О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4641 гр. София, 16.10.2024 год.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РАДОСТ БОШНАКОВА като изслуша докладваното от съдия Р. Бошнакова к. ч. гр. дело № 1962 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадено от В. В. Б., чрез процесуалния й представител, против определение № 5573 от 16.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2684/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение на съдия по вписванията при Служба по вписванията – гр. София (СВп - София) от 16.02.2024 г. по молба (заявление) вх. № 10243 от 16.02.2024 г. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдията по вписванията неправилно е приел, че не е установена идентичност на имената на наследодателката й (нейна майка) по представените протокол от 14.05.1959 г. и удостоверение за наследници, преценени с другите документи (като данъчна оценка на имота), приложени към молбата за вписване, а и същият е следвало да поиска представянето на удостоверение за идентичност на лице с различни имена. Навежда, че е налице и надлежно заверена от нейния процесуален представител скица, издадено от АГКК с електронен подпис, макар и по заявление на друго лице – „Гео Мобай“ ООД. Иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на вписването на протокола. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. Охранителното производство е започнало по заявление (молба) на жалбоподателя В. Б. с искане да се впише протокол от 14.05.1959 г. по гр. дело № 1911/1959 г. на Софийски народен съд, по който е одобрена съдебна спогодба за делба на наследствен имот, представляващ дворно място с построена в него паянтова сграда (къща) в [населено място], кв. Н., [улица]. Представени са три заверени преписа от протокола, копия от данъчна оценка, скица на поземления имот и удостоверения за наследници на С. М. Г. и А. М. Т., пълномощно и вносна бележка за внесена държавна такса от 15 лева. Съдията по вписвания е отказал да извърши вписване на протокола поради невъзможността да се установи в производството искането за вписването да изхожда от страна по акта или негов наследник при липсата на удостоверение за идентичност на имена на едно и също лице, а и поради неизпълнение на изискванията на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията (ПВп) с прилагането на схема в заверено копие вместо в оригинал или нотариално заверен препис. За да остави без уважение частната жалба срещу отказа на съдията по вписванията по чл. 32б ПВп, въззивният съд е приел, че жалбоподателят В. Б. е поискала вписване на съдебна спогодба по протокол от 14.05.1959 г. по гр. дело № 1911/1959 г. на СНС, една от страните по която е С. М. К., но е представила удостоверение за наследници на С. М. Г.. А при липсата на удостоверение за идентичност на имена, за която съдията по вписванията няма възможност да дава указания съобразно задължителните разрешения по т. 1 от ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, молителят В. Б. не е доказала правния си интерес да инициира производство пред Агенция по вписванията и само изложеното представлявало достатъчно основание за постановения отказ. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят В. Б. навежда наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 288, ал. 2, пр. 3 ГПК и на специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли съдията по вписванията да изследва собствеността на имота при вписване на протокол от делбеното производство, по който въпрос излага въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Достатъчно ли е едно лице да е вписано в удостоверението за данъчната оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК, за да се установи, че същото е наследник на лицето, от което е наследило имота, за който е издадена данъчната оценка, и 3. Следва ли да се представи удостоверение за идентичност на лице с различни имена, когато може от приложените по заявлението официални документи да се установи връзката между майка и дъщеря. Твърди, че втория и третия въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях няма съдебна практика. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – така т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане и поддържани в изложението към нея в случая не са налице. Първият повдигнат въпрос не е обуславящ и не обосновава наличието на общото основание за допускането на атакувания съдебен акт до касационно обжалване по него. Съдията по вписванията не е излязъл извън правомощията си, разяснени с ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обсъждал материалноправни въпроси, включително дали молителят В. Б. е носител на вещното право на собственост. Съдията по вписванията и въззивният съд са изследвали единствено наличието на правен интерес, който е необходим за легитимацията на заявителя, доколкото е недопустимо вписването, постановено по искане на нелегитимирано лице. Както общата разпоредба на чл. 531, ал. 1 ГПК, така и специалният текст на чл. 8, ал. 1 ПВп, поставят изискване вписването да се извършва по молба на заинтересованите лица. Само лица, чиято правна сфера ще бъде непосредствено засегната от вписването, разполагат с правен интерес от вписването, като преценката за това е винаги конкретна (в този смисъл определение № 14 от 18.01.2021 г. по гр. дело № 2154/2020 г. на ВКС, І г. о.). Съдията по вписванията преценява правния интерес на лицето, което го сезира с молба за вписване, а по жалба срещу негов отказ - окръжният съд, който разглежда жалбата, тъй като съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК, ако съдът отмени обжалваното определение, той решава сам въпроса по жалбата за наличието на правен интерес у лицето, което иска вписването, който е обуславящ по отношение на въпроса за наличието на предпоставки да бъде извършено вписването (определение № 147 от 10.09.2020 г. по гр. дело № 1470/2020 г. на ВКС, I г. о.). Според ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „а“ ПВп) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВп). В случая според съдията по вписванията именно тази проверка е била осуетена, тъй като без удостоверение за идентичност на лице с различни имена не може да се направи извод, че искането изхожда от страна по акта или негов наследник. Вторите два въпроса, за които жалбоподателят (молител в охранителното производство) твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са свързани с оплаквания за необоснованост на въззивното определение и допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Същите не съставляват основание за допускане до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ГПК и освен това не са обусловили правната решаваща воля на въззивния съд. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, в който се съдържат обаче данни за данни за собственика, за местонахождението и оценката на имота, както и информация за наличието или липсата на непогасени публични задължения, но не установява идентификацията на лицата в охранителното производство. За удостоверяване на наследниците по закон на починало лице и за доказване, че две или повече собствени и/или бащини и/или фамилни имена са на едно и също лице, се издават различни удостоверения по образец (чл. 9 и 18 от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението). Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. За него не е налице и твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. За да постави обжалваното определение, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби на Правилника за вписванията и ГПК и съобразно с техния точен смисъл, като решаващият правен извод, до който е достигнал и е обусловил неоснователността на частната жалба срещу отказа на съдията по вписвания, не е в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не е явно необоснован. Въззивният съд не е разглеждал и представеното копие на скицата на имота и съответствието му с изискванията на чл. 6, ал. 3 ПВп, поради което изложените в обжалваното определение съображения не могат да обосноват очевидната му неправилност по прилагането на точния смисъл на специалния подзаконов акт - чл. 6, ал. 3 ПВп. А и с посочената разпоредба законодателят е поставил изрично условие издадените от АГКК скица, скица-проект, схема или схема-проект да се представят в оригинал (като издадени от АГКК) или официално заверен от нотариус по реда на чл. 591 ГПК препис. Това е необходимо с оглед осигуряване на правната сигурност, предвид характера на производството по вписване като едностранно и безспорно (в този смисъл определение № 4212 от 20.12.2023 г. по гр. дело № 4334/2023 г. на ВКС, I г. о.). С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о. О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5573 от 16.04.2024 г. по гр. дело № 2684/2024 г. на Софийски градски съд. Определението не подлежи на обжалване.
|