С Т А Н О В И Щ Е по тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на ОС на ГК и ТК на ВКС oт БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА ДО
ОБЩО СЪБРАНИЕ НА
ГРАЖДАНСКА И ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ НА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД
С Т А Н О В И Щ Е
по тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на ОС на ГК и ТК на ВКС
oт
„БЪЛГАРСКА АСОЦИАЦИЯ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА”, представлявана от Председателя на УС – Илиана Дикова,
Уважаеми дами и господа Върховни Съдии,
С Разпореждане на Председателя на ВКС от 04.10.2012 г. е образувано тълкувателно дело № 7/2012 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска Колегия и търговска колегия на ВКС, по някои въпроси, свързани с вписването на актове относно недвижими имоти.
От името на „Българската асоциация на съдиите по вписванията”, излагам на вниманието Ви становище по поставените за тълкуване въпроси по тълк.д. № 7/2012 г., които са били предмет на предварително обсъждане от съдиите по вписванията в страната и отразява разбирането на мнозинството от тях.
I. Предварителни бележки:
Законът за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР), в сила от 01.01.2001 г., предвиди създаване на имотен регистър, който съгласно чл. 3, ал. 1 се състои от партидите на недвижимите имоти.
В имотния регистър е предвидено да се вписват „актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, както и други действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване.” – чл. 3, ал. 2 от ЗКИР.
Детайлна уредба на вписванията в имотния регистър – неговата организация, съдържание, вписване, създаване и пр., се съдържа в Част III на ЗКИР, озаглавена „Имотен регистър”.
Въвеждането на имотен регистър за съответния съдебен район става въз основа на Заповед на министъра на правосъдието по чл. 73, ал. 1 от ЗКИР, която се обнародва в „Държавен вестник”. Съгласно чл. 74, ал. 1, изр. 1 от ЗКИР „до обнародването на заповедта по чл. 73, ал. 1 вписванията се извършват по досегашния ред.”
Обнародвана в Държавен вестник Заповед на министъра на правосъдието по чл. 73, ал. 1 от ЗКИР няма за нито един съдебен район в страната.
Ето защо към настоящия момент на територията на Република България няма създаден имотен регистър за нито един съдебен район.
С преходните и заключителни разпоредби на ЗКИР (§ 10-§ 14) бяха предвидени изменения във всички закони, съдържащи разпоредби за вписване, отбелязване или заличаване на актове относно недвижими имоти, като в тези закони се предвиди, че съответните вписвания, отбелязвания и заличавания се извършват в имотния регистър.
Тези текстове създадоха правна привидност, че в България има имотен регистър и че вписването на актове относно недвижими имоти се извършва именно в такъв имотен регистър. Поради това масово започнаха да се прилагат разпоредбите на ЗКИР, касаещи вписването в имотния регистър (каквото вписване не е извършвано никъде до момента, поради липсата на въведен имотен регистър), без да се държи сметка, че вписването се извършва по досегашния ред – по реда, уреден в Правилника за вписванията, уреждащ персонална система за вписване на актове относно недвижими имоти.
Това се отнася и до петте съдебни района /РС-Балчик, РС–Благоевград /Заповед № ЛС-04-68/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./, РС-Каварна /Заповед № ЛС-04-67/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./, РС-Добрич / Заповед № ЛС-04-66/01.02.2006г., обнар. в ДВ бр. 16/21.02.2006г./ и РС-Асеновград /Заповед № ЛС-04-918/10.10.2006г., обнар. в ДВ бр. 87/27.10.2006г.//, в които има издадени заповеди по чл.70 от ЗКИР от Министъра на правосъдието относно откриване производството по създаване на имотен регистър. До обнародването на заповедта за въвеждане на имотен регистър вписванията се извършват по досегашния ред – по реда на ПВ, а изготвените партиди по чл. 71 се актуализират автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 74, ал. 1 ЗКИР/. За посочените пет съдебни района за приложими разпоредбите на чл. 71, чл. 72, чл.74, ал. 1 и чл. 75 от ЗКИР и чл. 52 – чл. 60 от Глава 7 “Създаване на имотния регистър” на Наредба № 2 от 21.04.2005 г. за воденето и съхраняването на имотния регистър.
