КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Определение № 685 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 553/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева
чл. 86,
чл. 108 ЗС



Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, № 326 от 15.01.2010 г. постановено по гр. д. № 815/2008 г., с което е отменено решение № 777 от 07.10.2008 г. на Сливенски районен съд по гр. д. № 1148/2006 г. и вместо него е признато за установено по отношение на "Д" А. /в несъстоятелност/, че Н. А. К. в качеството му на Е. "Н" е собственик на поземлен имот № 1* с площ 2,308 дка, ведно с построения в него производствен цех със застроена площ от 1501 кв. м. и масивна постройка с площ 28,60 кв. м., находящ се в землището на с. Б., община С., както и на поземлен имот № 1* с площ 4,460 дка в същото землище.
Жалбоподателят "Д" А. /в несъстоятелност/ поддържа, че обжалваното решение е необосновано, постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се позовава на т. 1 и 2 от визираната разпоредба като сочи, че в постановеното решение съществени материалноправни въпроси относно приложението на чл. 113 във вр. с чл. 112 и 115 ЗС, относно правото на собственост върху имота, както и процесуалният въпрос за приложението на чл. 188 ГПК (отм.) са решени в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата. Приложени са съдебни решения.
Ответникът по жалбата Н. А. К. в качеството му на Е. "Н" в писмения си отговор поддържа, че не следва да бъде допускано касационно обжалване, тъй като не са налице посочените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) Ищецът Е. "Н" се легитимира като собственик на двата поземлени имота, идентифицирани по плана за земеразделяне на с. Б., и на двете постройки в единия от тях чрез закупуване от публична продан в изпълнително производство с постановление за възлагане от 19.05.2004 г. Установено е, че производствения цех и пристройката са били построени от АПК "Г", с. Б. през 1983 г. като "навес за машини"; през 1992 г. е направена преоценка на имуществото на ТКЗС "П" /в ликвидация/ и за навеса е определена първоначална стойност 260 000 лв.; той е изнесен на търг и с договор от 24.04.1993 г. е продаден от ликвидационния съвет на ТКЗС "П" на Д. А. М. като "промишлен цех обект № 12" /според договора/ и като "навес метален Д. "/ във фактурата за плащане/. Приобретателката е продала имота на сина си А. И. М. с нотариален акт № 186 от 04.11.1993 г. С нотариален акт № 112 от 31.07.2002 г. върху имота е била учредена договорна ипотека в полза на ПИБ за обезпечаване на кредит на "Д" ЕООД, с. Б. с управител А. Банката се е снабдила с изпълнителен лист поради неплащане на кредита и е насочила изпълнението върху ипотекирания имот. В резултат на извършената публична продан ищецът е придобил имота по силата на постановление за възлагане на съдия-изпълнител от 19.05.2004 г.
Същевременно е установено, че на 17.06.2003 г. е заведена искова молба от "Д" А. против А. И. М. и "Д" ЕООД по чл. 108 ЗС относно правото на собственост върху два производствени цеха - "зъбно колело" и "ВМЗ" с площи съответно 1656 кв. м. и 1440 кв. м. в с. Б. и прилежащ терен, обособен като ПИ № 1* с площ 5 067 кв. м. и ПИ № 1* с площ 6 768 кв. м. Исковата молба е вписана на посочената дата. С решение на Сливенски районен съд по гр. д. № 1473/2003 г., влязло в сила 06.04.2007 г., искът е уважен, като по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) е отменен договора от 19.10.1993 г., с който Д. М. е придобила имота и нотариален акт № 186 от 04.11.1993 г., с който го е прехвърлила на сина си. Въззивният съд е приел, че това решение не е било вписано в предвидения от закона шестмесечен срок, нито по-късно.
Ответникът легитимира правото си на собственост чрез акт за държавна собственост № от 16.12.1994 г., съставен относно тези два производствени цеха, където е отбелязано, че са предоставени на "Д" ЕООД за оперативно управление. Според приетата счетоводна експертиза имотът е включен в активите на дружеството към 31.12.2002 г., но не може да се установи момент на придобиване и основание за това. Същевременно, представен е договор за наем на метален навес с площ 1440 кв. м., сключен между ТКЗС "П" и "Д" ООД на 16.09.1992 г. и данни за заплащан наем по него. От приетите счетоводни експертизи се установява, че макар в различните документи недвижимият имот да е отразяван като "метален навес", "метален навес за машини", "цех Д. ", "навес за машини" и "навес метален Д. " се касае за един и същи недвижим имот.
За да уважи предявения иск съдът е приел, че исковата молба по гр. д. № 1473/2003 г. е вписана на 17.06.2003 г., но след като влязлото в сила решение за уважаване иска за собственост на "Д" А. против "Д" ЕООД и А. М., не е било вписано, то ефектът от вписаната искова молба е заличен и решението е непротивопоставимо на придобитите от ищеца като трето лице вещни права над процесните имоти. С оглед на това собствеността подлежи на доказване в настоящия процес. Съдът, при преценка на горепосочените доказателства, е достигнал до извод, че имотът е бил собственост на ТКЗС"П" въз основа на извършено строителство през 1983 г. и последващо заприходяване, а не на "Д" ООД. Досежно правата на ответника съдът е приел, че дружеството не е доказало придобиване на собствеността по силата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) чрез включване на имуществото в капитала, тъй като не е доказано към 1991 г. имотът да е бил предоставен на дружеството за стопанисване и управление. С оглед на това имотът понастоящем е собственост на ищеца.
