Кратък преглед на практиката на ВКС по чл. 473 ГПК /отм./ - обжалване отказите на съдиите по вписванията да извършат нотариално действие, респ. по чл. 577, ал. 1 ГПК – отказ да се извърши нотариално удостоверяване, каквото представляват вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закона, съгласно чл. 569, т. 5 ГПК.
І.
Период 2007 – 2009 год., включващ отмяната на стария ГПК и влизане в сила, от 1.03.2008 год. на новия ГПК.
Влизането в сила на новия ГПК доведе до противоречива практика по един основен въпрос, касаещ разглежданата материя, а именно:
– Подлежат ли на обжалване пред ВКС определенията на окръжния съд по частните жалби против отказа на съдията по вписванията.
Налице са две становища:
1. Не е налице производство по чл. 274, ал. 2, предл. 1, нито по ал. 3, т. т. 1 и 2 ГПК, поради което и последващият контрол за законосъобразност на определението на окръжния съд следва да се осъществи от функционално компетентния спрямо окръжния съд съответен апелативен съд, по аргумент от чл. 101, ал. 1 ЗСВ и чл. 276, ал. 2 ГПК.
2. Другото становище е за наличие на производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 предл. 1 ГПК – определения, с които се дава разрешение по други производства...
Съображенията за излагане на първото становище, намерило израз във постановени определения на ВКС с влизане в сила на ГПК са, че ВКС е компетентен да разглежда ЧЖ срещу определенията по чл. 274, ал. 1, когато те са постановени от въззивния съд и този съд за първи път се произнася по съответния въпрос – съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 1, както и при наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – т. е. предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивните решения, тези определения, посочени в чл. 274, ал. 3 ГПК – т. 1 – определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и т. 2 – определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Оттук се налага изводът, че компетентността на ВКС да разгледа дела по частни жалби срещу определения е в зависимост от постановяването им от въззивен съд. В производство, образувано по частна жалба против определението на окръжния съд, с което е оставен в сила отказа на съдията по вписванията да извърши вписване, отбелязване или заличаване, не е налице производство нито по чл. 274, ал. 2, изр. 1, нито по ал. 3 ГПК и тези съдебни състави, поддържащи това становище, обосновават този извод с предвиденото в чл. 577, ал. 1 ГПК /както и в чл. 473 на отм. ГПК/ - отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба пред окръжния съд. Вписванията, отбеязванията и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон, са от категорията на нотариалните удостоверявания – чл. 569, т. 5 ГПК и когато касаят недвижим имот, те се осъществяват от съдията по вписванията от службата по вписванията, в чийто район се намира имотът. Самото вписване обхваща комплекс от действия, регламентирани в Правилника за вписванията и в Закона за кадастъра и имотния регистър, приложими съответно за съдебни раойони, в които липсва обнародвана заповед по чл. 73, ал. 1 ЗКИР и за такива, в които е въведен имотен регистър / чл. 74, ал. 1 ЗКИР/. Целите на вписването са да се даде гласност относно определени права и правни състояния. При извършването му съдията по вписванията действува като държавен орган, осъществяващ контрол съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията дали актът подлежи на вписване, налице ли са специалните изисквания за вписване на съответния подлежащ на вписване акт, съдържа ли този акт елементите по чл. 6 ПВп. С оглед на това се извежда изводът, че вписванията са държавни актове, извършвани от длъжностни лица в кръга на тяхната предметна и териториална компетентност. В производството по обжалване на отказа на съдията по вписванията по чл. 577, ал. 1 ГПК окръжният съд действува като контролна съдебна инстанция относно законосъобразността на обжалвания акт. Окръжният съд разглежда жалбата по реда за разглеждане на частни жалби, но не може да издаде нотариалното удостоверяване. Ако установи, че са налице условията за него, може да отмени отказа за вписване и да постанови вписването на съответния акт от съдията по вписванията. Правомощията му са контролно-отменителни, може само да отмени отказа, но не и да извърши вписването. Ето защо е изключен извод, че при постановяване на определението като контролен орган, без да може сам да извърши вписването, окръжният съд действува като въззивна инстанция.
Затова и определението на окръжния съд не може да се обжалва пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, нито по ал. 3 ГПК.
Пр.: Опр. 279 от 24.07.2008 год. по ч. гр. д. № 1130/2008 год., V г. о., Опр. 309 от 29.09.2008 год. по ч. гр. д. № 1542/2008 год. V г. о. Опр. 379 от 6.10.2008 год. по ч. гр. д. № 816/2008 год., ІІ г. о., в което съставът се е позовал и на тълкуването, дадено в ТР № 3/2005 год. ОСГК на ВКС, в което е разгледан въпроса за компетентостта за разглеждане на ЧЖ срещу определения за прекратяване на производството пред окръжния съд по обжалване действията на съдия-изпълнител, но за прекратяването на производството. Опр. № 291 от 17.07.2008 год. поч. Гр. д. № 918/2008 год. ІІ г. о., същото позоваване на горното ТР.
