КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Този форум е част от нашия стремеж за професионализъм в работата и максимална прозрачност
Дата и час: 19 Мар 2024, 13:49

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: За институционния модел и подведомствеността на вписванията
Ново мнениеПубликувано на: 17 Фев 2022, 09:04 
Offline
Site Admin
Site Admin

Регистриран на: 18 Авг 2009, 09:19
Мнения: 461
Разпоредбите на § 24, точки 3, 49, 50, 54; § 30, точка 8 и др. от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на одобрения с Решение № 42 на Министерския съвет от 2022 г. проект на Закон за държавния бюджет на Република България за 2022 г. (сигнатура 47-202-01-7 от 1.02.2022 г.)[1], предвиждат съществени промени в институционния модел и подведомствеността при производствата по вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписванията). По силата на посочените проекторазпоредби компетентността по разпореждане или постановяване на отказ от вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър (книгите за вписванията) и произнасяне относно издаването на справки и удостоверения, която от 1996 г. до момента е възложена на специализиран едноличен орган от системата на съдебната власт – съдия по вписванията към районния съд, се прехвърля върху длъжностни лица по регистрацията към новосъздадената Държавна агенция по вписванията, в която се сливат Агенцията по вписванията, Агенцията по кадастъра, Дирекция ГРАО в МРРБ и Регистърът на особените залози. По същество тези правно-организационни промени, замислени като част от структурна реформа в изпълнителната власт, ще обусловят изменение и в същността и характера на производствата по вписване, отбелязване и заличаване в имотния регистър (книгите за вписвания), превръщайки ги от охранителни в административни.

Намирам, че изземването на компетентността по разпореждане на вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър (книгите за вписванията) от специализирания орган в системата на съдебната власт – съдиите по вписванията и прехвърлянето ѝ върху длъжностни лица от държавната администрация (към новосъздаваната Държавна агенция по вписванията) е от естество да породи проблеми, които могат да засегнат сигурността на гражданския оборот, обезпечена чрез организираното от държавата даване на съдействие на субектите на частното право за законосъобразното упражняване, запазване, възникване и прекратяване на техните имуществени права във формата на вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписвания).


Като казвам това, имам предвид, че бидейки по характера си охранителни, актовете на съдиите по вписванията за вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър и производствата по тях са насочени именно към даване на съдействие на гражданскоправните субекти за законосъобразното упражняване, запазване, възникване и прекратяване на техните имуществени права (арг. от чл. 2, предл. второ във връзка с чл. 530 и сл. и чл. 569, точка 5 ГПК във връзка с чл. 82-87 ЗКИР, чл. 7 и сл. от Правилника за вписванията, ПВ). Тъкмо в този дух задължителната тълкувателна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 19. 07. 2010 г. по тълк.д. № 3 от 2009 г. на ОСГК, очертава същността и правното действие на вписването в имотния регистър, определяйки го като юридически акт с гражданскоправно действие, изразяващо се в даване гласност на подлежащия на вписване акт по чл. 112 ЗС и защита на приобретателя на един недвижим имот или ограничено вещно право (оповестително, оповестително-защитно действие и конститутивно действие на вписването в имотния регистър в предвидените от закона случаи[2]). Що се отнася до вписването на исковите молби (чл. 114 ЗС), ОСГК на ВКС възприема тълкувателния извод, че то има цел да даде гласност на съдебния спор относно конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната-ищец срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването.

Това разбиране на ВКС продължава линията, възприета от върховната ни съдебна инстанция още в началото на 60-те години на миналия век. С ППВС № 18 от 18.11.1963 г. по гр.д. № 19/63 г. във връзка с действието на вписването на исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД бившият ВС изтъкна, че вписването е предвидено за охраняване на интереса на поискалия вписването на исковата молба (ищеца). Изтъква се, че с вписването на исковата молба ищецът по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД дава гласност на факта, че има претенция върху имота, като известява останалите правни субекти, че съществуват спорни права върху същия имот. Действието на вписването, според посочения тълкувателен акт, се изразява в това, че след извършването му всички правни сделки с имота не могат да се противопоставят на лицето, по чието искане е извършено вписването. При уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът на основание чл. 115, ал. 2 ЗС дава шестмесечен срок на ищеца да отбележи решението си, като след безрезултатното изтичане на този срок вписването на исковата молба губи действието си.