При произнасяне в охранителното производство по вписване на актове, следва да се съобразява обстоятелството дали за конкретния съдебен район е налице заповед по чл. 70 ЗКИР или чл. 73, ал. 1 ЗКИР, или липсват издадени такива.
Тези кратки предварителни бележки се правят с оглед обстоятелството, че според нас всякакви аргументи в материята за вписването, отбелязванията и заличаванията на актове относно недвижими имоти, не могат да бъдат черпени от ЗКИР поради факта, че в Република България имотен регистър няма и тези разпоредби са неприложими (освен при изрично препращане от Правилника за вписванията към отделни разпоредби на ЗКИР) при вписване по персоналната система, каквото е вписването по Правилника за вписванията
II. Становище по поставените въпроси:
1. Приложима ли е разпоредбата на чл.129, ал. 2 ГПК в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, и как следва да процедира съдията по вписванията в хипотезата на нередовност на молбата за вписване?
1.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос според част от съдебната практика в охранителното производство по вписване на актове относно недвижими имоти, разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК намира приложение по силата на препращащата норма на чл. 540 ГПК, т.е. при нередовност на молбата и на подлежащия на вписване акт следва да се предприемат действия по тяхното оправяне, като при неизпълнение да се откаже исканото вписване.
Според обратното становище, разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство, тъй като изискването на чл. 12, ал. 2 от ПВп за незабавно вписване изключва приложението на чл. 129 ГПК в охранителното производство за вписване на актове относно недвижими имоти, независимо от препращащата норма на чл. 540 ГПК, която има приложение само при липса на изрични правила за развитието на охранителното производство, каквито в случая са налице.
1.2. Считаме за правилно второто становище, според което разпоредбата на чл.129, ал. 2 от ГПК не намира приложение в охранителното производство за вписване на актове относно недвижими имоти, като съображенията ни за това са следните.
Производството по вписване е уредено като вид нотариално производство (чл. 569, т. 5 ГПК). Глава 54, озаглавена «Нотариални производства» се намира систематично в Част VI на ГПК «Охранителни производства”.
Съгласно чл. 530 ГПК «предвидените в този и в други закони охранителни производства се уреждат от правилата на тази глава, доколкото не са установени особени правила.”
Общите правила за охранителните производства представляват кодификация на охранителните производства и се приемат в доктрината като важна заслуга на отменения ГПК от 1952 г. (така проф. Ж. Сталев), тъй като до влизането в сила на ГПК от 1952 г. е липсвала обща уредба на охранителните производства. Действащия ГПК почти изцяло повтаря уредбата на отменения ГПК от 1952 г.
Общите правила на Част VI «Охранителни производства», са общи не само за уредените в ГПК охранителни производства, но и за охранителните производства, уредени в други нормативни актове. Поради характера им на общи правила, обаче, те се прилагат само ако за съответното охранително производство не са налице особени правила .
За охранителните производства, освен общите правила на ГПК, се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 - 266 и чл. 303 - 388 ГПК – чл. 540 ГПК. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК е част от правилата на исковото производство и по изрично разпореждане на закона не е изключена от съответно прилагане към охранителните производства, но тя може да се прилага само към онези охранителни производства, за които няма особени правила, несъвместими с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Съгласно чл. 129, ал. 2 от ГПК: «Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и по чл. 128, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продължение на една седмица.” Ако исковата молба бъде поправена тя се смята за редовна от деня на подаването й (чл. 129, ал. 5 ГПК).
На плоскостта на производството по вписване на актове, съответното прилагане на чл. 129, ал. 2 ГПК би означавало искането за вписване на акта да може да се оставя без движение и ако нередовностите бъдат отстранени от молителя в предвидения от закона срок, искането за вписване да се счита за редовно от деня на постъпване на молбата в службата по вписване.
Считаме, че подобен резултат е несъвместим със специфичните правила за вписване на актове и най-вече с целите на охранителното производство по вписване на актове.
Производствата по вписване, отбелязване и заличаване, извършвани от съдиите по вписване, макар и определени като вид нотариални производства в ГПК (чл. 569, т. 5 ГПК), не са уредени като останалите нотариални производства с процесуални норми в самия ГПК, както би следвало да бъде. Ако за ГПК от 1952 г. подобен подход е бил обясним то при приемането на новия ГПК това е очевиден пропуск. Уредбата на производствата по вписвания, отбелязвания и заличавания се съдържа в Правилника по вписванията, издаден на основание чл. 116 от Закона за собствеността.
