено в закон (чл. 263и, ал. 6 от ТЗ) по смисъла на чл. 569, т. 5 ГПК и чл. 4, б. „и” от ПВ, поради което и вписването ще се извършва по реда на Раздел II от ПВ.
Считаме също, че удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ ще подлежи на вписване единствено когато в резултат на преобразуването недвижими имоти, притежавани от преобразуваното дружество, по силата на пеобразуването ще преминават в собственост на преобразуваното (приемащо) дружество. Само в този случай ще е налице прехвърляне на право на собственост в резултат на преобразуването (арг. от чл. 263и, ал. 2, 3, 4 и 5), а само сделки, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти подлежат на вписване. Преобразуването, извършвано по реда на чл. 263в и чл. 263г ТЗ, ще се яви „друг способ за прехвърляне на вещни права” по смисъла на чл. 77 от ЗС във вр. с чл. 263и, ал. 2, 3, 4 или 5 от ТЗ по отношение на прехвърляните от преобразуващото се на приемащото дружество недвижими имоти.
Относно дължимата такса за вписване на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ следва да се има предвид следното:
След като вписването на удостоверения за вписано в търговския регистър преобразуване, се извършва по реда на Раздел II от ПВ – по начина, по който се вписват актове, с които се прехвърлят, изменят, погасяват или учредяват вещни права върху недвижими имоти, то таксата за вписване на тези удостоверения следва да бъде определена като таксата, която се събира за вписване на тези актове. Дължимата такса ще трябва да бъде определена по реда на чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията – в размер на 0.1% от цената, по която е таксуван акта или документа.
Практическите проблеми са, че няма яснота каква е цената, по която е таксуван документа, който се вписва, тъй като се вписва удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ. Самото удостоверение не е акт, с който се прехвърля собственост, а акт, с който се установява, че е осъществен придобиване на недвижим имот чрез придобивния способ «преобразуване».
Едното възможно разрешение е да се приеме, че Удостоверението е акт (документ), който не е таксуван и цената за вписване е 10 лв. по аргумент от чл. 2 от Тарифата.
Второто възможно разрешение е таксата за вписване да се определи на база на пазарната цена, като се изхожда от разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗДТ – “пропорционалната такса се определя върху цената на документа. Когато цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена”. При определянето на пазарната цена следва да се подходи по начина, уреден в § 2 от ДР на ЗННД, съгласно който „пазарната цена се определя според цената, която би могла да се получи при обичайните пазарни отношения, като се вземат предвид естеството на предмета и всички фактори, които влияят върху цената при продажба, съответно при отдаване под наем. Оценката се определя по реда на чл. 33 от Закона за местните данъци и такси.”
Пазарната цена на недвижимите имоти, които по силата на преобразуването преминават от преобразуващото се в приемащото дружество, следва да бъде определена на база на посочената балансова стойност в съставяните в хода на пребразуването баланси. Ако балансовата стойност на имота е по-ниска от данъчната оценка, таксата ще се определя върху данъчната оценка по чл. 264, ал. 1 от ДПК, която следва да се прилага при вписване на удостоверението за преобразуване по чл. 263в, ал. 1 ТЗ и чл. 263г, ал. 1 ТЗ.


4. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот?
4.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
Според едното от становищата по този въпрос в съдебната практика, разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е относима само в отношенията между собствениците на съседни имоти, но не и при учредяване на сертитут в полза на енергийно предприятие, който следва да бъде учреден при спазване на предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма. Приема се, че по реда на чл. 193 ЗУТ не може да се учредява и съответно да се вписва сервитут за прокарване на водопровод в полза на ВиК-оператор, тъй като страни по такъв договор могат да бъдат само собственици на недвижими имоти.
Според обратното становище разпоредбата на чл. 193 ЗУТ намира приложение за отклонения от всички видове техническа инфраструктура – за водопрекарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване, като тези сервитути се учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза на съответните оператори /в конкретния случай- на енергийно предприятие/, което се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а не в нотариална форма.
4.2. Според значителна част от съдиите по вписванията се поддържа становището, че разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е относима само в отношенията между собствениците на съседни имоти, но не и при учредяване на сертитут в полза на енергийно предприятие, който следва да бъде учреден при спазване на предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма или на специалните изисквания на закона. Аналогично според които по реда на чл. 193 ЗУТ не може да се учредява и съответно- да се вписва, сервитут за прокарване на водопровод в полза на ВиК-оператор, тъй като страни по такъв договор могат да бъдат само собственици на недвижими имоти.
Според чл. 193, ал. 9 ЗУТ: «Договорът по ал. 1 и заповедта по ал. 3 се вписват в имотния регистър по партидата на поземления имот, който се обслужва от учреденото право да се прокарат отклоненията от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и по партидата на поземления имот, през който са прокарани отклоненията от общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура.»
Разпоредбата на чл. 193, ал.1 ЗУТ урежда възможността за учредяване на сервитут, който предполага наличието на два имота. Единият служещ – през който ще се прокарва отклонението и чийто собственик следва да учреди право на прекарване на съоръжения на техническата инфраструктура и вторият господстващ имот – който ще се ползва от учреденото сервитутно право. Договорът, с който собственикът на един имот предоставя право на прокарване на технически мрежи и съоръжение на лице, което не е собственик на съседен имот, не попада в приложното поле на чл. 193 ЗУТ. Той не представлява акт на разпореждане с ограничено вещно право, произвежда само облигационно правно действие и не попада в категорията на актовете, подлежащи на вписване.
Действително, нашето право познава т.нар. квазилични сервитути - сервитути, които се учредяват в полза на определени лица с оглед обслужване на извършваната от тях дейност, а не в полза на лица, които са собственици на т.нар. „господстващи имоти”. В случая, обаче, е необходима изрична специална законова регламентация. Не се прилага редът по чл. 193 ЗУТ. Такива например са сервитутите по чл. 64 от Закона за енергетиката, които възникват по силата на закона или се учредяват в полза на енергийните предприятия, сервитутите на преминаване и на изграждане на мрежи и отклонения от тях в полза на предприятието, осъществяващо електронни съобщения по чл.288 от Закона за електронните съобщения от 2007 г., сервитутите по чл. 16 по Закона за горите за прекарване през гори и земи от горски фонд-частна държавна собственост на телефонни, телеграфни, радиосъобщителни и други линии, подземни водопроводи, канализации, кабели и други елементи на техническата инфраструктура в полза на операторите на тази инфраструктура.
4.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписванията – според които разпоредбата на чл. 193 ЗУТ намира приложение за отклонения от всички видове техническа инфраструктура – за водопрекарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване, като тези сервитути се учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза на съответните оператори /в конкретния случай- на енергийно предприятие/, което се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а не в нотариална форма.
При прочит на разпоредбата на чл. 193 от ЗУТ не може да се направи извод, че отношенията по учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения, са отношения само между собственици на съседни имоти, като самия закон говори за „право за прокарване ... през чужди имоти” (т.е. през множество имоти, а не през един имот).
Договорът за учредяване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ за прокарване на отклонение от общи мрежи и съоръжения винаги ще се сключва между собственика на имота, през който се прокарват отклоненията, и собственика на имота, до който трябва да стигнат отклоненията от общите мрежи и съоръжения. В чл. 193 от ЗУТ няма изискване такъв договор да се сключва само между собственици на съседни имоти, което е съвсем естествено, защото за да стигне отклонение от общ провод, мрежа или съоръжение до конкретен имот, често е необходимо трасето на отклонението да премине през множество имоти. В този случай договорът ще се сключи между собственика на господстващия имот, до който трябва да достигне отклонението от общите мрежи и съоръжения и всички лица, които са собственици на множеството други имоти (не всички от които съседни на първия собственик – собственика на господстващия имот), през които следва да премине трасето на отклонението.
Следва да се отбележи, че с оглед развитието на обществото и технологиите в частност, обществените отношения в областта на сервитутите са изключително динамични и не изхождат от консервативното разбиране, че отношения по повод сервитути могат да съществуват само между съседни имоти.
Отклонението от общите мрежи и съоръжения е особен линеен сервитут, определен в закона като „право да се изгради и придобие собствеността върху отклонението от общата мрежа на техническата инфраструктура в чуждия имот”. (чл. 193, ал. 2 ЗУТ).
От анализа на тази разпоредба може да се направи извод, че правото, възникващо по силата на сключения договор по чл. 193 ЗУТ, е вещно (придобива се собственост) и ограничено (сервитутно) по характера си, защото е върху чужд имот.
Затова и разбирането, че договорът по чл. 193 от ЗУТ имал единствено облигационен характер е разбиране contra legem. Защото договорът за учредяване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ се сключва в писмена форма, изрично е уреден от законодателя като договор с вещнопрехвърлителен ефект (чл. 193, ал. 2 ЗУТ) и изрично е предвидено, че договорът подлежи на вписване (чл. 193, ал. 9 от ЗУТ).

5. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот /чл.73, ал.5 ТЗ/, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя?
5.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По въпроса е налице противоречива съдебна практика, мотивирала искането за постановяване на тълкувателно решение по този въпрос.
Според едното становище по отношение на непаричната вноска на вещно право върху недвижим имот като особен вид сделка, законодателят по изключение е предвидил по изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява правата на вносителя.
Според другото становище съдията по вписванията може да откаже поисканото вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание, без да проверява материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска, вкл. правата на вносителя при вписване на апорт.
5.2. Считаме за правилно първото становище, според което за непаричната вноска на вещно право върху недвижим имот като особен вид сделка, законодателят е предвидил по изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява правата на вносителя, което е условие за извършване на вписване.
Съгласно чл. 73, ал. 5 ТЗ «когато вноската има за предмет вещно право върху недвижима вещ, съответният орган на дружеството след възникването му представя в службата по вписванията за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, а когато е необходимо, и отделно съгласието на вносителя. Органът представя нотариално заверено извлечение от устава и съгласието на вносителя. При вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя».
При наличието на изричния текст на чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ, предвиждащ, че съдията по вписванията проверява правата на вносителя (вещните права върху недвижимия апорт, предмет на апорта), не би следвало да има каквото и да било съмнение, че ако вносителят не е представил доказателства за правото си на собственост съдията по вписванията следва да постанови отказ за исканото вписване.
Разпоредбата чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ изрично въвежда отклонение от общия принцип по чл. 32а от ПВ, че при вписването съдията проверява единствено дали актът подлежи на вписване и дали актът отговаря на изискванията на закона.
Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл съдията по вписванията освен действията по вписване, отбелазване и заличаване и произнасяне по искания за издаване на справки и удостоверения, извършва нотариални и други действия, предвидени със закон. Проверката на правото на собственост по чл. 73, ал. 5, изр. 3 ТЗ представлява именно такова „друго действие” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл, предвидено със закон.
Поради това ако не са предоставени доказателства за правата на вносителя или ако в резултат на извършваната от съдията по вписване проверка на правата на вносителя на непаричната вноска (проверка на правото му на собственост) се установи, че вносителят не е носител на вещното право, предмет на апортната вноска, съдията по вписване следва да откаже вписване на това основание.

6. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона?
6.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкувателно решение:
Според част от съдебната практика проверката на съдията по вписванията е строго формална и се изчерпва с преценката дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма, има ли необходимото съдържание, без да се проверява неговата действителност и да се контролира по същество законосъобразността на нотариалното удостоверяване.
Налице са и решения, в които се приема, че съдията по вписванията може да откаже вписване и в случай, че представеният за вписване акт е извършен в нарушение на материалния закон.
Противоречива практика съществува и по въпроса налице ли е основание да се откаже вписване, ако предметът на сделката не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права. Според част от съдебната практика, тази преценка е извън компетентността на съдията по вписванията, който проверява само наличието на подлежащ на вписване акт и спазването на изискванията за форма и съдържание. Налице е практика и в обратен смисъл, според която съдията по вписванията следва да преценява, дали представеният за вписване акт се отнася до обект, който има самостоятелно значение и може да бъде предмет на вещни права и на прехвърлителна сделка.
6.2. Поддържаме разбирането, че проверката на съдията по вписванията е строго формална и се изчерпва с преценката дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма, има ли необходимото съдържание, без да се проверява неговата действителност и да се контролира по същество законосъобразността на нотариалното удостоверяване.
Разпоредбата на чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията сочи два случая, при които съдията по вписванията постановява определение за отказ – когато записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или актът е неподлежащ на вписване.
Очевидно е, че разпоредбата на чл. 32а, ал. 1 от ПВ под понятието «акт» разбира документа, подлежащ на вписване, а не «сделката», удостоверена в акта. От това следва, че преди да разпореди вписване на записания във входящия регистър акт (документ), съдията по вписванията следва да извърши определена проверка на акта (документа), която е строго формална, насочена към вида на документа (акта) и неговото съдържание, а не към изискванията за действителност на самата материализирана в документа сделка. Съдията по вписванията може да откаже вписване в нотариалните книги само ако: 1) не е териториално компетентен /арг. чл. 280, ал. 2 ЗСВ и чл. 7 ПВ/; 2) ако актът не подлежи на вписване, 3) ако той не е съставен съобразно изискванията за форма, предвидени в закона и Правилника за вписванията – официален документ или частен документ във формата на нотариален акт или с нотариална заверка на подписите, 4) ако актът няма необходимото съдържание – индивидуализация на страните и на имота (ако се отнася до конкретен имот), 5) ако не е представена скица-копие от кадастралната карта, когато конкретният имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, 6) ако не е внесена необходимата такса за вписването (когато такава се дължи) и 7) ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК (освен при вписването и отбелязването на съдебно решение). На друго основание вписване не може да бъде отказано (Съдията по вписванията не е компетентен да проверява валидността на вписвания акт, т.е. да се произнася по законосъобразността на сделката).
Съдията по вписванията не проверява материалноправните предпоставки за извършване на нотариалните удостоверявания, независимо дали се касае за нотариален акт или за документ с нотариална заверка на подпис (с изричното изключение на чл. 73, ал. 5, изр. 3 ГПК). Действията на съдията по вписванията нямат контролна функция и той не следи за законосъобразността на нотариалното удостоверяване и съответствието му със закона, освен ако то не се отразило на формата на акта (например неподписан от нотариуса или от страните нотариален акт, неизписани собственоръчно три имена) или на неговото съдържание съобразно вида на акта, чието вписване се иска (например неописване на имота в прехвърлителен нотариален акт по кадастрални данни при наличие на одобрена кадастрална карта за района).
Съдията по вписванията не може да откаже вписване в случай, че представеният за вписване акт е извършен в нарушение на материалния закон. Проверката на материалноправните предпоставки за издаване на актове, с които се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, е възложена на нотариуса съгласно чл.586 ГПК, който извършва проверка дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания на закона за извършване на акта. Идентична е разпоредбата на чл. 587 от ГПК за т.нар. в практиката констативни нотариални актове.
6.3. По въпроса налице ли е основание да се откаже вписване, ако предметът на сделката не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права.
6.3.1. Преобладаващото разбиране сред съдиите по вписванията е, че съдията по вписванията следва да преценява дали представеният за вписване акт се отнася до недвижим имот или обект, който има самостоятелно значение и може да бъде предмет на вещни права и на прехвърлителна сделка.
На вписване подлежат конкретно определени актове с предмет недвижими имоти (арг. чл. 2 ПВ във връзка с чл. 4 и сл. ПВ). Нормите са от публичен ред и с императивен характер. В случай, че описаният обект не е недвижим имот, то и актовете с такъв предмет няма да подлежат на вписване, тъй като няма да бъдат актове, с които се прехвърля или учредява право на собственост върху недвижим имот. Налице ще е първата хипотеза на чл.32а от ПВ за постановяване на отказ – неподлежащ на вписване акт.
Идентичен ще е случаят, когато с акта се учредява или прехвърля несъществуващо по нашия правен ред вещно право. Вещните права са numerus clausus - само правата, изрично уредени от закона. В тази връзка искане за вписване на такъв акт следва да бъде отказано, поради наличието на неподлежащ на вписване акт.
Така и в изрично цитираната съдебна практика на ОС- Пловдив към въпроса- от компетентността на съдията по вписванията е да прецени дали е налице подлежащ на вписване акт, респ. описаният в акта обект е недвижим имот или съоръжение /правото на строеж на фотоволтаични панели върху покрив на сграда/. Така и в съдебната практика на ВКС- Определение № 461/14.10.2011г. по ч.гр.д. № 391/2011г. по описа на II гр.о., относно правото на строеж на асфалтова настилка и фонтан.
Тук съдията по вписванията следи дали е налице недвижим имот- предмет на акта, представен за вписване, но в определени граници (§ 182 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ обн.-ДВ бр.65 от 2003г.).
Така според § 182. Строежите, обектите и съоръженията по чл. 54, 55, чл. 56, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 не представляват недвижими имоти по чл. 110 от Закона за собствеността, не се нанасят в кадастралната карта, не се записват в кадастралните регистри, а за удостоверяване на правото на собственост или на други права върху тях не се съставят или издават актове, подлежащи на вписване в имотния регистър.

Това становище кореспондира на допълнителните задължения, които има съдията по вписванията в съдебен район с издадена заповед по чл. 70 ЗКИР- да следи за създаването на предварителни имотни партиди за недвижими имоти, респ. същите да бъдат актуализирани автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 71 от ЗКИР и чл. 74, ал. 1 ЗКИР/

6.3.2. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване – преценката дали предметът на сделката отговаря на изискванията на закона за самостоятелен обект на вещни права, е извън компетентността на съдията по вписванията, който проверява само наличието на подлежащ на вписване акт и спазването на изискванията за форма и съдържание на акта.
Съдията по вписванията не може да прави преценка дали описания в акта предмет на сделката отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права. Тази оценка е изцяло в правомощията на нотариуса, който удостоверява акта съгласно чл. 586-чл. 588 от ГПК. Съдията по вписванията не може да извърши тази преценка, защото тя не само е извън предмета на проверката, която му е възложено да извършва по закон с оглед разпоредбата на чл. 32а от ПВ, но и защото не разполага с доказателствата, представяни в нотариалното производство, които са основание за извършеното нотариално удостоверяване (например одобрени строителни книжа, удостоверения, издавани от техническите служби и пр.).

7. При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на Завещателя?
7.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното становище в практиката, пред съдията по вписванията трябва да са представени доказателства за собствеността на завещателя, като при липса на такива следва да се постанови отказ.
Според застъпваното в практиката друго становище, обхватът на проверката, извършвана от съдията по вписванията се ограничава само до преценка относно наличието на подлежащ на вписване акт и формалните предпоставки на чл. 6 ПВ относно съдържанието му, без да се проверяват правата на завещателя.
7.2. Споделяме разбирането, че проверката, извършвана от съдията по вписване при вписване на препис от обявено саморъчно завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, е формална и се ограничава само до преценка относно това дали е налице акт, подлежащ на вписване, и отговаря ли акта (в случая саморъчното завещание), на предписаната от закона форма, без да се проверяват правата на завещателя и без да се преценява дали завещанието изпълнява формалните предпоставки на чл. 6 от ПВ.
Нашето право познава два вида завещания – нотариално завещание (чл. 24 ЗН) и саморъчно завещание (чл. 25 ЗН).
От анализа на разпоредбата на чл. 4, б. „и” от ПВ може да се направи извод, че на вписване подлежат само преписи от обявени саморъчни завещания, с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, защото само саморъчните завещания се обявяват.
Считаме, че не е необходимо съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя при вписване на обявено саморъчно завещание, защото законодателят не е предвидил извършването на такава проверка (когато такава проверка трябва да се извършва, това е предвидено изрично, както в чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ). Липсва ли изрично овластяване, съдията по вписванията действа съобразно правомощията си по чл. 32а от ПВ – проверява дали актът подлежи на вписване и дали подлежащият на вписване акт отговаря на изискванията на закона (в случая на изискванията на чл. 25 от ЗН).
Излаганото в част от съдебната практика разбиране, че завещанията следвало да отговарят на формалните предпоставки на чл. 6 от ПВ, е неправилно. В Завещанието завещателят се разпорежда за след смъртта със своето имущество. Съдържанието на завещанието като формален акт, е изчерпателно уредена в Закона за наследството: „Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания” (чл. 25 от ЗН).
Считаме, че не може да се изисква от завещателя да индивидуализира лицето, в чиято полза завещава имуществото си с данните по чл. 6, ал. 1, б. «а» ПВ, нито да индивидуализира недвижимия имот по начина, предвиден в чл. 6, ал. 1, б. «в» ПВ или да посочва цената на имота или правото в съответствие с чл. 6, ал. 1, б. «г» ПВ, още по-малко пък да описва имота съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 от ЗКИР, в съответствие с изискването на чл. 6, ал. 3 от ПВ.
Принципно при персонална система на вписване, каквато е системата в България, се вписват само актове на разпореждане между живи. Актове за придобиване на недвижими имоти по наследство по закон и по завещание, изрично бяха изключени от разпоредбата на чл. 5, б. «в» ПВ от кръга на актовете, подлежащи на вписване.
С изменение на ПВ от 2001 г. (извършено с ПМС, обн. в ДВ, бр. 5/2001 г.), беше направен пробив в системата на вписванията и беше въведено вписването на преписи от обявени саморъчни завещания с предмет вещни права върху недвижим имот. При вписването на обявени саморъчни завещания не може да се поставя въпросът за конкуренция на актове от един и същ праводател с оглед разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от ПВ. Поради това и целта на разпоредбата, предвиждаща възможност за вписване на обявени саморъчни завещания, е единствено да бъде оповестено наличието на обявени саморъчни завещания чрез вписване в книгите по вписване така, че на всички трети лица да стане известно наличието на завещание относно определен имот.
Обстоятелството кой е придобил правата върху завещания недвижим имот се определя не от това кой пръв е вписал преписа от обявеното саморъчно завещание в регистъра по чл. 34, ал. 1 ПВ (при наличие на няколко завещателни разпореждания на един наследодател), а от това кой се легитимира като собственик с последното валидно саморъчно завещание. Защото всяко последващо завещателно разпореждане отменя всички предишни, които му противоречат (арг. от чл. 39 ЗН).
Така че при вписването на преписи от обявени саморъчни завещания не може да се говори за същинско действие на вписването по смисъла на чл. 34, ал. 2 от ПВ.

8. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба?
8.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното от становищата, застъпвано в съдебната рактика, частният съдебен изпълнител не е легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негово искане за вписване.
Според другото от становищата, съдебният изпълнител е легитимиран да обжалва отказ на съдебния изпълнител, постановен по направено от него искане за вписване на възбрана.
8.2. Мнозинството от съдиите по вписванията в страната поддържа разбирането, че съдебният изпълнител не разполага с правомощие да обжалва отказа на съдията по вписванията, по следните съображения:
Процесуална легитимация да обжалват отказа да се извърши нотариално удостоверяване, съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК, имат лицата, които имат качеството страни в него.
Съгласно чл. 572 ГПК страни в нотариалното производство /каквото е и това по вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване – чл. 569, т. 5 ГПК/ са лицата, от чието име се иска извършването на нотариалното действие, като същата разпоредба предвижда разграничението им от участвуващи в нотариалното производство – лицата, чието лично изявление нотариусът удостоверява. Като се изхожда от предвиденото разграничение и компетентността на съдебния изпълнител, като лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания /чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ/ и правомощията му във връзка с това, предвидени в Раздел ІІ от същия закон, както и в Глава 38, част V ГПК се налага извод, че освен действията, за които е оправомощен от закона, други извън тях същият не е легитимиран да извършва. Сред последните е и обжалването на отказа на съдията по вписванията да впише исканата възбрана, за което легитимацията принадлежи на взискателя по изпълнителното дело, като страна по нотариалното производство по вписването. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение, а в същата взискателят посочва начина на изпълнението - чл. 426, ал. 2 ГПК. Правомощието на съдебния изпълнител да иска вписване на възбрана върху недвижим имот, срещу който е обърнато взискането /чл. 431, ал. 4 ГПК, чл. 26, ал. 1 ПВп/, с оглед възлагането от взискателя на действия по проучването на имущественото състояние на длъжника, вкл. и да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, не означава включване в правомощията му и правото да обжалва отказа на съдията по вписванията. От това действие на вписването се ползува взискателят, като страна по изпълнението, аргумент за който извод се извежда и от предвидената в новата ал. 4 на чл. 431 ГПК в негова тежест такса за вписването.
Също така безспорно в правомощията на съдия изпълнителя е да поиска заличаване на вписана възбрана, с оглед разпоредбата на чл. 433, ал. 2 ГПК, но това му правомощие не означава, че има правото да обжалва отказа на съдията по вписвания. Така и относно правото му да обжалва откази по представени влезли в сила постановления за възлагане на недвижим имот.
8.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване, според които съдебният изпълнител има качеството молител в охранителното производство за вписване по негово искане на възбрана относно недвижим имот и е легитимиран да обжалва евентуалния отказ в това производство.
Съображенията за това са следните:
Глава 54 от ГПК – „Нотариални производства”, урежда производствата по вписване, отбелязване и заличаване (чл. 569, т. 5 ГПК), както и производството по издаване на удостоверение за наличие или липса на тежести (чл. 569, т. 7 ГПК) като вид нотариални производства, независимо че те по дефиниция никога не се извършват и не могат да се извършват от нотариус, а само от съдия по вписванията или от друг съдебен орган в предвидените от ЗСВ случаи.
Както беше посочено по-горе, това е недомислие на ГПК, което е породило противоречива практика и следва да бъде преодоляно чрез тълкуване.
В глава 54 от ГПК – „Нотариални производства” липсват особени процесуални правила, уреждащи производствата по вписване, отбелязване и заличаване, както и производството по издаване на удостоверение за наличие или липса на тежести, за разлика от всички други нотариални производства, които се извършват от нотариус и за които има изрични разпоредби Раздел II на Глава 54 на ГПК.
Производствата по чл. 569, т. 5 и т. 7 от ГПК са уредени като самостоятелни нотариални производства, които не се извършват от нотариус (нотариусът не е органът по вписване), и за тях липсват особени правила в ГПК. Уредбата на тези производства е в Правилника за вписванията, който урежда подробно по чия инициатива (искане) започва всяко едно от производствата по вписване, отбелязване и заличаване и какви са правомощията на съдията по вписванията във всяко едно производство.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от ПВ, вписването на „нотариални актове по чл. 4, б. „а” (извършените от нотариуса – бел.м.) се извършва по писмена молба на нотариуса, който ги е извършил.”. Всички останали актове по чл. 4 от ПВ се вписват по искане на заинтересованото лице (чл. 8, ал. 1, предл. 2 ПВ).
Съгласно чл. 26 от ПВ, уреждащ вписването на възбрани, вписването на възбрана се извършва „по искане на съдебния изпълнител, който извършва публичната продан”.
Производството по вписване, отбелязване и заличаване, като всяко друго охранително производство е едностранно и безспорно по характера си и започва по молба на лицето (молител).
В специалните охранително производство на вписване молителите са различни съобразно вида на вписвания акт:
- в производство по вписване на нотариални актове по чл. 4, б. „а” ПВ – молител може да бъде единствено и само нотариусът, удостоверил акта. Защото на него е възложено по закон да иска извършване на вписване (чл. 25, ал. 5 от ЗННД) в деня на извършване на актовете и нотариусът не може да издаде препис от акта, ако той не е вписан. Наред с това нотариусът изрично е посочен в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ПВ като единственото лице, по чиято молба започва производството по вписване на нотариални актове.
- в производството по вписване на възбрана по чл. 26 от ПВ – молител е единствено съдебния изпълнител, който съгласно чл. 449, ал. 2 ГПК е овластен да „иска вписването на възбрана”. Съдебният изпълнител е посочен изрично в разпоредбата на чл. 26 от ПВ и като единственото легитимирано лице (молител), по чието искане започва охранителното производство по вписване на възбрана по чл. 26 ПВ.
Считам, че за нотариалните производства по чл. 569, т. 5 и т. 7 ГПК следва де се прилагат само онези общи разпоредби за Нотариалните производства (Раздел I от глава 54 на ГПК), които не са несъвместими със спецификата на тези производства и с изричните процесуални правила, съдържащи се в Правилника на вписванията. Разпоредбата на чл. 572 от ГПК е несъвместима със спецификата на производството по вписване, отбелязване и заличаване, което се развива пред съдия по вписванията (а не пред нотариус) по молба на заинтересовано лице.
Кое е заинтересованото лице по смисъла на чл. 531 от ГПК в конкретното охранително производство по вписване, отбелязване или заличаване, е определено от самия законодател с изрични правни норми (чл. 8, ал. 1, предл. 1 ПВ – нотариус, и чл. 26 от ПВ – частен съдебен изпълнител, чл. 12 от ПВ – ищеца по делото при вписване на искова молба и пр.). В случаите, в които легитимираното да иска вписване лице, законодателят си служи с понятието „заинтересовано от вписването лице” (така например чл. 8, ал. 1, предл. 2 ПВ – относно всички други актове по чл. 4, без актовете по чл. 4, б. „а” ПВ, чл. 19, ал. 3 от ПВ и др.).
Ето защо смятам, че всякакви аргументи и доводи, черпени от разпоредбата на чл. 572 от ГПК са абсолютно неуместни относно производствата по вписвания, за които има изрични специални правила. Наред с това в производството по вписване, отбелязване и заличаване съдията по вписванията не възприема каквито и да било лични изявления, които да удостоверява, за да се мисли, че в производството по вписване се прави разграничение между страни и участници, каквото разграничение се прави във всички останали нотариални производства.
Ето защо считам, че разпоредбата на чл. 572 ГПК е приложима само за нотариалните производства, които се извършват от нотариус, а за нотариалните производства по чл. 569, т. 5 и т. 7 ГПК са приложими специалните правила на Правилника за вписвания/чл. 8 ПВ/, които в съответствие с чл. 531 от ПВ изрично определят кое лице може да иска вписване, отблелязване или заличаване на акт.

9. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване?
9.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното от становищата в съдебната практика по този въпрос, нотариусът не разполага с такава процесуална легитимация, тъй като с такава разполагат само страните в нотариалното производство.
Според другото становище по въпроса, нотариусът е легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията, което се обосновава с правомощието му по чл.8, ал.1 ПВ да подаде молба за вписване на нотариалните актове по чл.4, б.”а” ПВ от името и за сметка на страните по сделката.
9.2. Мнозинството от съдиите по вписванията в страната поддържа разбирането, че нотариусът не разполага с правомощие да обжалва отказа на съдията по вписванията, тъй като с такава разполагат само страните в нотариалното производство, каквато не е нотариусът.
Съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба. По общо правило право на жалба имат лицата, които притежават процесуална легитимация за това, в случаите на чл. 577 ГПК - страните в нотариалното производство.
Нотариусът не е страна в нотариалното производство, каквото е и производството по вписванията (арг. чл. 572 ГПК), а не може да бъде и представител на страните - да действа от името и за сметка на същите. В това производство той е длъжностно лице с определена от закона компетентност - да удостоверява обстоятелствата по чл. 569 ГПК и да представя в службата по вписванията подлежащи на вписване актове съгласно чл. 25, ал. 5 (предишна ал. 4) от ЗННД и чл. 8, ал. 1, изр. 1 от ПВп. Нотариусът не е и представител на страните, т.к. фактическите действия по чл.25 от ЗННД са негово задължение като орган с нотариална компетентност, а не дейност по законово представителство на страните. Освен действията, за които е оправомощен от закона, други извън тях, каквото е и обжалването на отказа на съдията по вписванията, той не е легитимиран да извършва. Изводът, че право да обжалват отказите на съдията по вписванията имат страните в нотариалното производство, следва и от същността на нотариалното действие по вписването - да оповести на третите лица вписания акт. От това действие на вписването се ползуват страните по акта, поради което те са и легитимирани да обжалват отказа да се даде гласност с исканото вписване.
9.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване, които считат, че нотариусът има качеството молител в охранителното производство за вписване на извършени от него актове по чл. 4, б. „а” ГПК относно недвижим имот и поради това е легитимиран да обжалва евентуалния отказ в това производство.
Аргументите по този въпрос са идентични с изложените по-горе аргументи по т. 8.3., които моля да имате предвид.

10. Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, които са освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК?
10.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното становище, застъпвано в практиката, разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство по вписванията, като съдията по вписванията и съдът не разполагат с правомощието да се произнасят по молби за освобождаване от такси в това производство, което кореспондира с изричната уредба на чл. 5 ЗДТ относно хипотезите и лицата, освободени от заплащане на държавни такси.
В други съдебни решения се приема, че съдията по вписванията е компетентен да се произнася по искане за освобождаване от държавна такса за вписването, поради което са разгледани по същество частни жалби срещу такива откази, респ. отменени са отказите му за разглеждане на молби за освобождаване от такси.
10.2. Поддържаме становището, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство по вписванията.
Съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК «такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят.»
Освобождаването от «такси и разноски по производството» по реда на чл. 83, ал. 2 от ТЗ, се извършва за конкретното съдебно производство от съда, пред който се развива производството.
Разпоредбата на чл. 4 от Закона за държавните такси (ЗДТ), изброява видовете държавни такси, като в чл. 4, б. «а» от ЗДТ са посочени таксите, събирани от съдилищата, а таксите за вписване са посочени в чл. 4, б. «в» от ЗДТ (държавни такси за извършени действия и услуги от Службите по вписване).
Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата е доразвита в разпоредбата на чл. 73 ГПК, като изрично е предвидено, че таксите се определят съгласно Тарифа, приета от Министерския съвет (чл. 73, ал. 3 ГПК).
В изпълнение на чл. 73, ал. 3 ГПК е приета Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с ПМС № 38/27.02.2008 г.
Държавните такси за вписване, отбелязване и заличаване, се събират на основание чл. 4, б. „в” от ЗДТ и се събират от Агенция по вписванията в размер, определен в Тарифа за таксите, събирани от Агенция по вписванията, приета на основание чл. 4, б. „в” от ГПК с ПМС № 243/14.11.2005 г.
Разпоредбата на чл. 5 от ЗДТ е уредила хипотези на освобождаване от държавни такси, като не е предвидена възможност за освобождаване от държавни такси по чл. 4, б. „в” от ЗДТ.
Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК дава възможност определена категория физически лица, за които е признато от съда че нямат достатъчно средства, да не внасят такси и разноски по делото.
Нито ГПК, нито ПВ, нито ЗДТ са предвидили възможност за освобождаване от задължението за внасяне дължими такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ – от внасяне на държавна такса за вписване, отбелязване и заличаване.
Наличието на внесена държавна такса е предпоставка за извършване на самото вписване и е елемент от проверката, която извършва съдията по вписванията, за да разпореди самото вписване.
Ето защо считаме, че съдът, пред който делото е висящо, не може да разпореди освобождаване от държавна такса за вписване на искова молба и от държавна такса за вписване или отбелязване на съдебно решение, поради обстоятелството, че таксите за вписване, отбелязване и заличаване, не се внасят по сметка на съда, а по сметка на Агенция по вписванията – т.е. таксите за вписване нямат характер на съдебни такси, поради което и съдът не е компетентен да освобождава от тях.
От друга страна съдията по вписванията не разполага с правомощие, каквото разполага съда – да освобождава от внасяне на държавна такса за вписване, тъй като на него му е възложена проверка относно това дали е внесена или не държавна такса за вписване, като при невнесена държавна такса съдията по вписване отказва да извърши поисканото вписване.
Когато държавната такса за вписване следва да бъде внесена по искова молба, за която съдът е разпоредил вписване, като ищецът е бил освободен по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса за исковото производство, горното разбиране би довело до очевидно несправедливи резултати. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 3/2010 г. по т.д. № 3/2009 г., неизпълнението на изрично указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 от ЗС е основание за връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК. В този случай ищецът заради невъзможност да внесе такса за вписване, ще бъде лишен от възможност за защита по исков ред на правото си, тъй като поради невнасяне на такса за вписване на исковата молба, исковото производство ще бъде прекратено, макар за него ищецът да е бил освободен от заплащане на такси. При действащата правна уредба резултатът би бил такъв – съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства (каквото е охранителното производство по вписване), а съдията по вписванията не разполага с правомощието да освобождава от държавни такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ, дължими по сметка на Агенция по вписванията, като наред с това не е предвидена и възможност за освобождаване от такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ.
Очевидна е необходимостта от законодателна промяна, която да разреши този проблем, като даде възможност за адекватна защита на лицата, които нямат възможност за внесат такси и разноски, необходими за защита на материалните им права.
С оглед действащата правна уредба това е недопустимо.

11. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване /за определен имот или имоти/ на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.
11.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
По въпроса е налице противоречива съдебна практика. Според едното от поддържаните становища в посочената хипотеза се дължи половината от таксата по чл.2 от Тарифата за таксите, събирани от Агенция по вписванията, изчислена върху размера на погасения дълг.
Според другото становище размерът на дължимата такса за частично заличаване на ипотека е в размер на половината от таксата, дължима за вписването на ипотеката, дори когато е поискано заличаване на ипотеката само за определен имот или имоти.
11.2. Считаме за правилно разбирането, според което при частично заличаване на ипотека относно определен имот или имоти, таксата за заличаване на ипотека (половината от таксата по чл. 2 от Тарифата за таксите, събирани от АВ /ТТСАВ/) се определя и дължи върху размера на погасения дълг.
Съгласно чл. 3 от ТТСАВ за заличавания се събира половината от таксата по чл. 2 – т.е. половината от таксата за вписване на съответния акт, чието заличаване се иска.
Съвременното ни право не познава т.нар. намаляване на ипотеката, което е било уредено в чл. 76 и сл. от Закона за привилегиите и ипотекиет /отм./ . Сега чл. 21 от ПВ се ограничава единствено да посочи, че частичното заличаване се извършва по същия начин, както заличаването изцяло, без да уреди какво представлява частичното заличаване.
При липсата на позитивна уредба за частично заличаване на ипотеката, би следвало да приемем, че частично заличаване на ипотека би било налице, тогава, когато се иска заличаване само по отношение на един или няколко имота, служещи като обезпечение на вземането, като ипотеката ще продължи да тежи върху останалите имоти, описани в ипотечния акт.
При положение, че при заличаване се събира половината от таксата за вписване, би следвало при частично заличаване на ипотека (само по отношение на определени имоти от множеството ипотекирани имоти) таксата да се определя не върху целия размер обезпеченото вземане, а върху размера на вземането, което се погасява и за който размер се извършва заличаване върху конкретния имот. Това разбиране предполага в акта за частично заличаване на ипотека (по отношение на определени имоти), да се посочи размера на погасената част от дълга, за която се иска заличаване. В случай, че в акта за заличаване такъв размер не е посочен, държавна такса за заличаване ще следва да се определи при условията на чл. 3 от ТТСАВ върху целия размер на обезпеченото вземане.
Ипотеката се вписва в полза на кредитора, за обезпечаване на негово вземане и от него зависи дали при искането за заличаване на ипотека върху конкретен имот ще направи и искане за намаляне на размера, за който е вписана ипотеката или не.
При липсата на изрично направено искане при частичното заличаване (по отношение на определен имот) да бъде намален размера на обезпеченото вземане, то размера на обезпеченото вземане, за което е извършено вписване, ще остане непроменен и в този случай държавната такса за заличаване по отношение на конкретния имот ще се определи върху целия размер на вземането.
В този смисъл са и указанията, които на основание § 3 от ПМС № 243/14.11.2005 г., с което е приета Тарифата за държавните такси, събирани по Агенция по вписванията, е дал Министърът на правосъдието до всички съдии по вписванията. На основание § 3 от ПМС № 243/14.11.2005 г,. с изпратени до всички Служби по вписване Писма от министъра на правосъдието (Писма изх. № 92-11-139/27.08.2008 год. и изх. № 92-11-139/24.04.2010 г.) министърът на правосъдието е указал, че при частично заличаване на вписана ипотека, когато в съгласието на кредитора е посочен размера на платената част от вземането му, дължимата държавна такса за частично заличаване е половината от таксата по чл. 2 от Тарифата, изчислена върху платената/погасената част от дълга.





С уважение:


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС
Ново мнениеПубликувано на: 30 Яну 2013, 12:17 
Offline
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: 14 Дек 2009, 10:59
Мнения: 447
ДО ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ГРАЖДАНСКАТА и ТЪРГОВСКАТА КОЛЕГИИ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД

С Т А Н О В И Щ Е НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ по тълкувателно дело № 7/2012 година


УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА ВЪРХОВНИ СЪДИИ,

По поставените на тълкуване въпроси, предмет на разглеждане по настоящото дело, Висшият адвокатски съвет изразява следното становище.

Всички поставени общо 11 въпроса се отнасят основно до проблеми, свързани с прилагането на вписване на актове относно недвижими имоти. При анализа на съдебните актове, послужили за основание за поставяне на всеки от въпросите, се очертават няколко основни проблема, свързани с:
а) изясняването на правния институт „вписване на актове относно недвижими имоти”;
б) приложими разпоредби, уреждащи процедурата по вписването към настоящия момент;
в) задължителни реквизити на актовете, подлежащи на вписване;
г) страни и участници в производството по вписване и в производството по осъществяване на съдебен контрол върху вписването.
Считаме, че предварителното изясняване на становището на Висшия адвокатски съвет по поставените въпроси ще съставлява и в значителна част изясняване на конкретните аргументи, които по-долу са изложени при обосноваване на становището му по всеки конкретен проблем.

