КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4108
гр. София, 18.09.2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Бошнакова к. ч. гр. дело № 1336 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Г. Б. против определение № 3316 от 07.03.2024 г. по гр. дело № 2534/2024 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-IН, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 75 от 24.01.2024 г. на съдия по вписванията при Софийски районен съд. С последното е отказано извършването на нотариални действия по реда на чл. 569, т. 5 ГПК – вписване на решение № 839 от 15.01.2024 г. по гр. дело № 47253/2023 г. на СРС, ГО, 139-ти състав, с което е утвърдено споразумение относно имуществените отношения между съпрузи при развод по взаимно съгласие по чл. 51, ал. 1 СК, като се поставя в дял и изключителна собственост на М. Г. Б. апартамент № 14 с идентификатор *****, находящ се в [населено място], район „С.“,[жк], [жилищен адрес] и апартамент * с идентификатор *****, находящ се в [населено място], район „С.“,[жк], [жилищен адрес].
Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Иска неговата отмяна.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима.
Охранителното производство е започнало по заявление (молба) на жалбоподателя М. Б. с искане да се впише решение от 15.01.2024 г. по гр. дело № 47253/2023 г. по описа на СРС, ГО, 139-ти състав, с което е допуснат развод по взаимно съгласие и утвърдено споразумение относно имуществените отношения между съпрузите по чл.51, ал.1 СК. Представени са три преписа от акта, чието вписване се искане и нареждане за заплатена такса в размер на 186.15 лева.
Съдията по вписвания е отказал да извърши исканото вписване.
За да остави без уважение частната жалба срещу отказа на съдията по вписванията по чл. 32б ПВп, въззивният съд е констатирал две пречки за извършване на вписването на горепосоченото решение. Първата – неспазването на императивното правило на чл. 264 ДОПК за представяне към заявлението на удостоверение за данъчна оценка на двата имота и декларации по чл. 264 ДОПК от бившите съпрузи, тъй като със съдебното решение по чл. 51, ал. 1 СК се одобрява взаимната воля на съпрузите за поставяне в дял на единия от тях на придобити в режим на съпружеска имуществена общност недвижими вещи и тази договореност притежава вещнотранслативни последици, което налага извършване на проверка по чл. 264 ДОПК от съдията по вписванията. Втората – невнасяне на пълния размер от 370.32 лева на дължимата по чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията (ТДТСАВп), която се определя върху стойността на имуществото, предоставено в дял с утвърденото с решението за развода по взаимно съгласие споразумение по чл. 51, ал. 1 СК, и която стойност представлява удостоверявания от съдебното решение материален интерес – 249260 лева за апартамент № 14 и 120700 лева за апартамент № *, а не върху половината от ликвидиращата се съпружеска имуществена общност, която престава да съществува с прекратяването на брака и която по правната си природа е бездялова.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят М. Б. навежда наличието на предпоставките, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя за правен въпрос начина на определяне на материалния интерес, върху който се заплаща дължимата държавна такса за обявяване на решение за прекратяване на съпружеска имуществена общност поради развод, по чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията (АВп), в случаите, когато собствеността върху недвижимия имот е вече била вписана по личните партиди и на двамата съпрузи преди прекратяването на брака. Релевира и неговата очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – така т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт.
Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частна касационна жалба до разглеждане и поддържани в изложението към нея в случая не са налице.
За да са налице специалните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, наведени в изложението към жалбата, заедно с правния въпрос от значение за изхода по конкретно дело, който изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното определение, трябва същият да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Правният въпрос, разрешен в обжалвания акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Така формулираният от жалбоподателя в изложението към жалбата правен въпрос, свързан с вписването на собствеността върху недвижимите имоти по личните партиди и на двамата съпрузи преди прекратяването на брака, не е обуславил решаващите изводи във въззивното определение и не изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното определение. Основният мотив на въззивния съд за потвърждаване на отказа на съдията по вписванията е неспазването на императивното правило на чл. 264 ДОПК за представяне към заявлението на удостоверение за данъчна оценка на двата имота и декларации за наличие или липса на данъчни задължения от бившите съпрузи. Констатираният в обжалваното определение недостатък на исканото със заявлението вписване е равностоен (достатъчен) за извода, че е налице нередовност на заявлението – така и т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а по него няма повдигнат от жалбоподателя въпрос. Другия извод за невнасяне на дължимата за исканото вписване такса по чл. 2, ал. 1 ТДТСАВп, което е самостоятелно основание за обосноваване на отказ от вписване и разгледано като такова в обжалвания акт, въззивният съд е извел от определянето й по удостоверения материален интерес в решението за развод с утвърденото споразумение и представляващ именно стойността на дела, формиран по така утвърденото с решението споразумение. В обжалвания акт не се съдържат констатации относно предходните вписвания за имота/ите, включен/и във формирания дял, и значението на тези вписвания за определянето на удостоверения в решението материален интерес, респ. за дължимата за исканото със заявлението вписване такса, събирана от АВп.
Изложеното изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното определение по повдигнатия въпрос и по него не е необходимо настоящият състав да обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е обосновано и с доводи в изложението към частната касационна жалба, които имат значение за правилността на определението като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. За него не е налице и твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
За да обоснове извода за невнасянето на дължимата за исканото вписване такса по чл. 2, ал. 1 ТДТСАВп, респ. за начина на нейното определяне, въззивният съд е изложил съображения за стойността на дела, формиран със споразумението и включващ в случая получените два недвижими имота на обща стойност 370320 лева (249620 лева и 120700 лева), и представляваща удостоверения в решението за развода с неговото утвърждаване материален интерес. Излагането на допълнителни мотиви за този негов извод, представляващ и допълнителен такъв за нередовността на заявлението, с възприетото в трайно установената практика на ВКС (определение № 270 от 04.05.2011 г. по гр. дело № 214/2011 г., ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 352 от 18.05.2010 г. по т. дело № 367/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 686 от 05.10.2012 г. по гр. дело № 579/2012 г. на ВКС, ГК., ІV г. о.) тълкуване на чл. 7, т. 1 ТДТССГПК не води до извод за очевидната му неправилност. Тези мотиви са обосновани с еднаквото прилагане на закона и с изискването за определянето на таксата за вписване съгласно чл. 2, ал. 1 ТДТСАВп именно от цената, по която актът е таксуван. А съгласно чл. 7, т. 1 ТДТССГПК и приетото в посочената практика тълкуване дължимата държавна такса по производството, по което е постановено решението за развода по взаимно съгласие се определя не върху половината от ликвидиращата се съпружеска имуществена общност, която престава да съществува с прекратяването на брака и която по своята правна природа е бездялова, а върху полученото имущество в изключителен дял, формиран със самото споразумението, когато с него бившите съпрузи са уредили всичките си лични и имуществени взаимоотношения от брака.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3316 от 07.03.2024 г. по гр. дело № 2534/2024 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.