Специалните правила на ПВ за вписване предвиждат вписването на актове да се извършва по разпореждане на съдията по вписванията незабавно, в рамките на работния ден, в предназначения за това входящ регистър (чл. 9 ПВ, чл. 12, ал. 2 ПВ, чл. 30 ПВ). При наличието на разпоредба, изрично предвиждаща «незабавност» на вписването – вписване в рамките на работния ден, в който е постъпило искането за вписване, по дефиниция се изключва възможността за прилагане на чл. 129, ал. 2 от ГПК, предвиждаща отстраняване на нередовности в искането за вписване в едноседмичен срок от съобщението. Разпоредбата на чл. 129 ГПК по силата на препращащата разпоредба на чл.540 ГПК и съответно не би могла да бъде приложена към производствата по вписване, тъй като ПВ съдържа специални правила за действията на съдията по вписване, сезиран с искане за вписване – съдията по вписване или разпорежда вписване на акта, или отказва неговото вписване „когато актът не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване” (чл. 32а, ал. 1 от ПВ), но винаги при спазване на общото изискване това да се извърши незабавно, в рамките на работния ден.
Това правило не е случайно – поредността на вписаните актове се определя от реда на постъпване на исканията за вписване във входящия регистър, който се приключва всеки работен ден с подписа на съдията по вписванията (чл. 34, ал. 3 от ПВ). Във входящия регистър” последователно, по реда на постъпването им, се записват всички постъпващи в службата актове (нотариални актове, договори, възбрани, искови молби и др.) – чл. 34, ал. 1 от ПВ.
От поредния номер във входящия регистър се определя редът на извършеното вписване, отбелязване или заличаване при евентуална конкуренция между различни вписани актове срещу един и същ праводател. Ако съдията по вписване откаже извършване на вписването и по жалба на молителя отказът за вписване бъде отменен, то вписването се извършва и се счита за извършено от момента на записване на акта във входящия регистър – чл. 32в от ПВ.
Казано с прости думи в областта на охранителното производство по вписване, отбелязване и заличаване на актове, важи принципът вписване или отказ за вписване.
2. Приложима ли е в обезпечителното производство и в производството по вписване на вече наложена възбрана по реда на Глава V от Правилника за вписванията (чл. 24 и чл. 25) разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от същия, и необходимо ли е в представения за вписване акт недвижимият имот да бъде описан съобразно изискванията на чл. 60, т. 1-7 ЗКИР и да бъде представена скица-извадка от кадастралната карта?
2.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос част от съдебната практика приема, че за да породи действие спрямо длъжника и трети лица, възбраната следва да бъде вписана в имотния регистър, като реда и документите, които е необходимо да бъдат представени, са посочени в ПВ и ЗКИР. Поради необходимостта да се осигури гласност на вписването в имотния регистър и за да се защитят правата на длъжника или на трети лица се приема, че законодателят не разграничава вписването на възбрани и на актове, с които се признават, учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещни права. Приема се, че заповедта за налагане на възбрана трябва да съдържа и описание на имота по чл. 6, ал. 1, б. «в» ГПК, като в случаите, в които недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията следва да се извършват в съответствие с изискването на чл. 6, ал. 3 от ПВ – съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.
Според другото становище за вписването на възбрана, уредено в чл. 23 и сл. от ПВ, е предвиден облекчен ред, доколкото липсва изрично препращане към чл. 6, ал. 3 от ПВ, предвиждащ представяне както на скица на кадастралния план, така и посочване на кадастрални данни за имота по чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.
2.2. Преобладаващата част от съдиите по вписванията в страната считат за правилно първото становище, съгласно което при вписване на възбрана се прилагат изискванията на чл. 6, ал. 3 ПВ, когато се касае за имот в район с одобрена кадастрална карта, респективно описанието на имота следва да се извършва съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 от ЗКИР и да се приложи скица-копие от кадастралната карта.