ЗА СЪЩНОСТТА НА ИНСТИТУТА „ВПИСВАНЕ НА АКТОВЕ ОТНОСНО НЕДВИЖИМИ ИМОТИ”
І. Кратки исторически бележки.
Вписването на актовете относно недвижими имоти у нас е въведено за пръв път през 1910 г. с изменението на Закона за привилегиите и ипотеките (ЗПИ) от 1907 г., обн., ДВ, бр. 21 от 26.01.1908 г. и приет със закон от 5.02.1910 г., обн. в „Държавен вестник”, бр. 189 от 31.08.1910 г., като новата редакция на чл. 1 от този закон гласи: „Всичките актове приживе, безвъзмездни или възмездни, с които се прехвърлят или признават вещни права върху недвижими имущества, освен привилегиите и ипотеките, се вписват, в извлечение, в предназначената за това книга, у нотариуса (в първоначална редакция „у пазителя на ипотечните книги”) при окръжния съд или мировия съдия, в района на който се намира недвижимия имот.”
Към този момент е въведено вписване изключително за ипотеките (чл. 36 от ЗПИ). С изменението на чл. 1 от ЗПИ от 1910 г. се разширява обхватът на актовете, подлежащи на вписване – всички актове, посочени по-горе, които са в нотариална форма или нотариално заверени, както и влезлите в сила решения, които заместват договорите или актовете за прехвърляне на вещни права (чл. 1, ал. 2 от ЗПИ), исковите молби за унищожение или установяване недействителността на подлежащите на вписване актове (л. 4 от ЗПИ) и т. н.
„Целта на вписването е чрез отбелязване у пазителя на ипотечните книги (нотариуса) към всеки от окръжните съдилища известни данни, определящи съществените условия – индивидуалните признаци на един договор за прехвърляне на вещно право над известно недвижими имущество, да се обезпечат, чрез публичността на тия книги, правата на заинтересуваните страни по договора спрямо трети лица, които не са участвали при сключването на последния.”
За осъществяване на посочената цел е необходимо данните, определящи съществените условия – индивидуалните признаци на актовете да се събират, подреждат и предоставят за ползване се извършва вписването им, което се състои от следните фази:
1. Нанасяне на данните за всеки акт по реда на постъпването им за деня във входящия регистър по чл.106 от т. 1 от ЗПИ.
2. Подреждане на записките за вписване на актовете съобразно техния предмет: тези по чл.1 от ЗПИ, с което се съставя книгата по чл. 106, т. 2 от ЗПИ, записките за ипотеки, техните намаления или заличавания, с което се съставя книгата по чл. 106, т. 3 от ЗПИ, възбраните, с което се съставя книгата по чл.106, т. 4 от ЗПИ.
3. Попълване на данните за лицата, собственици на имотите, предмет на разпоредителни сделки, ипотеки или възбрани в азбучен регистър.
4. Попълване на т.нар. партидна книга по чл. 107 от ЗПИ, в която за всеки собственик и на определената за него страница (партида) се отбелязват накратко вписванията, заличаванията, които се отнасят за него, с отбелязване на книгата, в която всеки от актовете е внесен, и номерът, под който е вписан.
По този начин е заложено началото на водения в страната повече от 90 години персонален регистър на актовете относно недвижими имоти.
Реквизитите на всяка записка за вписване на акт, подлежащ на вписване, са посочени в чл. 38 от ЗПИ, като на основание на правилника за вписване в книгите по вписванията по чл. 118 от ЗПИ тези изисквания съответно се прилагат за всички актове, подлежащи на вписване. Съгласно чл. 38, т. 6 от ЗПИ във всяка записка се описва естеството и местонахождението на ипотекираните недвижими имущества със сведенията, които предписва чл. 34 от ЗПИ (индивидуализиране на имота с най-малко три граници).
В резултат в книгите по вписванията и по-специално в партидната книга по чл. 107 от ЗПИ се вписват данни, индивидуализиращи недвижимия имот, предмет на акт, подлежащ на вписване.
Едновременно с изменението на Закона за привилегиите и ипотеките от 31.08.1910 година е изменен и Законът за нотариусите и мировите съдии, които извършват нотариални дела (НМСИНД) (обн., ДВ, бр. 15 от 14.02.1885 г., в сила от 14.03.1885 г., изм., бр. 3 от 4.01.1903 г., изм. и доп., бр. 189 от 31.08.1910 г.), като в резултат именно нотариусът или мировият съдия, на който са възложени нотариални функции, е оторизираният орган – пазител на ипотечните книги – нарочен орган по водене на ипотечния регистър съгласно първоначалната редакция на Закона за привилегиите и ипотеките от 1908 година.
Този регистър е заложен да се създаде по френски образец, като заедно със Закона за привилегиите и ипотеките се създава и Законът за кадастъра от 1908 г., съгласно чл. 1 от който „Кадастърът има за цел физическото и юридическото определение на недвижимия имот. Той се извършва по начин да служи за правилното размятане на поземления данък, за въвеждане на поземлените книги и за работи, свързани с планиметрията и алтиметрията (картиране на релефа) на страната”.
Така в България е направен първият опит за въвеждане на поземлените книги (имотен регистър), който е изоставен поради изключителни финансови и законодателни трудности само година след публикуването на посочените закони.
С изменението на ЗПИ с § 12 от ЗИД на ЗПИ, обн., ДВ, бр. 21 от 29.04.1927 г.) окончателно се изоставя понятието пазител на ипотечните книги, като оторизираният орган да извършва всички дейности по вписванията е нотариусът или мировият съдия, извършващ нотариални дела. От този момент се изоставя и понятието ипотечни книги, като се въвежда понятието книги за вписване.
Така дейността на нотариусите, които съгласно чл. 1 от ЗНМСИНД имат компетентността за „извършване и засвидетелствуване на всякакви актове за продажба, за наемане, за залагане, за дарене и пр,” както и „Всякакви други сговори, актове, подписи, удостоверения, освенъ горепоказаните, могатъ да се извършватъ частно и да се представятъ за засвидетелствуване на нотариуса или на надлежния мирови съдия, ако страните желаятъ, както и издаване на преписи отъ първообразните актове, представени за засвидетелствуване на нотариуса или на мировия съдия” (чл. 36 от същия закон) се допълва с дейността по водене на книгите за вписване (ипотечните книги), с което се създава уникално за Европа съчетаване на удостоверителните функции на нотариуса с функциите по водене на регистъра на актовете – вписване.
Особен вид регистриране на актове съставлява т. нар. отбелязване.
На отбелязване подлежат исковите молби за унищожение или установяване недействителността на подлежащи на вписване актове (чл.4 от ЗПИ). Това отбелязване се извършва чрез по реда на вписванията като технология, но освен това се състои в нарочна забележка върху подредената вече записка за вписване на акта по чл. 1 или ипотеката или възбраната. Поради това на отбелязване подлежат актове за новация, суброгиране на ипотечни вземания, актове за прехвърляне на ипотечни вземания, актове за разваляне на вписани договори и др.
Всички „отбелязани актове” също са подреждат в нарочна книга – искови молби и решения, постановени по делата (чл.77 от Правилника за вписванията по ЗПИ), а актовете по отбелязване на актове за ипотеки – в книгата по чл. 106, т. 3 от ЗПИ.
Видно от изложеното, ЗПИ съдържа цялостна уредба както на всички въпроси, свързани с ипотеките и привилегиите като институти на материалното право, така и процесуалните правила за създаване и водене на регистъра на актовете по ипотеките, чието приложение законодателят е разширил с изменението на закона, в сила от 1.09.1910 г., по отношение на актовете относно недвижими имоти и е положил началото на създаването и воденето на персоналния регистър на всички актове, свързани с недвижими имоти чрез института на вписването.
С изменението на Закона за нотариусите и мировите съдии, които извършват нотариална дейност (обн., ДВ, бр. 21 от 29.04.1927 г.), и по-специално с новата редакция на чл. 34, българският законодател въвежда задължителното вписване на всички актове относно вещни права с недвижими имоти, като обвързва съставянето и изповядването на актовете с представянето на проекти за записки за вписване на сделките и разпорежданията, както и задължение за вписване на актовете, подлежащи на вписване, представени на нотариуса за установяване на вещните права на отчуждителя по сделката преди извършването на новия акт.
Вписването са извършва чрез подреждане на записките за всеки отделен вписан акт, който е отделен документ от договора или друг акт, подлежащ на вписване.
Така задължителното вписване е въведено във втора страна в Европа след Италия (където е въведено през 1916 г.) и значително преди Франция (1935 г.).
С реформата на вписването от 1927 година окончателно се изоставя идеята за създаване на отделна административна структура по създаване, поддържане на регистъра на актовете за недвижими имоти (пазителя на ипотечните книги) и с тази дейност в България се натоварва нотариусът.
С това се постига не само икономичност в администрацията, но и ефектът на незабавното вписване – в деня на извършване на акта, подлежащ на вписване, когато става дума за разпоредителна сделка във формата на нотариален акт. И тъй като за разлика от Германия, дори и от Италия, съгласно чл. 219 от ЗЗД (отм.) (Измененъ съ Зак. за привил. и ипотеките отъ 31 августъ 1910 г.) „договорите за прехвърляне право на собственость или на друго някое вещно право върху недвижими имоти трябва да ставатъ, подъ страхъ на недействителность, съ нотариаленъ актъ”, т.е. нотариалната форма е форма за валидност на прехвърлителния акт, то в резултат считано от 1927 г. в България се поддържа регистър на всички актове за недвижимите имоти, включително и констативните, както и на тези, с които държавата и общината се разпореждат в полза на трети лица.
Или – вписването, макар да съставлява регистърно производство, извършвано по процедурите в ЗПИ, поради обстоятелството, че се извършва от нотариуса, съставлява и особен отделен вид нотариално производство.
Този режим на вписването в България е в сила до влизане в сила на Закона за собствеността (ДВ, бр. 92 от 16.11.1951 г.), с който ЗПИ е отменен.
Междувременно през 1948 година с публикуването на Закона за нотариата в ДВ, бр. 295 от 16.12.1948 г., е отменен Законът за нотариусите и мировите съдии, които извършват нотариални дела (НМСИНД) (обн., ДВ, бр. 15 от 14.02.1885 г.). В този закон обаче законодателят не излиза извън рамките на регламентацията по отменения закон и материята за дейността на нотариуса във връзка с вписването остава в ЗПИ (отм.).
В Закона за собствеността се съдържа отделна глава ХІ – „Вписвания”, съдържаща разпоредбите на чл. 112, аналогичен по предмет на чл. 1 от ЗПИ (отм.), чл. 113 от ЗС – аналогичен по предмета си на чл. 5 от ЗПИ (отм.), чл. 114, аналогичен на чл. 4 от ЗПИ, чл. 115 от ЗС, аналогичен по предмета си на чл. 4, ал. 2 от ЗПИ (отм.).
Съгласно законовата делегация в чл. 116 от ЗС обаче всички правила за вписване – тези, аналогични на съдържащите се в чл. 106-107 от ЗПИ, както и тези, аналогични на чл. 38 от ЗПИ, се съдържат в подзаконовия акт – Правилника за вписванията (одобрен с ПМС № 1486 от 13.12.1951 г., обн., Изв., бр. 101 от 18.12.1951 г., в сила от 16.12.1951 г.).
По този начин правната уредба на единното производство по вписванията на актовете относно недвижимите имоти е разкъсано, което до голяма степен създава и затруднения при прилагането на посочените разпоредби.
С влизане в сила влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс (обн., Изв., бр. 12 от 8.02.1952 г.) е отменен Законът за нотариата от 1948 г. (с изключение на текстовете, в които е уредена алтернативната компетентност на районните съдии да извършват нотариални удостоверявания в районите, в които няма нотариус).
В глава Петдесет и първа на ГПК (1952 г.) подробно са регламентирани процесуалните правила за извършване на всички видове нотариални удостоверявания, с изключение на нотариалното производство по вписванията, останало само като посочено като отделен вид нотариално производство – чл. 465, б. „в” от ГПК (отм).
ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ВПИСВАНЕТО И ПРИЛОЖИМИ РАЗПОРЕДБИ, УРЕЖДАЩИ ПРОЦЕДУРАТА ПО ВПИСВАНЕТО КЪМ НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ
А. ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ВПИСВАНЕТО:
1. Вписването на актове относно собствеността съставлява особено регистърно производство от рода на съдебните охранителни производства и по отношение на него се прилагат общите разпоредби на глава Четиридесет и девета от ГПК. То се извършва по разпореждане на съдия по вписванията – орган, натоварен с тази дейност след влизане в сила на ЗННД (1996 г.) и отделяне на част от нотариалните удостоверявания като предмет на дейност на нотариуса, а вписването и воденето на книгите за вписване като задължение на длъжностни лица, назначавани от министъра на правосъдието.
Цел на производството е да се обезпечи оповестителната функция на регистъра за посочените от закона актове, за да псе породят прикрепените от закона правни последици на вписването (правопораждащ/конститутивен ефект за ипотеките или декларативен ефект за всички останали актове, както и последиците от оповестяването им – (чл. 113 от ЗС и чл.114, ал. 1, б. „б”, изр.2 от ЗС).
2. Вписването на актовете съставлява проява на безспорна юрисдикция, при условията на обвързана компетентност на органа по вписванията, чиито актове пораждат частно-правни последици.
3. По отношение на вписването се прилагат и общите правила на нотариалните производства по глава – чл. 570, ал.1, изр. 2, чл. 571, чл. 572, изр.1, съответно прилагане на чл. 573, ал.1 и ал. 2, чл. 574, чл. 576, чл. 577 от ГПК.
4. Подлежат на вписване само актове, предвидени в закон (аргумент от изричната разпоредба на чл. 569, т. 5 от ГПК).
Налице е една съществена според нас разлика в редакцията на разпоредбите на чл. 465, б. „в” от ГПК (1952 г.), в която се сочи, че нотариално удостоверяване е всяко вписване, отбелязване и заличаване „в случаите, предвидени от закона”, докато в чл. 569, т. 5 – „Нотариални са производствата, по реда на които се извършват „вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон”.
а) Основна група актове, които подлежат на вписване, са посочени в чл. 112, б. „а” от ЗС, а това са всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, независимо от това дали тези актове съставляват договор, едностранно волеизявление или административен акт.
Така извън обсега на вписването все още остават юридическите факти и действия, които имат за правни последици придобиване или изменение, учредяване или прекратяване на право на собственост или друго вещно право (например наследяването).
Основната характеристика на тази актове се състои в това, че с извършването на акта – договор, едностранно волеизявление или административен акт, настъпва промяна в титуляра на вещни права върху недвижим имот, отразяването или нарочен акт, удостоверяващ съществуването вещно право върху недвижим имот.
б) Втора група актове са тези, с които се признава право на собственост или друго вещно право – констативните нотариални актове, актовете за общинска собственост, актовете за държавна собственост.
в) Трета група актове са влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по б. „а”, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви.
г) Отделна група актове, подлежащи на вписване, са исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112. (Тук законодателят е възприел различно решение от ЗПИ (отм.), съгласно чл. 4 от който исковите молби подлежат на отбелязване към вписан вече акт).
5. Производството по вписване съставлява съвкупност от процесуално-правни разпоредби, които се съдържат все още в подзаконов акт – Правилника за вписванията от 1951 г. Процедурата се състои от разпоредителна част – постановяване за вписване – в компетентността на съдията по вписване и фактически, технически действия по извършването му – извършвано от служители на изпълнителна Агенция вписване, като това води до естествено противопоставяне на разпоредителната част от процедурата на фактическото-техническо извършване на действията по вписването.
6. Производството по вписването е едностранно и безспорно. То започва по писмена молба на лицата по чл. 8, ал.1 от Правилника за вписване. По това заявление съдията по вписвания се произнася незабавно, като издава разпореждане за вписване или отказ от вписване в деня на постъпване на заявлението.
7. Страни в отделното производство по вписване са лицата с качество на молител – заявител. По правило страните в производството по вписване не са идентични на страните в нотариалното производство по съставяне на нотариален акт за сключване на договор в нотариална форма или на акта по налагане на възбрана. Повечето искания за вписвания се извършват от лица, които законът е натоварил със задължение за оповестяване на акт, подлежащ на вписване.
На първо място това е нотариусът в случаите, когато е съставил акт, подлежащ на вписване (чл. 25, ал. 5 от ЗННД), такъв орган е и съдебният изпълнител при налагане на т.нар. служебна възбрана по чл. 449, ал. 2 от ГПК. Вписването може да се извърши и служебно от съдията по вписванията в случаите, когато той извършва сам нотариални актове (чл. 82 от ЗННД).
8. В производството по вписване съдията по вписванията разпорежда вписване, след като извърши задължителна проверка дали са налице изискуемите от закона предпоставки: дали е компетентен да извърши вписването по правилата за местната подсъдност (чл. 570, ал. 1 от ГПК); дали представеният му акт подлежи на вписване (чл. 569, т. 5 от ГПК), дали е в изискуемата от закона форма на акт, подлежащ на вписване – например в нотариална форма за разпоредителна сделка с право на собственост между частно-правни субекти или е с нотариална заверка на подписите на страните при договор за доброволна делба на недвижим имот; дали представените му актове съдържат изискуемите реквизити, индивидуализиращи лицата – страни в акта, подлежащ на вписване, и недвижимия имот – предмет на акта; дали са изпълнени особените изисквания на закона и са приложени необходимите документи (чл. 264, ал. 1 и ал. 4 от ДОПК), скица – копие от кадастралната карта на недвижимия имот (чл. 6, ал. 3 от Пвп).
Тази проверка е с формален характер. Тази проверка съдията по вписванията следва да извършва, като прилага изискванията за реквизити на акта, които са били в сила към момента на съставянето му (арг. от чл.178, ал. 1 от ГПК). Така съдията по вписванията не може да откаже да впише протокол за съдебна делба от 1978 г. поради това, че той не съдържа данни за ЕГН на страните. Към този момент системата на ЕСГРАОН не е въведена и съответно чл. 6 от Пвп (редакция 1951 г.) изисква подлежащите на вписване актове да съдържат: а) името, презимето, семейното име и занятието на страните, но не и ЕГН. Такова изискване – да се посочи ЕГН, съществува едва от 1997 г. с изменението на чл. 6 в ДВ, бр. 86 от 1997 г.