Второто становище поддържа наличието на хипотезата на чл. 274, ал. 3 ГПК за допустимост на обжалване през ВКС на определенията на окръжния съд, с които е оставен в сила отказ на съдията по вписванията. Налице са множество определения на състави на ВКС, с които съдът се е произнесъл по същество на спора, което означа имплицитно приемане на допустимостта на производството по частните жалби против определенията на окръжните съдилища, с които последните са се произнесли по отказ на съдията по вписванията. Аргументи за това становище, поддържано и от мен, могат да се почерпят от самата самостоятелна регламентация в чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, като посочването в нея на „постановени от въззивна инстанция” не следва да се тълкува в поддържания и посочен по-горе смисъл за това, че окръжният съд не е въззивна инстанция в този случай. Вторият аргумент е и ал. 3 на чл. 274 ГПК, с изрично посочване на определенията на въззивните /пак/ съдилища, подлежащи на обжалване пред ВКС, в насоката на факултативното касационно обжалване и на определенията, както и на решенията. Т.е. в ГПК е предвиден един нов подход, за разлика от отменения ГПК, а именно – посочено е кои определения на въззивния съд могат във всички случаи да се обжалват пред ВКС и кои - само ако са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. И считам, че в хипотезата на ал. 3 определенията на окръжните съдилища по същество на отказите на съдиите по вписванията подлежат на касационно обжалване, при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а тези, с които окръжният съд е прекратил производството пред него ще подлежат на обжалване по ал. 2. Ако възприемем тезата за това, че окръжният съд в случая не е въззивна инстанция, съгласно употребения термин в закона, то определенията му, с които е прекратено производството, и тези, с които се е произнесъл по същество на отказа, ще подлежат на обжалване пред по-горния апелативен съд и практика пред ВКС по тези въпроси не би се изработила. Аргумент против такова виждане може да се изведе и от характера на произнасянето на съдията по вписванията – същият постановява свой акт, въз основа на своята компетентност, възложена му от закона, този акт има своите последици - постигне целите на вписването, поради което и представлява правораздавателен акт, подлежащ на обжалване с оглед осигуряване защита против него. Затова считам, че последната следва да се осъществи включително и с произнасяне на ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Неудачно, според мен, е позоваването на ТР № 3/2005 год., тъй като то касае частните жалби против определенията за прекратяване на производството пред окръжния съд по обжалване действията на съдия - изпълнителя /частния случай/, но извън обхвата на произнасянето по него остава въпроса за частните жалби против определенията на окръжния съд по същество при обжалване на действията на съдия-изпълнител, за които на общо основание се прилага чл. 218а, ал. 1, б. „в” ГПК /отм./.
ТР № 1/2001 год. т. 5, ал. 5 за необжалваемост на определение, срещу което е подадена ЧЖ, която подлежи на разглеждане от ВКС по чл. 274, ал. 2 ТР № 1/2001 год. – т. 6 запазва значението си и при новата процесуална уредба относно обжалваемостта на определението по чл. 577, ал. 1 ГПК, аналогично на чл. 473, ал. 2 ГПК /отм./ за отказ да се извърши нотариално удостоверяване – определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие, подлежащи на обжалване пред ВКС по реда на факултативното обжалване по ал. 3 на чл. 274 ГПК. Те представляват актове, с които се слага край на производството по подадена молба за вписване на дадено обстоятелство или за заличаването му, поради което считам, че поделжат на обжалване пред ВКС.
Наличието на противоречива съдебна практика обосновава необходимост от постановяване на тълкувателно решение по спорния въпрос, така както е налице и образувано производство по ТР № 1/2008 год. на ОСГК на ВКС по другия спорен въпрос – дължи ли се от общините внасяне на държавна такса за вписване на актове за частна общинска собственост, с оглед разпоредбата на чл. 84, т. 3 ГПК.
Съгласно Конституцията – чл. 124, върховният съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища се осъществява от ВКС, като той не е ограничен от инстанционната компетентност на съда, поради което и този въпрос не е обусловен от констатираната различна практика на отделните състави, посочена по-горе.
ІІ.
Анализът на съдебната практика на ВКС в посочения период 2007 – 2009 год. налага извеждане на някои изводи относно производството по вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване.
1. По въпроса за актовете, подлежащи на вписване – чл. 112, чл. 114 ЗС, чл. 4 ПВп посочва кои актове се вписват
В практиката на ВКС са разгледани частни жалби против откази на съдиите по вписванията да впишат
- законна ипотека - решения на ОбСЗГ - актове за частна общинска собственост - възбрана върху недвижими имоти, вписване и заличаване - съдебно решение /по чл. 282, ал. 1 ГПК – допускане на съдебна делба, който не е от категорията актове, подлежащи на вписване, макар и да има самостоятелно значение и се ползува със сила на пресъдено нещо - допълнителен договор към договор за доброволна делба - искови молби – за съдебна делба неправилно е отказано да се впише, тъй като делбата представлява трансформация на правото на собственост на няколко лица, чрез различни способи, в основата на които стои или принудителното изкупуване на дял, или замяна на вещно права, т. е. сделки за прехвърляне на вещни права.