Аргументите в подкрепа на това разбиране са следните:
Разпоредбата на чл. 24, ал. 1, б. «а» ПВ определя задължителните елементи от съдържанието на заповедта за налагане на възбрана, които съдията по вписванията само проверява, без да може да извършва вписването въз основа на данни, почерпени от други източници, включително и от предствената към молбата за вписване кадастрални скици и схеми.
Съгласно чл.6, ал.1, б «в» ПВ подлежащите на вписване актове трябва да съдържат описание на имота, до който се отнася актът с посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площа и/или застроената площ и границите. Алинея 3 на чл.6, приета с изменението на Правилника за вписванията /ДВ, бр.69/2004 г./ изисква, когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията да се извършват съобразно данните по чл. 60, ал. 1-7 от ЗКИР. В тези случаи към акта се прилага скица-копие от кадастралната карта.
Новата разпоредба, макар и обособена в отделна алинея, трябва да се свърже с чл. 6, ал. 1, б. «в» ПВ, защото я допълва по отношение на имотите, за които има одобрена кадастрална карта, като изисква вписването на актове за такива имоти да бъде извършено по характеристиките на тази карта. В тази връзка законодателят не разграничава вписването на възбрана от актове, с които се признават, учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещни права, и затова и възбраните по обезпечително производство следва да отговарят на изискванията по чл. 6, ал. 3 ПВ. По този начин се гарантира коректно вписване и издаване на верни удостоверения за тежести, както и се осъществява правилно връзката между имотите с оглед започналото производство по създаване на имотен регистър в няколко съдебни района и преминаването от персонални към имотни партиди. До обнародването на заповедта за въвеждане на имотен регистър вписванията се извършват по досегашния ред, но е налице допълнително задължение изготвените партиди по чл. 71 да се актуализират автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 74 ЗКИР/.
Действителното производството по налагане на възбрана следва да се отличава с бързина и да носи изненада за длъжника, но не за сметка на точност и сигурност в гражданския оборот. Несвързването на вписването на възбрани с ал.3 на чл.6 от ПВ би означавало обратното-привилегия и облекчен ред за вписването на възбрана пред всички други актове, подлежащи на вписване-прехвърлителни сделки, ипотеки и др. Двойнствените изисквания по отношение описанието на недвижимите имоти в различните видове актове, биха създали реална опасност да се засегнат правата на други лица, които не са длъжници по изпълнението. Пълното описание на имота – и по кадастрална карта, защитава правата на длъжника или на трети лица, предотвратява недобросъвестни действия.
Когато кадастралната карта е одобрена, но непълна и имотът не може да се опише съгласно изискванията на ЗКИР, следва да се приеме за пълно и законосъобразно описанието му по белезите в чл. 6, ал. 1, б. ”в” ПВ, като се посочат видът, местонахождението, номерът на имота, площта и/или застроената площ и/или застроената площ и границите, т.е. липсата на описание на имота съгласно ЗКИР в тази хипотеза не е основание да се откаже вписване на наложена възбрана. В тези случаи молителят следва да приложи удостоверение, издадено от АГКК, от което е видно, че недвижимият имот не е нанесен в кадастралната карта. Не следва кредиторът в едно обезпечително производство да търпи санкция, поради бездействието на длъжника.
2.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване– според които разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ПВ не е приложима в производството по вписване на възбрана по реда на глава V от ПВ, поради следното:
Вписването на възбрани е уредено в самостоятелен раздел V от ПВ – „Вписване на възбрани и други обезпечения”.
Разпоредбата на чл. 6 от ПВп урежда изискванията към съдържанието на подлежащите на вписване актове по чл. 4, с които се прехвърлят, учредяват, изменят, прекратяват или удостоверяват вещни права и е част от Раздел II от Правилника.
Поради това разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост е неприложима към вписванията, извършвани по реда на останалите раздели на ПВп, освен ако няма изрично препращане към разпоредбата на чл. 6 от ПВ в нейната цялост. Такива са например изричните разпоредби на на чл. 12, ал. 1 (относно вписване на искови молби), чл. 14, изр. 2 (относно вписване на съдебно решение), чл. 22а, ал. 1 (относно вписване на удостоверение за залог върху търговско предприятие) и др., които препращат към разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост.).