9. Всички разпоредби, регламентиращи производството по вписване, като процесуалноправни разпоредби имат императивен характер и не могат да се тълкуват разширително, нито да се прилагат по аналогия.


Б. ПРИЛОЖИМИ РАЗПОРЕДБИ, УРЕЖДАЩИ ПРОЦЕДУРАТА ПО ВПИСВАНЕТО КЪМ НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ
Към настоящия момент материята по вписването е уредена в следните нормативни актове.
1. Граждански процесуален кодекс – общи разпоредби, разпоредби, определящи характера на производството.
2) Закон за собствеността – разпоредби, определящи обхвата на актовете, подлежащи на вписване и правните последици на вписването.
3) Правилник за вписванията от 1951 г. – съдържащ разпоредби, определящи изискванията към реквизитите на актовете, подлежащи на вписване, видовете книги, от които се състои регистъра, правилата за подреждане на данните от вписваните актове в регистъра, особени правила, приложими за някои видове вписвания, реда за справки и издаване на удостоверения, както и правилата за обезпечаване на публичност на регистъра.
Въпреки че през 2008 г. влезе в сила нов Граждански процесуален кодекс, поредният пропуск на законодателя да посочи конкретни правила за създаване на един от главните регистри – този са собствеността в новия процесуален закон, е трудно обясним, като се имат предвид следните обстоятелства:
а) През 2000 година в „Държавен вестник”, бр. 34 от 25.04.2000 г. бе публикуван Законът за кадастъра и имотния регистър”, който (чл. 1 ЗКИР) „урежда организацията, финансирането, създаването, воденето и ползването на кадастъра и имотния регистър”.
Принципите, залегнали в основата на този закон, предполагат да се създаде, от една страна, кадастър, като отделна система образуваща съвкупността от основни данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията на Република България, набирани, представяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от този закон ред, както и данни за правото на собственост върху недвижимите имоти данни за другите вещни права върху недвижимите имоти, а, от друга страна – самостоятелен имотен регистър, който се състои от партидите на недвижимите имоти, индивидуализирани чрез кадастъра. В партидите на всеки имот се вписват не само актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, но и други действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване.
Създаването на имотния регистър като изцяло нов регистър, построен на различен принцип от досегашното вписване на персонален принцип, се извършва по процедурата на глава Девета от ЗКИР. Тази процедура завършва с издаване на административен акт по чл. 73 от закона, като „министърът на правосъдието след изготвянето на партидите на недвижимите имоти за целия съдебен район издава заповед, с която обявява въвеждането на имотния регистър за съответния съдебен район. Заповедта се обнародва в „Държавен вестник”.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗКИР „до обнародването на заповедта по чл. 73, ал. 1 вписванията се извършват по досегашния ред, а изготвените партиди по чл. 71 се актуализират автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път. В подлежащия на вписване акт се записва и номерът на партидата на недвижимия имот.
Започването на мащабна реформа за смяна на режима на регистриране на актовете, свързани с недвижими имоти, което предвижда в един дълъг период да се извършва тази регистрация по два отделни режима, изисква ясно разграничаване на приложимите във всеки момент, както и във всеки съдебен район правни разпоредби, свързани с вписванията. Мястото на тези разпоредби по отношение на вписването в книгите по вписванията е безспорно в Гражданския процесуален кодекс.
б) През 2004 г. с изменението на ЗКИР в ДВ, бр. 36 от 2004 г., се извърши нова реформа по приложение на ЗКИР – създадена бе Агенция по вписванията като изпълнителна агенция към министъра на правосъдието със задача да организира работата по създаването и поддържането на имотния регистър и осигурява връзката между имотния регистър и други регистри (чл. 58а и чл. 58б от ЗКИР).
Със създаването на тази административна структура се допусна разкъсване на дейностите, отговорностите и приложимите процедурни правила по отношение на единния процес на вписването, като част от действията по вписване са от компетентност на съдиите по вписванията – издаване на правните актове, свързани с регистрацията, а техническото изпълнение на дейностите по създаване и поддържане на книгите по вписванията бе възложено със закон на административна структура.
Това разкъсване също постави за решаване трудни проблеми, част от които водят до необходимостта от тълкуване и по настоящото дело.
Съществуването в правния мир едновременно, от една страна, на закон, който урежда създаването и поддържане на регистър актовете на недвижимите имоти, но не може да се прилага до настъпването на посочени в него предпоставки – процедура по въвеждане на регистъра – ЗКИР и поддържането на персоналния регистър на актовете относно собствеността основно прилагайки подзаконов акт – Правилника за вписванията, създават дилема при правоприлагането, която според нас налага законодателна намеса.
Безспорно е обаче, че към настоящия момент въпреки непълната и разпокъсана уредба на вписването е недопустимо да се прилагат съответно или по аналогия под какъвто и да било повод разпоредбите на ЗКИР.
Единственият случай, в който е налице основание за позоваване на разпоредбите на ЗКИР към настоящия момент е разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията, който препраща към чл. 60, т. 1-7 от ЗКИР,1 с цел да се създаде процедура на изработване на предварителните партиди по чл. 71 от ЗКИР, които обаче не съставляват имотен регистър.
СТАНОВИЩЕ НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ ПО СЪЩЕСТВОТО НА ПОСТАВЕНИТЕ ВЪПРОСИ
По т. 1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване на актове относно недвижими имоти и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване?
Поради естеството на процедурата по вписвания, изложена по-горе, считаме за правилно становището, изразено в Определение № 260 от 16.06.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г. на ІІ г. о. на ВКС, а именно: процедурата по чл. 129, ал. 1 от ГПК не е приложима в производството по вписване. Аргумент за това е не само че в Правилника за вписване е налице изричният текст на чл. 9, ал. 1 от Пвп, съгласно която „вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като актът се записва незабавно, в рамките на работния ден, в предназначения за това входящ регистър а върху самия акт се нанасят номерът, под който е записан в регистъра, датата, както и томът и страницата на партидната книга, в която е нанесено вписването”.
Този извод следва и от характера на вписването като едностранно охранително безспорно производство с формален характер, чиято функция и цел е оповестяване на актовете, подлежащи на вписване, което се гарантира и от бързината на произнасяне. Гражданският процес познава и други хипотези, в които в едностранно, безспорно производство е недопустимо приложението на чл. 129, ал.1 от ГПК – в обезпечителните производства – чл. 395, ал. 2 от ГПК.
В случаите, когато съдията по вписвания намери, че не са налице предпоставките за извършване на вписването, той следва в същия ден да постанови отказ от вписване. Изричната редакция на чл. 32а, ал. 1, изр. първо от Правилника за вписванията също е аргумент в подкрепа на това становище. „В случай че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване, съдията по вписванията се произнася с определение за отказ.” Не е предвидена възможност за оставяне на заявлението за вписване без движение. Във входящия регистър е постъпило искане, по което следва да има еднозначно решение – вписване или отказ. Именно за защита както на правата на заявителя, така и на третите лица законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 577, ал. 3 от ГПК особената разпоредба: „Когато съдът отмени отказа, вписването, отбелязването или заличаването се смята за извършено от момента на подаване на молбата за него.”
По т. 2. Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 ЗКИР и да бъде представена скица – извадка от кадастралната карта?
Считаме за правилно становището изразено в Определение № 613/23.12.2011 г. по ч. гр. д. № 403/2011 г. на ІІ г. о. на ВКС и Определение № 531/29.11.2010 г. по ч. гр. д. № 402/2010 г. на І г. о. на ВКС.
Според това становище за вписването на възбрана, уредено в чл. 23 и сл. от Пвп, е предвиден облекчен ред, доколкото липсва изрично препращане към чл. 6, ал. 3 от ПВп, предвиждащ представяне както на скица на кадастралната карта, така и посочване на кадастрални данни за имота по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.

Обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 24, б. „а” от Пвп се съдържа изрична препратка към изискванията за описание на имота по чл. 6, ал.1, б. „в” от Правилника, но не и към ал. 3 от същата разпоредба означава, че по отношение на вписването на възбраните е налице специална разпоредба, съдържаща изискванията за описание на възбранения имот.
Да се прилагат в случая изискванията на чл. 6, ал. 3 от Правилника би означавало недопустимо да се разшири приложението на чл. 6, ал. 3 от Правилника.

По т. 3. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването?

Поддържаме становището, изразено в Определение № 153/26.02.2010 г. по ч. т. д.№ 1/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, че вписването следва да се извърши по реда на Раздел II от ПВ, по който ред се вписват всички актове относно недвижими имоти и вещни права върху тях.
В този случай е налице хипотеза, в която определени правни актове, в случая преобразуване на търговско дружество могат да съставляват акт, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, независимо от това дали тези актове съставляват договор, едностранно волеизявление или административен акт.
В случаите, когато в резултат на преобразуването правото на собственост върху конкретен имот или ограничено вещно право върху него преминава от патримониума на преобразуващото се в дружество в патримониума на приемащо дружество, то удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ ще подлежи на вписване, тъй като в резултат на преобразуването недвижими имоти, притежавани от преобразуваното дружество, по силата на преобразуването ще преминават в собственост на нов правен субект. Преобразуването, извършвано по реда на чл. 263в и чл. 263г ТЗ, ще се яви „друг способ за прехвърляне на вещни права” по смисъла на чл. 77 от ЗС във вр. с чл. 263и, ал. 2, 3, 4 или 5 от ТЗ по отношение на прехвърляните от преобразуващото се на приемащото дружество недвижими имоти.
Ето защо редът за вписване на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ ще е този по раздел ІІ-ри от Правилника, по аргумент от разпоредбата на чл. 4 б. „а”, предл. последно.
След като вписването на удостоверения за вписано в Търговския регистър преобразуване, се извършва по реда на Раздел II от ПВ – по начина, по който се вписват актове, с които се прехвърлят, изменят, погасяват или учредяват вещни права върху недвижими имоти, то таксата за вписване на тези удостоверения следва да бъде определена като таксата, която се събира за вписване на тези актове. Дължимата такса ще трябва да бъде определена по реда на чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията – в размер на 0.1 % от цената, по която е таксуван актът или документът. В случая таксата за вписване следва да се определи на база на пазарната цена, като се изхожда от разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗДТ – „пропорционалната такса се определя върху цената на документа. Когато цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена”.
Пазарната цена на недвижимите имоти, които по силата на преобразуването преминават от преобразуващото се в приемащото дружество, следва да бъде определена на база на посочената балансова стойност в съставяните в хода на преобразуването баланси. Ако балансовата стойност на имота е по-ниска от данъчната оценка, таксата ще се определя върху данъчната оценка по чл. 264, ал. 1 от ДПК, която следва да се прилага при вписване на удостоверението за преобразуване по чл. 263в, ал. 1 ТЗ и чл. 263г, ал. 1 ТЗ.

По т. 4. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл. 193 ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот?
По този въпрос поддържаме становището, изразено мотивите на Определение № 77 от 19.02.2010 г. по ч. гр. д. № 587/2009 г., г. к., І г. о. на ВКС.
Разпоредбата на чл. 193 ЗУТ предвижда, че правото на прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужди имоти се учредява с писмен договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите. Специалният закон, който урежда собствеността и управлението на водите като общонационален неделим природен ресурс и собствеността на водностопанските системи и съоръжения е Законът за водите. В него е дадена легална дефиниция на поземлените сервитути, свързани с водните обекти. Поземленият сервитут според чл. 103 ЗВ е тежестта, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ имот, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който принадлежи на друг собственик, и той може да произтича от закона или от правна сделка. От съдържанието на сервитута като ограничено вещно право се налага изводът, че страни по договора за учредяването му могат да бъдат само собственици на недвижими имоти. Чл. 112 от Закона за водите изрично предвижда задължение за всеки собственик да даде право на водопрекарване през своя имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това. Посочена е и формата за учредяване на водопрекарването и сервитутните ивици на тръбопроводите и съоръженията – споразумение на собствениците на господстващия и служещия имот, а ако такова споразумение не може да бъде постигнато – с акт на органа по чл. 52, ал. 1, т. 3 при спазване на процедурата на чл. 34 и чл. 36, без да се постановява отчуждаване на засегнатия имот. При тази регламентация на специалния закон не може да се възприеме становището, че разпоредбата на чл. 193 ЗУТ може да се тълкува разширително.
Вещните права са посочени изрично в закона и ако се налага отклонение от общата им регламентация, това се предвижда изрично в специалните закони. Такава възможност се съдържа например в чл. 64 от Закона за енергетиката за сервитут в полза на енергийните предприятия при разширение на съществуващи и при изграждане на нови съоръжения за производство на електрическа енергия. В чл. 288 от Закона за електронните съобщения също е предвидено учредяване на сервитут в полза на предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, включително на отклонения от тези мрежи до сгради и други поземлени имоти.
Договорът за учредяване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ за прокарване на отклонение от общи мрежи и съоръжения винаги ще се сключва между собственика на имота, през който се прокарват отклоненията, и собственика на имота, до който трябва да стигнат отклоненията от общите мрежи и съоръжения. В чл. 193 от ЗУТ няма изискване такъв договор да се сключва само между собственици на съседни имоти, което е съвсем естествено, защото за да стигне отклонение от общ провод, мрежа или съоръжение до конкретен имот, често е необходимо трасето на отклонението да премине през множество имоти. В този случай договорът ще се сключи между собственика на господстващия имот, до който трябва да достигне отклонението от общите мрежи и съоръжения и всички лица, които са собственици на множеството други имоти (не всички от които съседни на първия собственик – собственика на господстващия имот), през които следва да премине трасето на отклонението.

По т. 5. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот (чл. 73, ал. 5 ТЗ), ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя?

Считаме за правилно първото становище, изразено в мотивите на Определение № 212/01.03.2010 г. по ч. т. д. № 96/2010 г. на І т. о. на ВКС, според което за непаричната вноска на вещно право върху недвижим имот като особен вид сделка, законодателят е предвидил по изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява правата на вносителя, което е условие за извършване на вписване.
Съгласно чл. 73, ал. 5 ТЗ «когато вноската има за предмет вещно право върху недвижима вещ, съответният орган на дружеството след възникването му представя в службата по вписванията за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, а когато е необходимо, и отделно съгласието на вносителя. Органът представя нотариално заверено извлечение от устава и съгласието на вносителя. При вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя».
При наличието на изричния текст на чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ, предвиждащ, че съдията по вписванията проверява правата на вносителя (вещните права върху недвижимия апорт, предмет на апорта), не би следвало да има каквото и да било съмнение, че ако вносителят не е представил доказателства за правото си на собственост съдията по вписванията следва да постанови отказ за исканото вписване.
Разпоредбата чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ изрично въвежда отклонение от общия принцип по чл. 32а от ПВ, че при вписването съдията проверява единствено дали актът подлежи на вписване и дали акта отговаря на изискванията на закона.
Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл съдията по вписванията освен действията по вписване, отбелязване и заличаване и произнасяне по искания за издаване на справки и удостоверения, извършва нотариални и други действия, предвидени със закон. Проверката на правото на собственост по чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ предаствлява именно такова „друго действие” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл, предвидено със закон.
Поради това ако не са предоставени доказателства за правата на вносителя или ако в резултат на извършваната от съдията по вписване проверката на правата на вносителя на непаричната вноска (проверка на правото му на собственост) се установи, че вносителят не е носител на вещното право, предмет на апортната вноска, съдията по вписване следва да откаже вписване на това основание.

По т. 6. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 ПВп относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона?