В предвидените от закона случаи вписването на исковите молби и отбелязването на постановените по тях съдебни решения изпълнява ролята на правно средство за осигуряване на защита на накърнени граждански субективни права чрез използване на конструкцията на противопоставимостта спрямо трети лица (чл. 114, буква „а” предл. второ ЗС във връзка с чл. 17, ал. 2 и 3, чл. 33, ал. 3, чл. 88, ал. 2, чл. 135, ал. 1, изр. второ, чл. 227, ал. 5 ЗЗД; чл. 114, ал. 2, чл. 115 ЗС). Чрез вписването на исковите молби в предвидените от закона случаи се осигурява правна защита на правата на частноправния субект както в отношенията между страните в процеса, така и в отношенията с трети лица досежно техни конкуриращи права относно процесния недвижим имот, придобити след вписването на исковата молба. Такова оповестително-защитно действие на вписването в имотния регистър (книгите за вписвания), опряно на конструкцията на противопоставимостта, се проявява и при възбраните (чл. 451-453 ГПК)[3].

Институтът на вписванията, и в частност охранителните актове, постановявани от органа в производството по вписване, отбелязване и заличаване в имотния регистър (книгите за вписвания), са предназначени да опазват сигурността на гражданския оборот. В задължителната си тълкувателна практика ВКС квалифицира производството по вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър като едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове, а се постановява акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения – така точка 6 от ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. Според върховната ни съдебна инстанция, целта е осигуряване на публичност и противопоставимост на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят е регламентирал вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК[4] само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните производства спрямо производствата по вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър (книгите за вписвания).

Същият извод може да се направи и от тълкуването на разпоредбата на чл. 87 ЗКИР. В сравнение с останалите охранителни производства вписването има определени особености, които са отчетени в съдебната практика (ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС, точка 6). Според посочения тълкувателен акт, производството по вписване в имотния регистър не завършва със самостоятелен акт, доколкото съдията по вписвания не извършва същинско нотариално удостоверяване по смисъла на чл. 569-594 ГПК във връзка с чл. 2 ЗННД, а даваното от него съдействие на гражданскоправните субекти за упражняване на имуществените им субективни права се свежда до постановяване на властнически акт (волеизявление), с който разпорежда да се извърши вписването на съответния подлежащ на вписване акт (арг. от чл. 280, ал. 1, точка 1 ЗСВ във връзка с чл. 82 ЗКИР, респ. чл. 84, ал. 3 ЗКИР).

Към изложеното виждане на ВКС си позволявам да внеса уточнението, че все пак съдията по вписванията извършва същинска удостоверителна дейност, доколкото съгласно императивната разпоредба на чл. 84, ал. 1, изр. второ ЗКИР вписването в имотния регистър се удостоверява с подписа на съдията по вписванията. Удостоверяването, извършено от съдията по вписванията на основание чл. 84, ал. 1, изр. второ ЗКИР, представлява официално, писмено свидетелстващо изявление на съдията по вписванията, извършено в пределите на възложената му от държавата властническа компетентност и по ред, установен от закона, с което той засвидетелства факта на извършеното вписване на подлежащия на вписване акт в имотния регистър (книгите за вписвания). Правното значение на посоченото удостоверително действие на съдията по вписванията се изразява в това, че неговата липса обосновава недействителност на извършеното вписване с всички законни последици от това[5] (арг. от чл. 85 ЗКИР). Видно от изложеното, съдията по вписванията е държавният орган на съдебна власт, който ръководи производството по вписванията в имотния регистър и постановява крайния акт по него, с който той дава на молителя дължимото съдействие за законосъобразното упражняване на неговите граждански субективни права.