При уредбата на други видове вписвания ПВ препращане към разпоредбата на чл. 6 от ПВ в нейната цялост, а само към отделни части от нея:
- Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ПВ - за вписването на актове по чл. 171 от ЗЗД, препраща единствено към чл. 6, ал. 1, б. „а” ГПК;
- Разпоредбата чл. 27 от ПВ - относно вписване на ипотека за обезпечение пред съд по чл. 181 от ЗЗД, препраща единствено към чл. 6, ал. 1, б. „а” и чл. 6, ал. 1, б. „в” ГПК;
- чл. 28 от ПВп – за вписване на гаранция за неотклонение на обвиняем, която препраща към чл. 27 от ПВ и към чл. 6, ал. 1, б. „а” и чл. 6, ал. 1, б. „в” ГПК.
Подобен е подходът на законодателя при уредбата на вписването на възбрана, при което препращането не е към чл. 6 в неговата цялост, а само към отделни текстове на чл. 6, ал. 1.
Съгласно чл. 24 от ПВ заповедта за налагане на възбрана за обезпечаване на иск следва да съдържа:
- описание съгласно чл. 6, ал. 1, б. „в” на недвижимия имот, който се поставя под възбрана;
- данните, посочени в чл. 6, ал. 1, б. "а", на кредитора и длъжника;
- размера на сумата, за обезпечаване на която се налага възбраната, или указване, че искът е за собственост на самия имот и
- номера на делото и датата на заповедта и от кой съд е издадена.
От анализа на разпоредбата се установява, че за съдържанието на заповедта за възбрана не се препраща към разпоредбата на чл. 6 в нейната цялост, а само към отделни нейни части, сред които не е разпоредбата на чл. 6, ал. 3.
Същото важи и за възбраните по чл. 25 от ПВ и чл. 26 от ПВ.
Ето защо за акта, с който се вписва възбрана (обезпечителна заповед на съд по чл. 24 от ПВ, искане на учреждение или длъжностно лице по чл. 25 от ПВ или искане на съдебен изпълнител по чл. 26 от ПВ), не се прилага разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ПВ.
Тук следва да се имат предвид и изложените по-горе предварителни бележки относно обстоятелството, че вписванията до приемане на имотен регистър (какъвто няма в нито един съдебен район) се извършват по досегашния ред съгласно чл. 74, ал. 1, изр. 1 от ЗКИР, поради което и изискването имотите да се описват по кадастрални данни е неприложимо.
3. По какъв ред се извършва вписването на удостоверението за вписване по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ в хипотезата, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване, и какъв е размерът на дължимата държавна такса за вписването?
3.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По този въпрос в съдебната практика са застъпени три становища.
Според първото становище вписването следва да се извърши по реда на чл.4, б.”а” ПВ, тъй като с факта на преобразуването се прехвърля правото на собственост върху имуществото на търговското дружество в полза на друг правен субект, с оглед на което дължимата за вписването държавна такса е в размера, посочен в чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията – 0,1% върху цената, по която е таксуван документът, която е в размер на пазарната оценка на прехвърляния недвижим имот към датата на прехвърлянето, а при липса на данни за същата - по данъчната му оценка.
Според второто разбиране, вписването следва да се извърши на основание чл. 4, б.„и” ПВ, която разпоредба намира приложение за „други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване”, тъй като удостоверението по чл. 263в, ал. 1 ТЗ не е сред изрично посочените в чл. 4 ПВ актове, като размерът на дължимата за вписването такса по чл.2 от Тарифата е 0,1 % върху балансовата стойност на недвижимите имоти по заключителните баланси на прекратените дружества, но не по-малко от данъчната им оценка.
Според третото становище, вписването се извършва не по реда на Раздел ІІ, а на Раздел ІІІ ПВ, тъй като не е налице вписване на актове относно недвижими имоти, с оглед на което дължимата за вписването такса не се определя върху пазарната или данъчната оценка на имотите.
3.2. Поддържаме становището, че вписването следва да се извърши по реда на Раздел II от ПВ, по който ред се вписват всички актове относно недвижими имоти и вещни права върху тях.
Съгласно чл. 263и, ал. 6 от ТЗ, когато в имуществото на преобразуващо се дружество има вещно право върху недвижим имот или върху движима вещ, сделките с която подлежат на вписване,` удостоверението за вписване по чл. 263и, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 се представя за вписване в съответния регистър, като при разделяне и отделяне се прилага договорът и договорът или планът за преобразуване, която се нуждае от тълкуване, тъй като е неясна.