Като в повечето случаи отказите са постановени поради неизпълнение на изискванията за достатъчна индивидуализация на имота или вещите, както и пълна идентификация на същите, включително и в молба за вписване на законна ипотека. Позоваването в някои от отказите е на чл. 6, ал. 1, б. „в” ПВп, съгласно допълнението с Д. в. бр. 69/2004 год. относно изискването за посочване на естеството /вида/, трайното предназначение, местността, общината и границите при означението на имота, до който се отнася акта. Неизпълнението на всяко едно от посочените изисквания се тълкува от съдията по вписванията като пречка да се извърши исканото вписване на акта, който строго формален подход считам за неправилен, а и в този смисъл е Опр. № 270 от 28.07.2008 год. по ч. гр. д. № 968/2008 год. ІV г. о. –Достатъчно е за вписване на представения договор за прехвърляне на имот, съгласно чл. 52, ал. 2 ППЗСПЗЗ обстоятелството, че обектът на транслативната сделка е индивидуализиран в договора, а и „целта на вписването е да се даде гласност на подлежащите на вписване актове. Посочената цел обуславя вида и обсега на упражнявания контрол от съдиите по вписванията върху актовете, представени за вписване”.
В тази връзка интерес представлява и гр. д. № 4994/2008 год., ІV г. о., което е в производството по допускане на касационното обжалване – чл. 288 ГПК. Въззивният съд е отхвърлил иск по чл. 336, ал. 1 ГПК, като е приел, че разпоредителната сделка в полза на ищцата е осъществена след вписана възбрана по искане на съдебен изпълнител върху имота, поради което и е непротивопоставима на взискателя по изпълнението. Възбраненият имот е гараж, собственост на длъжника, който не е описан, съгласно предвидените в чл. 26 ПВп във вр. с чл. 24 и чл. 6 от същия реквизити – неясно са посочени границите му, не е посочена площта, ид. ч. от общите части и правото на строеж върху поземления имот, сгрешено и името на длъжника, собственик /Рашков вместо Рашковски/. Поставен е въпросът за действителността на вписаната възбрана с оглед тези нарушения, като според мен правилно съдилищата са приели, че последните не могат да доведат до извод за липса на вписана възбрана върху имота, както е поддържал ищецът в производството. От съвкупния анализ на доказателствата е установено, че към момента на вписване на възбраната по искането на ЧСИ длъжникът не е имал друг гараж в тази сграда, възбраненият имот може да се идентифицира с посочване на собственика му и местонахождението му, но така или иначе, при спазване на реквизитите в Правилника не би се стигнало до този спор.
Отказ да се впише нот. акт за констатиране право на обитаване на терасовидна стая –находяща се на последния етаж в сграда – в действуващото законодателство не е уредено като самостоятелен вид такова вещно право върху чужда вещ – право на обитаване, както и правото на употребление и плодоползуване, както в отменения ЗИСС. Следователно, то не може да бъде придобито по давност, на което основание е бил издаден нотариалния акт, вписването на който правилно е отказано.
Интересен от практическа гледна точка е и въпросът за вписване на решенията на ОбСЗГ, представляващи актове, с които се признава право на собственост, съгласно чл. 4, б. „а” ПВп подлежат на вписване. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ влязлото в сила решение за възстановяване на собствеността, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нот. акт за собствеността върху имота. Вярно е, че не всяко позитивно решение има това значение, а само тези, с които се възстановява правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници върху индивидуално определен имот /чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ/ и решението по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ – с влязъл в сила план за земеразделяне, но в практиката се постановяват откази, когато земеделските земи са в строителни граници, въпреки наличието на представени скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5, 6 и чл. 13а ППЗСПЗЗ, издадени от техническата служба. Налице е индивидуализиран по площ, граници и местност и сигнатура по плана земеделски имот, фактическият състав на земеделската реституция е приключил с постановяване на решението на ОбСЗГ и е настъпило конститутивното му действие. В този смисъл е практиката на ВКС по приложението на ЗСПЗЗ по вещни искове относно легитимацията на ищците като възстановени собственици, поради което и се констатира такова противоречие в поризводството по искането на такива собственици да впишат решенията на ОбСЗГ и получават отказ. ---- Реш. № 476 от 17.03.2005 год. по гр. д. № 2712/2003 год. ІV г. о.----„ФС на земед. реституция се счита за осъществен с постановяване на решение от надлежния орган на поземлената собственост и заверката на скицата от общ. техническа служба не е елемент от конститутивното действие на решението, то има само информативно значение”.
В практиката е поставен и въпросът за това, кой е легитимиран да обжалва отказите на съдиите по вписванията, и в частност дали нотариусите имат това право. Почти единодушно е становището в практиката, че те не са легитимирани, тъй като не са страна в производството, нито представител на такава страна.
Снежанка Николова Съдия от ВКС
|