Неслучайно, още при въвеждането в нашата правна система на института на вписванията[6] по силата на Закона за привилегиите и ипотеките[7], функциите по вписване, отбелязване и заличаване на актовете за вещни права върху недвижими имоти в регистровите книги са възложени на специализиран орган при окръжния съд („пазител на книгите”)[8]. В периода от 1910 г. (изменението на ЗПИ) до приемането на Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД) през 1996 г. (обн., ДВ, бр. 104 от 6.12.1996 г., в сила от 7.01.1997 г.) тази компетентност е изпълнявана от нотариусите в съответствие с отм. Закон за нотариусите от 1885 г., Закона за нотариата от 1948 г. и няколкото последователни редакции на Закона за устройство на съдилищата, съответно първия, вече отменен Закон за съдебната власт (ЗСВ) от 1994 г. Този институционен модел на вписванията е бил неизменна част от българския правопорядък в продължение на осем десетилетия, независимо от промените в политическите и обществено-икономически условия в страната и установения от Конституцията правов ред.

Като продължение на същата линия, при извършената през 1996 г. институционна реформа в организацията на нотариалната дейност у нас, с нормите на § 11 от Заключителните разпоредби на ЗННД за допълнение на отм. ЗСВ от 1994 г. беше създаден нов, специализиран едноличен орган в системата на съдебната система – съдията по вписванията, натоварен с компетентността да разпорежда или отказва вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър, да се произнася за издаването на справки и удостоверения, както и да извършва нотариални и други действия, предвидени със закон. Предвид ключовата роля на вписванията в имотния регистър за правната сигурност на гражданския и търговския оборот с вещни права върху недвижими имоти, държавният орган, натоварен с извършване на вписванията, винаги е имал своето място в съдебната система на страната и правното му положение, неговата материална компетентност, район на действие, ред за придобиване и изгубване на специална правоспособност и условия за упражняване на правомощията му винаги са били уреждани с норми на действащия съдоустройствен закон.

Така е и според нормите на Глава тринадесета (чл. 279-293) от действащия ЗСВ. Като правна гаранция, че дейността по вписванията, отбелязванията и заличаванията в имотния регистър ще се осъществява от юристи с необходимата квалификация, безпристрастно, по вътрешно убеждение, в съответствие със закона и по начин, който обезпечава сигурността на гражданския оборот, разпоредбата на чл. 283 ЗСВ приравнява материалноправните изисквания за участие в конкурс за съдии по вписванията към изискванията по чл. 162 ЗСВ за назначаване на магистратски длъжности – съдии, прокурори, също и следователи. Статусът на съдиите по вписванията като орган от системата на съдебната власт е гарантиран и чрез начина на неговото назначаване: съдията по вписванията се назначава от министъра на правосъдието след проведен конкурс (чл. 281 ЗСВ).

Тълкуването на разпоредбите на чл. 279-293 ЗСВ и съобразяването на систематичното им място в съдоустройствения ни закон (ЗСВ) показват, че нашият законодател е целял да уреди служебното положение на съдиите по вписванията по начин, който да им придаде по-особен служебен статус, сходен с този на един съдия, така че да им гарантира възможността да осъществяват функциите си безпристрастно и необвързано от характерната за администрацията ведомствена подчиненост. Главното съображение за признаването на този особен служебен статус на съдиите по вписванията е, че по закон им е възложено осъществяването на охранителна дейност, изразяваща се в разпореждане да се извърши вписването в имотния регистър на подлежащия на вписване акт, след служебно извършена от него проверка относно спазването на изискванията на закона и на предвидената от закона форма на акта, с който се признава, учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещното право върху недвижим имот (чл. 82, ал. 1 ЗКИР). Съдията по вписванията се произнася с определение за вписване, което подлежи на незабавно изпълнение и извършеното вписване се удостоверява с неговия подпис (чл. 82, чл. 84, ал. 1 ЗКИР). Определението на съдията по вписванията по чл. 82, ал. 3 ЗКИР и удостоверяването на вписването с подписа на съдията по вписванията по реда на чл. 84, ал. 1 ЗКИР са елементи с конститутивно значение за фактическия състав на вписването в имотния регистър. Както вече беше подчертано по-горе по друг повод, липсата на който и да е от тези два елемента обуславя недействителност на вписването (арг. от чл. 85 ЗКИР).