На пръв прочит излиза, че при всяко извършено преобразуване, когато в имуществото на преобразуващото се дружество има недвижими имоти, удостоверението по чл. 263в, ал. 1 ТЗ и чл. 263г, ал. 1 ТЗ ще подлежи на вписване, независимо дали недвижимия имот остава в патримониума на преобразуващото се дружество (ако то не се прекратява в резултат на преобразуването) или преминава в патримониума на преобразуваното (приемащо) дружество.
Това, обаче, не е така.
Нашето право предвижда вписване на актове относно недвижими имоти само когато с актовете се прехвърлят, учредяват, изменят, прекратяват или установяват вещни права върху недвижими имоти , и то само в случаите, в които това вписване, отбелязване и заличаване е предвидено в закон (чл. 569, т. 5 от ГПК). Вписването на удостоверението за вписване на преобразуването по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ е вписване, предвидено в закон (чл. 263и, ал. 6 от ТЗ) по смисъла на чл. 569, т. 5 ГПК и чл. 4, б. „и” от ПВ, поради което и вписването ще се извършва по реда на Раздел II от ПВ.
Считаме също, че удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 от ТЗ ще подлежи на вписване единствено когато в резултат на преобразуването недвижими имоти, притежавани от преобразуваното дружество, по силата на пеобразуването ще преминават в собственост на преобразуваното (приемащо) дружество. Само в този случай ще е налице прехвърляне на право на собственост в резултат на преобразуването (арг. от чл. 263и, ал. 2, 3, 4 и 5), а само сделки, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти подлежат на вписване. Преобразуването, извършвано по реда на чл. 263в и чл. 263г ТЗ, ще се яви „друг способ за прехвърляне на вещни права” по смисъла на чл. 77 от ЗС във вр. с чл. 263и, ал. 2, 3, 4 или 5 от ТЗ по отношение на прехвърляните от преобразуващото се на приемащото дружество недвижими имоти.
Относно дължимата такса за вписване на удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ следва да се има предвид следното:
След като вписването на удостоверения за вписано в търговския регистър преобразуване, се извършва по реда на Раздел II от ПВ – по начина, по който се вписват актове, с които се прехвърлят, изменят, погасяват или учредяват вещни права върху недвижими имоти, то таксата за вписване на тези удостоверения следва да бъде определена като таксата, която се събира за вписване на тези актове. Дължимата такса ще трябва да бъде определена по реда на чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията – в размер на 0.1% от цената, по която е таксуван акта или документа.
Практическите проблеми са, че няма яснота каква е цената, по която е таксуван документа, който се вписва, тъй като се вписва удостоверението по чл. 263в, ал. 1 и чл. 263г, ал. 1 ТЗ. Самото удостоверение не е акт, с който се прехвърля собственост, а акт, с който се установява, че е осъществен придобиване на недвижим имот чрез придобивния способ «преобразуване».
Едното възможно разрешение е да се приеме, че Удостоверението е акт (документ), който не е таксуван и цената за вписване е 10 лв. по аргумент от чл. 2 от Тарифата.
Второто възможно разрешение е таксата за вписване да се определи на база на пазарната цена, като се изхожда от разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗДТ – “пропорционалната такса се определя върху цената на документа. Когато цената не е указана, таксата се определя върху пазарната цена”. При определянето на пазарната цена следва да се подходи по начина, уреден в § 2 от ДР на ЗННД, съгласно който „пазарната цена се определя според цената, която би могла да се получи при обичайните пазарни отношения, като се вземат предвид естеството на предмета и всички фактори, които влияят върху цената при продажба, съответно при отдаване под наем. Оценката се определя по реда на чл. 33 от Закона за местните данъци и такси.”
Пазарната цена на недвижимите имоти, които по силата на преобразуването преминават от преобразуващото се в приемащото дружество, следва да бъде определена на база на посочената балансова стойност в съставяните в хода на пребразуването баланси. Ако балансовата стойност на имота е по-ниска от данъчната оценка, таксата ще се определя върху данъчната оценка по чл. 264, ал. 1 от ДПК, която следва да се прилага при вписване на удостоверението за преобразуване по чл. 263в, ал. 1 ТЗ и чл. 263г, ал. 1 ТЗ.