Поддържаме разбирането, че проверката на съдията по вписванията е строго формална и се изчерпва с преценката в обхвата посочен по-горе, а именно: дали е компетентен да извърши вписването по правилата за местната подсъдност (чл. 570, ал. 1 от ГПК); дали представеният му акт подлежи на вписване (чл. 569, т. 5 от ГПК), дали е в изискуемата от закона форма на акт, подлежащ на вписване – например в нотариална форма за разпоредителна сделка с право на собственост между частно-правни субекти или е с нотариална заверка на подписите на страните при договор за доброволна делба на недвижим имот; дали представените му актове съдържат изискуемите реквизити, индивидуализиращи лицата – страни в акта, подлежащ на вписване, и недвижимия имот – предмет на акта; дали са изпълнени особените изисквания на закона и са приложени необходимите документи (чл. 264, ал. 1 и ал. 4 от ДОПК), скица – копие от кадастралната карта на недвижимия имот (чл. 6, ал.3 от Пвп).
В този смисъл са и Определение № 366/10.06.2009 г. по ч. т. д. № 379/2009 г. на ІІ т. о. на ВКС, Определение № 569/20.12.2010 г. по ч. гр. д. № 309/10 г. на І т.о. на ВКС, Определение № 219/14.05.2009 г. по ч. т. д. № 166/09 г. на ІІ г. о. на ВКС.
Тези съдебни актове изразяват според нас правилното становище и са проява на правилно приложение на закона и на изричната разпоредба на чл. 32а от Правилника за вписванията.
Дори и да не е налице тази разпоредба, то този извод следва и от характера на регистърното производство и неговата цел – за оповестяване на вече издадени актове, в процедурата по създаването на които други органи, а не съдията по вписване проверява дали са налице материалноправните предпоставки за издаването им. Разпоредбата на чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията сочи два случая, при които съдията по вписванията постановява определение за отказ – когато записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или актът е неподлежащ на вписване.
Съдията по вписванията може да откаже вписване в нотариалните книги само ако: 1) ако актът не подлежи на вписване 2) ако актът не е съставен съобразно изискванията за форма, предвидени в закона и Правилника за вписванията – официален документ или частен документ във формата на нотариален акт или с нотариална заверка на подписите, 3) ако актът няма необходимото съдържание – индивидуализация на страните и на имота (ако се отнася до конкретен имот) 4) ако не е представена скица – копие от кадастралната карта, когато конкретният имот се намира в район с одобрена кадастрална карта 5) ако не е внесена необходимата такса за вписването (когато такава се дължи) и 6) ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК (освен при вписването и отбелязването на съдебно решение). На друго основание вписване не може да бъде отказано.
Или, предметът на проверка обхваща само онези елементи от акта, които ще се отразят като задължителни реквизити на регистъра. В противен случай съдията по вписванията ще се яви орган с контролни за законосъобразността на акта функции, каквито законът не му е предоставил и каквито функции са изключени при провеждане на едностранно безспорно производство.

По т. 7. При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя?
Споделяме разбирането, че проверката, извършвана от съдията по вписване при вписване на препис от обявено саморъчно завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, е формална и се ограничава само до преценка относно това дали е налице акт, подлежащ на вписване, и отговаря ли акта (в случая саморъчното завещание), на предписаната от закона форма, без да се проверяват правата на завещателя и без да се преценява дали завещанието изпълнява формалните предпоставки на чл. 6 от ПВп.
Считаме, че не е необходимо съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя при вписване на обявено саморъчно завещание, защото законодателят не е предвидил извършването на такава проверка (когато такава проверка трябва да се извършва, това е предвидено изрично, както в чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ). Липсва ли изрично овластяване, съдията по вписванията действа съобразно правомощията си по чл. 32а от ПВ – проверява дали акта подлежи на вписване и дали подлежащия на вписване акт отговаря на изискванията на закона (в случая на изискванията на чл. 25 от ЗН).
Излаганото в част от съдебната практика разбиране, че завещанията следвало да отговарят на формалните предпоставки на чл. 6 от ПВ, е неправилно. В завещанието завещателят се разпорежда за след смъртта със своето имущество. Съдържанието на завещанието като формален акт, е изчерпателно уредено в Закона за наследството: „Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания” (чл. 25 от ЗН).
Да се приложи на практика такова изискване е и житейски често невъзможно, тъй като между момента на съставяне на завещание, откриване на наследството, обявяване на завещание и съответно вписване на препис от това саморъчно завещание изминават дълги периоди от време, в които посочените характеристики, индивидуализиращи имота или данните за лицата, се променят. По този начин в повечето случаи на обявяване на препис от саморъчно завещание фактически се поставя изискване един едностранен акт да съдържа данни, които към момента на извършването му не съществуват, а безспорно към момента на вписването издателят на акта вече не може „да отстрани допуснатата нередовност”.
Поставеният въпрос сочи, че е необходимо да се запълни една съществена празнота в нашето гражданско право, а именно – цялостно уреждане на наследяването като един от основните видове правоприемство във вещното право.

По т. 8. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба?
Процесуална легитимация да обжалват отказа да се извърши нотариално удостоверяване, съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК, имат лицата, които имат качеството страни в него.
Както бе изяснено в настоящото становище, страни в отделното производство по вписване са лицата с качество на молител – заявител. По правило страните в производството по вписване не са идентични на страните в нотариалното производство по съставяне на нотариален акт за сключване на договор в нотариална форма или на акта по налагане на възбрана. Повечето искания за вписвания се извършват от лица, които законът е натоварил със задължение за оповестяване на акт, подлежащ на вписване?
Съдебният изпълнител е страна – заявител в случаите при налагане на т.нар. служебна възбрана по чл. 449, ал. 2 от ГПК.
Ето защо считаме, че именно съдебният изпълнител е легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписване, когато предмет на отказа е възбрана, когато изпълнението се насочва върху имот. Да поиска вписването на възбрана върху имота, предмет на изпълнение е задължение за съдебния изпълнител, произтичащо от императивна разпоредба.
Това се подчертава и в изричната разпоредба на чл. 26 от Правилника за вписванията: „Възбраната върху недвижим имот, срещу който е обърнато взискането, се вписва по искане на съдия-изпълнителя или на финансовия служител, който извършва публичната продан, с писма в два еднакви екземпляра, съдържащи освен данните в точки „а” – „в” на чл. 24, още и номера на изпълнителното дело и датата на изпълнителния лист и от кой съд е издаден.”
Вписването на тази възбрана не е обусловено нито от желанието на взискателя, нито от преценка по целесъобразност на съдебния изпълнител. Именно това, че вписването на възбрана върху имота, предмет на изпълнението, е задължително действие от изключителна компетентност само на съдебния изпълнител, обуславя качеството му на заинтересовано лице в производството по вписване, чиито задължения не могат да бъдат изпълнени без да е налице за него правната възможност за обжалва незаконосъобразни актове – откази по вписванията.
По т. 9. Процесуално легитимен ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване?
Считаме, че нотариусът е легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписавнията за вписване на акт, представен от него по силата на задлжението му по чл. 25, ал. 1, т. 5 от ЗННД и чл. 8 от Правилника за вписванията, като аргументите за това са изцяло аналогични на тези, изложени в предходния абзац.

По т. 10. Допустимо ли е освобождаване на молителите по вписване на актове относно недвижими имоти, на искови молби и постановени по тях решения, от заплащане на държавна такса за вписването, от кой орган и при какви предпоставки? Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК?

По този въпрос считаме за правилно становището, че чл. 83, ал. 2 от ГПК не е приложим в производството по вписване по следните причини.
Държавните такси за вписване, отбелязване и заличаване, се събират на основание чл. 4, б. „в” от ЗДТ и се събират от Агенция по вписванията в размер, определен в Тарифа за таксите, събирани от Агенция по вписванията, приета на основание чл. 4, б. „в” от ГПК с ПМС № 243/14.11.2005 г.
Разпоредбата на чл. 5 от ЗДТ е уредила хипотези на освобождаване от държавни такси, като не е предвидена възможност за освобождаване от държавни такси по чл. 4, б. „в” от ЗДТ. От друга страна, съдията по вписванията не разполага с правомощие, с каквото разполага съдът – да освобождава от внасяне на държавна такса за вписване, тъй като на него му е възложена проверка относно това дали е внесена или не държавна такса за вписване, като при невнесена държавна такса съдията по вписване отказва да извърши поисканото вписване.

По т. 11. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване (за определен имот или имоти) на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.

Считаме за правилно разбирането, според което при частично заличаване на ипотека относно определен имот или имоти, таксата за заличаване на ипотека (половината от таксата по чл. 2 от Тарифата за таксите, събирани от АВ (ТТСАВ)) се определя и дължи върху размера на погасения дълг.
Съгласно чл. 3 от ТТСАВ за заличавания се събира половината от таксата по чл. 2 – т.е. половината от таксата за вписване на съответния акт, чието заличаване се иска.
Съвременното ни право не познава т.нар. намаляване на ипотеката, което е било уредено в чл. 76 и сл. от Закона за привилегиите и ипотеките (отм.) . Сега чл. 21 от ПВп се ограничава да единствено да посочи, че частичното заличаване се извършва по същия начин, както заличаването изцяло, без да уреди какво представлява частичното заличаване.
При липсата на позитивна уредба за частично заличаване на ипотеката би следвало да приемем, че частично заличаване на ипотека би било налице тогава, когато се иска заличаване само по отношение на един или няколко имота, служещи като обезпечение на вземането, като ипотеката ще продължи да тежи върху останалите имоти, описани в ипотечния акт.
При положение че при заличаване се събира половината от таксата за вписване, би следвало при частично заличаване на ипотека (само по отношение на определени имоти от множеството ипотекирани имоти) таксата да се определя не върху целия размер обезпеченото вземане, а върху размера на вземането, което се погасява и за който размер се извършва заличаване върху конкретния имот. Това разбиране предполага в акта за частично заличаване на ипотека (по отношение на определени имоти) да се посочи размерът на погасената част от дълга, за която се иска заличаване. В случай че в акта за заличаване такъв размер не е посочен, държавна такса за заличаване ще следва да се определи при условията на чл. 3 от ТТСАВ върху целия размер на обезпеченото вземане.
Ипотеката се вписва в полза на кредитора за обезпечаване на негово вземане и от него зависи дали при искането за заличаване на ипотека върху конкретен имот ще направи и искане за намаляне на размера, за който е вписана ипотеката или не.
При липсата на изрично направено искане при частичното заличаване (по отношение на определен имот) да бъде намален размерът на обезпеченото вземане, то размерът на обезпеченото вземане, за което е извършено вписване, ще остане непроменен и в този случай държавната такса за заличаване по отношение на конкретния имот ще се определи върху целия размер на вземането.


ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВИСШИЯ
АДВОКАТСКИ СЪВЕТ:

ДАНИЕЛА ДОКОВСКА

i Подробно за това в съчинението на проф. Петко Венедиков „Действие на актовете за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти преди и след вписването им „Годишник на Софийския университет, том ХХХІІІ, 8, 1938/1939 г., с. 8-9.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Да се образува т.д.№ 7/ 2012 г. по описа на ВКС
Ново мнениеПубликувано на: 01 Мар 2013, 11:11 
Offline
Модератор
Модератор
Аватар

Регистриран на: 18 Авг 2009, 09:06
Мнения: 398
Р А З П О Р Е Ж Д А Н Е

Гр.София, 13.02.2013 г

В закрито заседание на 31.01.2013 г. беше проведено обсъждане на доклада на
комисията, определена за изготвяне на тълкувателно решение по т.д. № 7/2012 г. на
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия.
Предвид необходимостта от насрочване на ново заседание, което да обсъди и
гласува изготвения от докладчика проект за тълкувателно решение

РАЗПОРЕЖДАМ:

НАСРОЧВАМ ДЕЛОТО за 07.03.2013 г. от 14,00 ч. в зала № 15 на ІІ етаж от
Съдебната палата, за когато да бъдат уведомени всички съдии от Гражданска и
Търговска колегия на Върховния касационен съд.

Разпореждането да се публикува на външния и на вътрешния сайт на съда,
секция „Тълкувателни дела”.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД:
/проф.Лазар Груев/


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 12 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов