КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Съдебен акт
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1832

гр. София, 26.06.2023 г.


Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. д. № 1188/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Й. П., представляван от адв. Д. Г., срещу определение № 2754 от 02.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 13589/2022 г. на Софийския градски съд, което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя частна жалба срещу определение № 1965 от 13.12.2022 г. на съдия по вписванията при Софийския районен съд за отказ от вписване на препис-извлечение от протокол от 12.03.1975 г. по гр. д. № 658/1975 г. на СРС.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с молба вх. № 94700/13.12.2022 г. от адв. Д. Г., пълномощник на М. Й. П., е отправено искане за вписване на препис-извлечение от съдебно-спогодителен протокол от 12.03.1975 г. по гр. д. № 658/1975 г. на Софийския районен съд, с нотариална заверка рег. № 13015 от 30.11.2022 г. на помощник нотариус А. С. при нотариус И. И. – Ж., рег. № 701 на НК. Изложени са съображения, че съгласно чл. 112 б. „г“, предл. 2 ЗС на вписване подлежат съдебно-разпределителните протоколи за делба на недвижими имоти, като правилото на чл. 8, ал. 3 ПВ предписва възможност за вписване и на извлечение от акта, но систематичното място на нормата навежда на извода, че се отнася за нотариален акт. Изрично е предвидена възможност за вписване и на препис-извлечение от искова молба (чл. 12, ал. 1 ПВ). Разпоредбата на чл. 115 ал. 1 ЗС определя ред за обявяване на съдебен акт, чието постановяване е предпоставено от вписване и на сезиращата молба чрез представен препис от решението. Съдебно-разпределителният протокол е равнозначен на съдебно решение, което налага и за нуждите на вписването да бъде третиран по идентичен начин. Тъй като не е налице изрично предвидена възможност за прилагане на извлечение от съдебен акт, прилагане по аналогия на правилото на чл. 8, ал. 3 ПВ е допустимо само при идентифициран друг значим интерес, който би бил несъвместим с огласяване на пълното съдържание на съдебния акт, като преценката на молителя не отговаря на тези критерии, поради което и не е достатъчна за да обоснове изключение от изискването за представянето му в цялост.
Наред с това съдът е приел, че дори нормата на чл. 8, ал. 3 ПВ на общо основание да се прилага и към съдебните актове, нотариусът не е овластен да прави извлечение. Съгласно чл. 591 ГПК нотариусът е компетентен да сравни представен му документ с първоизточника и е обвързан от заявеното искане за съдействие. Понеже на огласяване подлежи съдебен акт, единствено съдът е в състояние да осигури наложителното пълно съответствие между извлечената част от акта и обективираната воля. Поради това съдът е приел, че представеният документ не отговаря на изискуемата форма, за да бъде вписан. Също така е посочил, че представеното фотокопие от него затруднява разчитането му и лишава от възможността съдията по вписванията да изпълни задълженията си по чл. 42 ПВ, като в охранителното производство молителят дължи съдействие за изпълнение на тази публична функция като осигури четлив препис от подлежащия на вписване акт, както чрез прилагане на наличния у него оригинален документ, така и чрез избиране на друг подход за фотокопиране или чрез изготвяне на препис чрез дословното преписване на съдебния акт и удостоверена идентичност на съдържанието. По тези съображения отказът на съдията по вписванията е приет за правилен.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Какъв е характерът на издадения на основание чл. 569, т. 2 ГПК препис - извлечение от официален документ - съдебен акт и чия е компетентността за съставянето на такъв препис – извлечение“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи на страните, които имат значение за решението по делото, в това число и в производствата по частни жалби“; 3. „Дали разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ПВ е приложима само по отношение на нотариалните актове или касае преписи от други актове, които по разпореждане на закона подлежат на вписване, в това число и съдебни актове“; 4. „Чия е компетентността да се извърши препис - извлечение от съдебен акт, който да бъде представен за вписване“; и 5. „Допустимо ли е съгласно разпоредбите на ПВ вписването на препис от съдебен акт, подлежащ на вписване, или следва да бъде представен в цялост“. Поддържа се, че по първите два поставени въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението на касатора, а последните три въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице.
Формулираният на първо място въпрос, за който се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за правилността на поставения отказ на съдията по вписванията. С т. 6 от ТР № 7/25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в ПВ съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „а“ ПВ) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ). В случая въззивният съд е посочил, че представеният заверен препис на съдебния акт затруднява разчитането му и лишава съдията по вписванията от възможността да изпълни задълженията си по чл. 42 ПВ относно идентификацията както на страните, така и на имота. При констатирани несъответствия, извършването на вписването следва да бъде отказано съгласно чл. 32а ПВ, тъй като нередовностите на акта не могат да се отстранят в рамките на производството по вписване.
Следва да се отбележи, че относима към втория въпрос практика всъщност не е посоченото от частния касатор определение № 353 от 27.06.2017 г. по ч. т. д. № 893/2017 г. на ВКС, II т. о., а ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Доколкото въззивното определение е изцяло съобразено с тази практика, не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следващите два въпроса, повдигнати в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – по отношение на какви актове е приложима разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ПВ и кой е компетентният орган да състави заверен препис-извлечение от съдебен акт, който да бъде представен за вписване, с оглед посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното определение сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение и също не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване.
Последният въпрос не е бил предмет на разглеждане в обжалваното определение и не е формирал решаващите изводи на въззивния съд, поради което и той не може да обуслови допустимостта на обжалването. Наред с това по този, както и по предходните два въпроса, по отношение на които касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са налице и визираните в т. 4 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допълнителни предпоставки.
Определението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2754 от 02.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 13589/2023 г. на Софийския градски съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