4. Подлежи ли на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот?
4.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
Според едното от становищата по този въпрос в съдебната практика, разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е относима само в отношенията между собствениците на съседни имоти, но не и при учредяване на сертитут в полза на енергийно предприятие, който следва да бъде учреден при спазване на предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма. Приема се, че по реда на чл. 193 ЗУТ не може да се учредява и съответно да се вписва сервитут за прокарване на водопровод в полза на ВиК-оператор, тъй като страни по такъв договор могат да бъдат само собственици на недвижими имоти.
Според обратното становище разпоредбата на чл. 193 ЗУТ намира приложение за отклонения от всички видове техническа инфраструктура – за водопрекарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване, като тези сервитути се учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза на съответните оператори /в конкретния случай- на енергийно предприятие/, което се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а не в нотариална форма.
4.2. Според значителна част от съдиите по вписванията се поддържа становището, че разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е относима само в отношенията между собствениците на съседни имоти, но не и при учредяване на сертитут в полза на енергийно предприятие, който следва да бъде учреден при спазване на предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма или на специалните изисквания на закона. Аналогично според които по реда на чл. 193 ЗУТ не може да се учредява и съответно- да се вписва, сервитут за прокарване на водопровод в полза на ВиК-оператор, тъй като страни по такъв договор могат да бъдат само собственици на недвижими имоти.
Според чл. 193, ал. 9 ЗУТ: «Договорът по ал. 1 и заповедта по ал. 3 се вписват в имотния регистър по партидата на поземления имот, който се обслужва от учреденото право да се прокарат отклоненията от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и по партидата на поземления имот, през който са прокарани отклоненията от общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура.»
Разпоредбата на чл. 193, ал.1 ЗУТ урежда възможността за учредяване на сервитут, който предполага наличието на два имота. Единият служещ – през който ще се прокарва отклонението и чийто собственик следва да учреди право на прекарване на съоръжения на техническата инфраструктура и вторият господстващ имот – който ще се ползва от учреденото сервитутно право. Договорът, с който собственикът на един имот предоставя право на прокарване на технически мрежи и съоръжение на лице, което не е собственик на съседен имот, не попада в приложното поле на чл. 193 ЗУТ. Той не представлява акт на разпореждане с ограничено вещно право, произвежда само облигационно правно действие и не попада в категорията на актовете, подлежащи на вписване.
Действително, нашето право познава т.нар. квазилични сервитути - сервитути, които се учредяват в полза на определени лица с оглед обслужване на извършваната от тях дейност, а не в полза на лица, които са собственици на т.нар. „господстващи имоти”. В случая, обаче, е необходима изрична специална законова регламентация. Не се прилага редът по чл. 193 ЗУТ. Такива например са сервитутите по чл. 64 от Закона за енергетиката, които възникват по силата на закона или се учредяват в полза на енергийните предприятия, сервитутите на преминаване и на изграждане на мрежи и отклонения от тях в полза на предприятието, осъществяващо електронни съобщения по чл.288 от Закона за електронните съобщения от 2007 г., сервитутите по чл. 16 по Закона за горите за прекарване през гори и земи от горски фонд-частна държавна собственост на телефонни, телеграфни, радиосъобщителни и други линии, подземни водопроводи, канализации, кабели и други елементи на техническата инфраструктура в полза на операторите на тази инфраструктура.
4.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписванията – според които разпоредбата на чл. 193 ЗУТ намира приложение за отклонения от всички видове техническа инфраструктура – за водопрекарване, газоснабдяване, далекосъобщения и електроснабдяване, като тези сервитути се учредяват от собствениците на недвижими имоти в полза на съответните оператори /в конкретния случай- на енергийно предприятие/, което се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а не в нотариална форма.
При прочит на разпоредбата на чл. 193 от ЗУТ не може да се направи извод, че отношенията по учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения, са отношения само между собственици на съседни имоти, като самия закон говори за „право за прокарване ... през чужди имоти” (т.е. през множество имоти, а не през един имот).
Договорът за учредяване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ за прокарване на отклонение от общи мрежи и съоръжения винаги ще се сключва между собственика на имота, през който се прокарват отклоненията, и собственика на имота, до който трябва да стигнат отклоненията от общите мрежи и съоръжения. В чл. 193 от ЗУТ няма изискване такъв договор да се сключва само между собственици на съседни имоти, което е съвсем естествено, защото за да стигне отклонение от общ провод, мрежа или съоръжение до конкретен имот, често е необходимо трасето на отклонението да премине през множество имоти. В този случай договорът ще се сключи между собственика на господстващия имот, до който трябва да достигне отклонението от общите мрежи и съоръжения и всички лица, които са собственици на множеството други имоти (не всички от които съседни на първия собственик – собственика на господстващия имот), през които следва да премине трасето на отклонението.
Следва да се отбележи, че с оглед развитието на обществото и технологиите в частност, обществените отношения в областта на сервитутите са изключително динамични и не изхождат от консервативното разбиране, че отношения по повод сервитути могат да съществуват само между съседни имоти.
Отклонението от общите мрежи и съоръжения е особен линеен сервитут, определен в закона като „право да се изгради и придобие собствеността върху отклонението от общата мрежа на техническата инфраструктура в чуждия имот”. (чл. 193, ал. 2 ЗУТ).
От анализа на тази разпоредба може да се направи извод, че правото, възникващо по силата на сключения договор по чл. 193 ЗУТ, е вещно (придобива се собственост) и ограничено (сервитутно) по характера си, защото е върху чужд имот.
Затова и разбирането, че договорът по чл. 193 от ЗУТ имал единствено облигационен характер е разбиране contra legem. Защото договорът за учредяване на сервитут по чл. 193 от ЗУТ се сключва в писмена форма, изрично е уреден от законодателя като договор с вещнопрехвърлителен ефект (чл. 193, ал. 2 ЗУТ) и изрично е предвидено, че договорът подлежи на вписване (чл. 193, ал. 9 от ЗУТ).
5. Следва ли да бъде извършено вписване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот /чл.73, ал.5 ТЗ/, ако молителят не е представил пред съдията по вписванията доказателства за правата на вносителя?
5.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:
По въпроса е налице противоречива съдебна практика, мотивирала искането за постановяване на тълкувателно решение по този въпрос.
Според едното становище по отношение на непаричната вноска на вещно право върху недвижим имот като особен вид сделка, законодателят по изключение е предвидил по изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява правата на вносителя.
Според другото становище съдията по вписванията може да откаже поисканото вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание, без да проверява материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска, вкл. правата на вносителя при вписване на апорт.
5.2. Считаме за правилно първото становище, според което за непаричната вноска на вещно право върху недвижим имот като особен вид сделка, законодателят е предвидил по изключение не нотариусът, а съдията по вписванията да проверява правата на вносителя, което е условие за извършване на вписване.
Съгласно чл. 73, ал. 5 ТЗ «когато вноската има за предмет вещно право върху недвижима вещ, съответният орган на дружеството след възникването му представя в службата по вписванията за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, а когато е необходимо, и отделно съгласието на вносителя. Органът представя нотариално заверено извлечение от устава и съгласието на вносителя. При вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя».
При наличието на изричния текст на чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ, предвиждащ, че съдията по вписванията проверява правата на вносителя (вещните права върху недвижимия апорт, предмет на апорта), не би следвало да има каквото и да било съмнение, че ако вносителят не е представил доказателства за правото си на собственост съдията по вписванията следва да постанови отказ за исканото вписване.
Разпоредбата чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ изрично въвежда отклонение от общия принцип по чл. 32а от ПВ, че при вписването съдията проверява единствено дали актът подлежи на вписване и дали актът отговаря на изискванията на закона.
Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл съдията по вписванията освен действията по вписване, отбелазване и заличаване и произнасяне по искания за издаване на справки и удостоверения, извършва нотариални и други действия, предвидени със закон. Проверката на правото на собственост по чл. 73, ал. 5, изр. 3 ТЗ представлява именно такова „друго действие” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ЗСВл, предвидено със закон.
Поради това ако не са предоставени доказателства за правата на вносителя или ако в резултат на извършваната от съдията по вписване проверка на правата на вносителя на непаричната вноска (проверка на правото му на собственост) се установи, че вносителят не е носител на вещното право, предмет на апортната вноска, съдията по вписване следва да откаже вписване на това основание.
6. