КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4641
гр. София, 16.10.2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Бошнакова к. ч. гр. дело № 1962 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадено от В. В. Б., чрез процесуалния й представител, против определение № 5573 от 16.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2684/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение на съдия по вписванията при Служба по вписванията – гр. София (СВп - София) от 16.02.2024 г. по молба (заявление) вх. № 10243 от 16.02.2024 г.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдията по вписванията неправилно е приел, че не е установена идентичност на имената на наследодателката й (нейна майка) по представените протокол от 14.05.1959 г. и удостоверение за наследници, преценени с другите документи (като данъчна оценка на имота), приложени към молбата за вписване, а и същият е следвало да поиска представянето на удостоверение за идентичност на лице с различни имена. Навежда, че е налице и надлежно заверена от нейния процесуален представител скица, издадено от АГКК с електронен подпис, макар и по заявление на друго лице – „Гео Мобай“ ООД. Иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на вписването на протокола.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима.
Охранителното производство е започнало по заявление (молба) на жалбоподателя В. Б. с искане да се впише протокол от 14.05.1959 г. по гр. дело № 1911/1959 г. на Софийски народен съд, по който е одобрена съдебна спогодба за делба на наследствен имот, представляващ дворно място с построена в него паянтова сграда (къща) в [населено място], кв. Н., [улица]. Представени са три заверени преписа от протокола, копия от данъчна оценка, скица на поземления имот и удостоверения за наследници на С. М. Г. и А. М. Т., пълномощно и вносна бележка за внесена държавна такса от 15 лева.
Съдията по вписвания е отказал да извърши вписване на протокола поради невъзможността да се установи в производството искането за вписването да изхожда от страна по акта или негов наследник при липсата на удостоверение за идентичност на имена на едно и също лице, а и поради неизпълнение на изискванията на чл. 6, ал. 3 от Правилника за вписванията (ПВп) с прилагането на схема в заверено копие вместо в оригинал или нотариално заверен препис.
За да остави без уважение частната жалба срещу отказа на съдията по вписванията по чл. 32б ПВп, въззивният съд е приел, че жалбоподателят В. Б. е поискала вписване на съдебна спогодба по протокол от 14.05.1959 г. по гр. дело № 1911/1959 г. на СНС, една от страните по която е С. М. К., но е представила удостоверение за наследници на С. М. Г.. А при липсата на удостоверение за идентичност на имена, за която съдията по вписванията няма възможност да дава указания съобразно задължителните разрешения по т. 1 от ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, молителят В. Б. не е доказала правния си интерес да инициира производство пред Агенция по вписванията и само изложеното представлявало достатъчно основание за постановения отказ.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят В. Б. навежда наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 288, ал. 2, пр. 3 ГПК и на специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли съдията по вписванията да изследва собствеността на имота при вписване на протокол от делбеното производство, по който въпрос излага въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Достатъчно ли е едно лице да е вписано в удостоверението за данъчната оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК, за да се установи, че същото е наследник на лицето, от което е наследило имота, за който е издадена данъчната оценка, и 3. Следва ли да се представи удостоверение за идентичност на лице с различни имена, когато може от приложените по заявлението официални документи да се установи връзката между майка и дъщеря. Твърди, че втория и третия въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях няма съдебна практика.
Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – така т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт.
Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане и поддържани в изложението към нея в случая не са налице.
Първият повдигнат въпрос не е обуславящ и не обосновава наличието на общото основание за допускането на атакувания съдебен акт до касационно обжалване по него. Съдията по вписванията не е излязъл извън правомощията си, разяснени с ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обсъждал материалноправни въпроси, включително дали молителят В. Б. е носител на вещното право на собственост. Съдията по вписванията и въззивният съд са изследвали единствено наличието на правен интерес, който е необходим за легитимацията на заявителя, доколкото е недопустимо вписването, постановено по искане на нелегитимирано лице. Както общата разпоредба на чл. 531, ал. 1 ГПК, така и специалният текст на чл. 8, ал. 1 ПВп, поставят изискване вписването да се извършва по молба на заинтересованите лица. Само лица, чиято правна сфера ще бъде непосредствено засегната от вписването, разполагат с правен интерес от вписването, като преценката за това е винаги конкретна (в този смисъл определение № 14 от 18.01.2021 г. по гр. дело № 2154/2020 г. на ВКС, І г. о.). Съдията по вписванията преценява правния интерес на лицето, което го сезира с молба за вписване, а по жалба срещу негов отказ - окръжният съд, който разглежда жалбата, тъй като съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК, ако съдът отмени обжалваното определение, той решава сам въпроса по жалбата за наличието на правен интерес у лицето, което иска вписването, който е обуславящ по отношение на въпроса за наличието на предпоставки да бъде извършено вписването (определение № 147 от 10.09.2020 г. по гр. дело № 1470/2020 г. на ВКС, I г. о.). Според ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл. 6, ал. 1, б. „а“ ПВп) и идентификация на имота (чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВп). В случая според съдията по вписванията именно тази проверка е била осуетена, тъй като без удостоверение за идентичност на лице с различни имена не може да се направи извод, че искането изхожда от страна по акта или негов наследник.