Именно защото производството по вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър (книгите за вписвания) носи родовите белези на охранителните производства по част шеста на ГПК, разпоредбата на чл. 87 ЗКИР препраща за съответно прилагане към глава 49 от ГПК, съдържаща общи правила за охранителните производства. Аргумент за охранителния характер на производството по вписването в имотния регистър дава и разпоредбата на чл. 88 ЗКИР, която препраща към исковия ред по чл. 537, ал. 2 и 3 ГПК за защита, когато вписването засяга правата на трети лица и породеният от това правен спор е за гражданско субективно право. Отново исков е редът за защита срещу недопустимост или недействителност на вписването в имотния регистър, както и в хипотезите на несъществуване на вписаното обстоятелство (арг. от чл. 90, ал. 1 ЗКИР). Тази специална уредба на реда за оспорване на вписванията в имотния регистър се съгласува логически с принципното положение на чл. 537, ал. 1 ГПК, че решението (в случая определението по чл. 82, ал. 3 ЗКИР), с което молбата за издаване на искания охранителен акт се уважава, не подлежи на обжалване. Затова редът за защита срещу порочни вписвания, отбелязвания, заличавания в имотния регистър е само исков, а не по реда на обжалването.

Изземването на компетентността по разпореждане на вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър (книгите за вписванията) от съдиите по вписванията и прехвърлянето ѝ върху длъжностни лица по вписванията към новосъздаваната Държавна агенция по вписванията ще лиши органа по вписванията от гарантираната му по силата на неговия досегашен служебен статус служебна независимост и безпристрастност и ще го постави в присъщата на държавната администрация ведомствена подчиненост и служебна зависимост от указанията и контрола на висшестоящия му орган – председателя на Държавна агенция по вписванията, който се определя с решение на Министерския съвет (арг. от чл. 47, ал. 4 от Закона за администрацията). Поставянето в такава йерархическа зависимост на длъжностните лица по вписванията при осъществяване на тяхната служебна функция по вписване, отбелязване или заличаване в имотния регистър е неизбежно, поради това че държавната администрация тъй или иначе се изгражда в стройна йерархия, при която по-долустоящите органи дължат подчинение на по-горестоящите.

Особени рискове за сигурността на гражданския оборот, гарантирана чрез вписванията в имотния регистър, могат да произтекат от принципа, че по-горестоящите органи в държавната администрация са властни да упражняват не само контрол за законосъобразност, но и за целесъобразност върху актовете на по-долустоящите органи. Това може да създаде условия за упражняване на административен контрол върху вписването в имотния регистър и издаването на справки и удостоверения и за упражняване на въздействие върху длъжностното лице по вписванията, което така или иначе се намира във ведомствена подчиненост и служебна зависимост спрямо председателя на Държавна агенция по вписванията, който на свой ред зависи от решението на Министерския съвет (за неговото определяне) и от министър-председателя, който сключва, изменя и прекратява договорите със самия председател на държавната агенция и неговите заместници (арг. от чл. 47, ал. 6 от Закона за администрацията).

Като допълнителен аргумент срещу проектираните промени в институционния модел и подведомствеността на производствата по вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписванията) може да се изтъкне и обстоятелството, че през последните 20 години, от влизане в сила на ЗКИР и до сега проблемите, свързани с „преходното състояние”, в което се намира системата на вписването у нас (преход от персонална към реална система на вписване), не са разрешени и сякаш няма изглед в обозримо бъдеще да получат своето разрешение. При това състояние на нещата едва ли е разумно и целесъобразно към съществуващите проблеми да се наслагват и нови, свързани с обсъжданата тук институционна реформа, засягаща органите по вписванията в имотния регистър.

Най-сетне, ако се осъществят проектираните промени в институционния модел и подведомствеността на производствата по вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписванията), това по необходимост ще обуслови промяна в същността и характера на производството по вписването като го превърне от съдебно-охранително в административно производство. Добре е да се има предвид, че в гражданскопроцесуалната ни теория[9] безспорно се приема, че охранително производство е само това, при което органът, който движи производството и постановява охранителния акт, е съдия или нотариус (арг. от чл. 531, ал. 2 ГПК; чл. 569 -594 ГПК във връзка с чл. 2 ЗННД). Затова не са охранителни производства тези, които са възложени на несъдебни органи (с изключение на нотариусите), макар и да завършват с актове, които са сходни по правни последици с охранителните актове. Казаното означава, че ако се настоява да се осъществят проектираните промени в институционния модел и подведомствеността на производствата по вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписванията), ще е необходимо да се създаде и съответна уредба на административното производство пред длъжностното лице по вписванията в имотния регистър към новата Държавна агенция по вписванията, тъй като правилата за охранителните производства ще станат неприложими. Ще се осуети и възможността за прилагане на общите правила за охранителните производства по глава 49 от ГПК, а заедно с това и на общите правила на ГПК, както и на съдопроизводствените правила за исковия граждански процес, към чието съответно прилагане препраща разпоредбата на чл. 540 ГПК[10].