Въз основа на горните данни и при извършената преценка на посочените основанията за допускане на касационно обжалване, съдът счита, че такива не са налице.
Първият визиран от касатора въпрос е относно действието на вписването на искови молби и съдебни решения, който според него е разрешен в противоречие с практиката. Този въпрос е обуславящ изхода на спора. При решаването му съдът е взел предвид разпоредбата на чл. 115, ал. 2, пр. 2 ЗС, според която ако съдебното решение по вписана искова молба не бъде вписано в шестмесечен срок от влизането му в сила, то вписването губи действието си, т. е. заличават се последиците от вписването на исковата молба. Представените решения на ВКС по този въпрос обаче не са пряко относими към спора. Решение № 1* от 14.11.2006 г. по гр. д. № 1072/2005 г. на IV г. о. касае вписване на искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и реда на вписването на искови молби и други актове при няколко отчуждителни сделки, но не разглежда хипотезата на невписване на решение при вписана искова молба. Решение № 1* от 10.12.2008 г. по гр. д. № 3586/2007 г. на III г. о. постановява, че невписаното съдебно решение е непротивопоставимо на взискателя по изпълнителното дело на основание чл. 347, б. "а" ГПК (отм.), но в случая въпросът е за противопоставимост спрямо купувача от публичната продан, а не спрямо взискателя. Решение № 15 от 18.02.2009 г. на Окръжен съд - Видин по гр. д. № 335/2008 г., влязло в сила, разглежда придобиване на имот при невписана искова молба и последващо вписване на съдебното решение, т. е. хипотеза обратна на настоящата. Дори и да се приеме, че решението по гр. д. № 1473/2003 г. е било вписано, видно от копието на л. 32-34 от гр. д. № 257/2006 г. на Сливенски районен съд, това не обуславя други правни изводи и противоречие на решението с цитираната практика, тъй като е приложима нормата на чл. 372, ал. 2 ГПК (отм.), сега чл. 482, ал. 2 ГПК, според която купувачът от публична продан става собственик на вещта независимо дали тя е принадлежала на длъжника, т. е. покупката от публична продан е своеобразен оригинерен способ за придобиване. С оглед на това правата на ищеца не са обусловени от правоприемство с длъжника по изпълнителното дело.
Вторият въпрос, от значение за изхода на спора, е за правото на собственост върху имота с оглед начина на придобиването му; по-конкретно се твърди, че съдът е приел ТКЗС "П" за първоначален собственик без да е изяснил придобивния способ. Така поставен въпросът е от значение за правилността на конкретното обжалвано решение, а не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, не е налице поддържаното допълнително основание - противоречие с практиката на съдилищата по този въпрос. Посочени са решение № 195 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 4951/2007 г. на I г. о. и Решение № 407/12.06.2009 г. по гр. д. № 891/2008 г. на II г. о. Първото решение третира забраната да се придобива имот по давност при действието на чл. 86 ЗС, както и невъзможността правото на собственост да се доказва с вписвания в разписни листове към кадастрални или регулационни планове. Това е хипотеза, различна от настоящата. Второто решение се отнася до придобиване на имот в резултат на търг и изисква да има сключен писмен договор; разглежда и въпроса за заприходяване на едно имущество по баланса, което не съставлява основание за придобиване по чл. 77 ЗС. Тази фактическа обстановка също е различна от настоящата, а и съдът не е основал изводите си за собствеността въз основа на включването на имуществото в баланса на предприятието. В обжалваното решение е прието, че АПК, респ. ТКЗС е бил собственик на сградите въз основа на извършено строителство през 1983 г. в имот със земеделски характер, така че е посочен придобивен способ. Дали този извод е правилен или не, не може да се преценява в настоящето производство, тъй като неправилността на решението е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче може да се разглежда само ако са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е за приложението на чл. 188 ГПК (отм.), уреждащ задължението на съда да обсъди и прецени всички доказателствата. Този въпрос според касатора е решен в противоречие с практиката: Решение № 189 от 2005 г. на IV г. о., решение № 221 от 2002 г. на I г. о. и др. От тези решения е представено само второто, което визира задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, вместо преди съществувалата по отменения чл. 206 ГПК (отм.) контролно-отменителна дейност. Това решение е неотносимо към визирания правен въпрос. Преценката на доказателствата има отношение към правилността на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото тази преценка винаги е конкретна, свързана е с особеностите на съответния правен спор, докато чл. 280, ал. 1 ГПК има предвид разрешаването на принципен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора въпрос е обусловил правните изводи на съда, но не и дали те са законосъобразни. Следователно проверката на законосъобразността на обжалвания акт, включително и досежно изпълнението на задължението на съда да прецени всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност, може да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Виж в този смисъл ТРОСГКТК № 1/2009 г. от 19.02.2010 г., т. 1.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение, № 326 от 15.01.2010 г. постановено по гр. д. № 815/2008 г. по касационната жалба на "Д" А. /в несъстоятелност/, гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.