Вторите два въпроса, за които жалбоподателят (молител в охранителното производство) твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са свързани с оплаквания за необоснованост на въззивното определение и допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Същите не съставляват основание за допускане до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ГПК и освен това не са обусловили правната решаваща воля на въззивния съд. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, в който се съдържат обаче данни за данни за собственика, за местонахождението и оценката на имота, както и информация за наличието или липсата на непогасени публични задължения, но не установява идентификацията на лицата в охранителното производство. За удостоверяване на наследниците по закон на починало лице и за доказване, че две или повече собствени и/или бащини и/или фамилни имена са на едно и също лице, се издават различни удостоверения по образец (чл. 9 и 18 от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението).
Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. За него не е налице и твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. За да постави обжалваното определение, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби на Правилника за вписванията и ГПК и съобразно с техния точен смисъл, като решаващият правен извод, до който е достигнал и е обусловил неоснователността на частната жалба срещу отказа на съдията по вписвания, не е в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не е явно необоснован. Въззивният съд не е разглеждал и представеното копие на скицата на имота и съответствието му с изискванията на чл. 6, ал. 3 ПВп, поради което изложените в обжалваното определение съображения не могат да обосноват очевидната му неправилност по прилагането на точния смисъл на специалния подзаконов акт - чл. 6, ал. 3 ПВп. А и с посочената разпоредба законодателят е поставил изрично условие издадените от АГКК скица, скица-проект, схема или схема-проект да се представят в оригинал (като издадени от АГКК) или официално заверен от нотариус по реда на чл. 591 ГПК препис. Това е необходимо с оглед осигуряване на правната сигурност, предвид характера на производството по вписване като едностранно и безспорно (в този смисъл определение № 4212 от 20.12.2023 г. по гр. дело № 4334/2023 г. на ВКС, I г. о.).
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5573 от 16.04.2024 г. по гр. дело № 2684/2024 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 94

гр. София, 13.01.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ : Веселка Марева
Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 4688 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.2, във вр. с чл. 577 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. П. П. срещу определение № 1184 от 01.11.2024г. постановено по ч.гр.д.№ 823/2024г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено определение от 03.10.2024г. на съдия по вписванията към Районен съд-Бяла за отказ да бъде вписана нотариално заверена декларация за отказ от право на собственост върху недвижим имот по чл. 100 ЗС.
Жалбоподатеката, чрез пълномощника си адв. Й., намира определението за неправилно. Счита, че съдът не е съобразил Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК, т.6, според което съдията по вписванията няма правомощие да проверява материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Изискването, въведено от съдията по вписванията и възприето от съдебния състав, да се представят документи за удостоверяване правото на собственост върху имота, не кореспондира с правната уредба. Изтъква, че цитираната в определението съдебна практика не свързва правния интерес от исканото вписване с представяне на документи за правото на собственост.
За обосноваване достъпа до касационно обжалване формулира въпросите: 1/ в правомощията на съдията по вписванията ли е да извършва проверка на изискванията за форма и съдържание на акта; може ли той да проверява материалноправните предпоставки за вписване на акта, след като това не е изрично предписано от закона; 2/ когато съдията по вписванията е сезиран с молба за вписване на отказ от право на собственост по чл. 100 ЗС, може ли да въведе като предпоставка за извършване на вписването да са представени документи за правото на собственост на отказващото се лице; 3/ когато отказващото се лице или неговия праводател не притежава титул за собственост на недвижимия имот, такъв не е бил съставян, има ли това лице материалноправен интерес да иска вписване на отказ от правото на собственост и как следва да го докаже. По първите два въпроса се визира допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а по третия - чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
К. П. П. е поискала съдията по вписванията при СВ-Бяла да извърши вписване на декларация за отказ от право на собственост с нотариална заверка на подписа, рег. №4533/2024г. Към заявлението е приложена декларацията, както и квитанция за платена държавна такса. Според декларацията К. П. П. се отказва от право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство от нейния баща Н. Т. Г., починал 2001г., а именно 1/6 ид.ч. от УПИ *-*, в кв.40 по кадастралния и регулационния план на [населено място], [община], обл.Р., с административен адрес: [населено място], [улица] площ от 1400 кв.м., с описани граници, заедно с 1/6 ид.ч. от построените в имота сгради- масивна жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 92 кв.м., лятна кухня на един етаж със застроена площ от 36 кв.м. и второстепенна постройка на един етаж с площ от 16 кв.м.
Съдията по вписванията след извършване на служебна справка по персоналната партида на жалбоподателката е отказал да извърши исканото вписване на основание чл.32а, ал.1 от ПВ по съображения, че към заявлението не е представен документ за удостоверяване на правото на собственост, поради което е счел, че молителката не е легитимирано лице да иска вписване.
Русенски окръжен съд е намерил отказа за законосъобразен. Приел е, че правилно съдията по вписванията е съобразил дали лицето, което е поискало вписване на акта, е легитимирано за инициира производството. В определение №14 от 18.01.2021 г. на ВКС по гр.д.№ 2154/2020г. е посочено, че дали лицето, искащо вписване, е заинтересовано по смисъла на чл.8, ал.1 от ПВ се преценява конкретно, като е несъмнено, че с такъв интерес разполага само лице, чиято правна сфера ще бъде непосредствено засегната от вписването. Интерес да искат вписване на нотариално заверена декларация по чл.100 ЗС за отказ от вещно право на собственост върху недвижим имот имат носителят на правото на собственост, а също и другите съсобственици на имота, в чийто патримониум ще рефлектира отказа. Съдията по вписванията е длъжен да прецени правния интерес на лицето, което го сезира с молба за вписване. В този смисъл е определение № 147 от 10.09.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1470/2020г., I г.о. Тази проверка не може да се извежда само от правното твърдение на заявителя. Затова когато собственикът, респ. съсобственик иска вписване на отказ от вещно право на собственост, то същият следва да представи документът си за собственост, за да удостовери правният си интерес от вписването. Съдията по вписванията е длъжен да провери доколко това право съществува към момента на подаване на молбата за вписване, тъй като в противен случай би постановил недопустим акт. В случая жалбоподателката не е представила доказателства, че е титуляр на правото на собственост - нито на свое име, нито на наследодателя си заедно с удостоверение за наследници. Съдията по вписванията е извършил служебна проверка по партидата на заявителя, от който също не е установил той да е носител на вещни права върху имота. С оглед на това правилно е приел, че жалбоподателката не удостоверява по надлежния ред правния си интерес от исканото вписване. Според съда позоваването на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.6 относно проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от ПВ, не намират приложение. Правомощията, визирани в тълкувателния акт касаят разглеждане на заявлението по същество, след като се установи, че производството по вписване е инициирано от легитимирано по смисъла на чл.8 ПВ лице.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първият правен въпрос: дали съдията по вписванията може да проверява материалноправните предпоставки на вписвания акт, не е разрешен от съда в отклонение от разясненията в Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК, т.6. Съдът не е приел, че съдията по вписванията може да проверява материалноправните предпоставки на представения за вписване акт, а че има задължение да прецени правния интерес на молителя от извършване на съответното вписване. В същия смисъл относно задължението на съдията по вписванията са цитираните от съда определение № 147 от 10.09.2020г. по ч.гр.д. № 1470/2020 г. на I г.о. и определение № 14 от 18.01.2021г. по гр.д. № 2154/2020г. на І г.о.
Вторият въпрос е дали съдията по вписванията може да въвежда представянето на документи за правото на собственост като предпоставка за извършване на вписване на отказ по чл. 100 ЗС. Както бе посочено, не се касае до въвеждане на някакво ново материалноправно изискване от съдията по вписванията, а до необходимост от доказване на правния интерес от исканото вписване. А безспорно доказването на интереса от този вид вписване преминава през представяне на доказателства, от които да е видно, че отказващият се притежава правото на собственост.
Третото питане на жалбоподателката, поставено в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, се свежда до това по какъв начин следва да се докаже правния интерес, ако отказващото се лице не притежава титул за собственост на недвижимия имот нито на свое име, нито на наследодателя си. Въззивният съд не е разглеждал този въпрос, тъй като от страна на молителката липсва заявено твърдение, че не разполага с документ за собственост (нито в молбата за вписване, нито в частната жалба). За първи път въпросът се поставя в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. След като не е обусловил решаващите изводи на съда, той не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се допълни, че за установяване на правния интерес е достатъчно да е налице документ, от който да следва несъмнен извод, че отказващият се от правото на собственост притежава това право към момента на отказа, без да е нужно доказването да е пълно. Именно затова в случая съдията по вписванията е предприел служебно действия по проверка в система „ИКАР“ за налични вписвания и отбелязвания по партидата на молителката и на нейния наследодател за периода от 2002г. до момента на подаване на искането, но те не са дали резултат. Затова е постановил отказа. При липса на съставен нарочен документ за собственост молителят би могъл да представи доказателства, че имотът е деклариран на негово име по ЗМДТ и за него е заплащан данък върху недвижимите имоти, което е индиция за съществуване на право на собственост.
Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1184 от 01.11.2024г. постановено по ч.гр.д. № 823/2024г. на Окръжен съд-Русе по частната касационна жалба на К. П. П..
Определението е окончателно.