В заключение намирам, че проектираните с § 24, точки 3, 49, 50, 54; § 30, точка 8 и др. от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона за държавния бюджет на Република България за 2022 г. промени в институционния модел и подведомствеността при производствата по вписвания, отбелязвания или заличавания в имотния регистър (книгите за вписванията) са от естество да поставят в риск сигурността на гражданския оборот и могат да създадат много повече практически неудобства и проблеми, отколкото се очаква да решат.

[1] https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/164015
[2] По-подробно Василев, Ив. Вписванията по вещното право. Научно-приложен анализ. С., Нова звезда, 2021 г., с. 40 и сл.; Стоянов, В. в: Пунев, Б., Стоянов, В., Петкова, Цв., Боянова, Г., Ставру, С., Дечева, Б., Калинова, Св., Солакова, Г., Георгиев, Ал., Пунев, А., Ковачев, Я. Право на собственост и други вещни права. Начно-приложен коментар. ИК „Труд и право”., С. 2021 г., с. 861 – 867.
[3] Вж. Василев, Ив. Цит. съч., с. 264 и сл.
[4] Заслужава да се отбележи, че вписването наистина е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но дори когато подлежащият на вписване акт е нотариален, вписването не е част от самото нотариално производство, а представлява самостоятелно производство (ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС, точка 6).
[5] Относно възможността за установяване по исков ред на недействителност на вписването в имотния регистър вж. чл. 90, ал. 1 ЗКИР.
[6] По-подробно вж. Стоянов, В. Имотен регистър. Институт за правни науки. БАН., С., 2005 г., с. 14.
[7] Обн., ДВ, бр. 21 от 1908 г.
[8] Вж. Стоянов, В. в: Пунев, Б., Стоянов, В., Петкова, Цв., Боянова, Г., Ставру, С., Дечева, Б., Калинова, Св., Солакова, Г., Георгиев, Ал., Пунев, А., Ковачев, Я. Цит. съч., с. 851.
[9] Вж. Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Десето прераб. и доп. изд., Сиела, 2020 г., с. 1360.
[10] Тъй като охранителните производства са поначало съдебни, към тях се прилагат редица разпоредби, предвидени за съдебните производства по ГПК. В гражданскопроцесуалната теория охранителните производства се разглеждат като проява на юрисдикционна (правораздавателна) дейност, но за разлика от исковите производства, които са спорни, състезателни производства по даване на защита на накърнено гражданско субективно право чрез разрешаване на правен спор относно него със сила на пресъдено нещо, охранителните производства се разглеждат като проява на доброволна юрисдикция. В студията си „Охранително производство”, публ. в Годишник на СУ, ЮФ, точ 22 от 1927 г., с. 1-153, проф. Петър Абрашев изтъква, че охранителните производства водят началото си от римската форма на съдопроизводство, означавана с термина ‘iurisdictio voluntaria’, която изразява правораздаването по добра воля, по съгласие на страната (молителя) и за разлика от ‘iurisdictio contentiosa’ (правораздаването по възникнал правен спор между страните) е проявна форма на така нареченото „доброволно правосъдие”, имащо едностранен, неконтрадикторен характер и представляващо форма на държавна (съдебна) намеса в гражданските правоотношения, непредизвикана от правонарушение, а изчерпваща се с даване на съдействие на лични или имуществени права на молителя, без това да засяга неблагоприятно правната сфера на друг правен субект.

Проф. дюн Екатерина Матеева е професор по Гражданско и семейно право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски” и в Департамент „Право“ на Нов български университет.


източник - LEX.BG https://news.lex.bg/%d0%b7%d0%b0-%d0%b8 ... %81%d1%82/


Докладвай
Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов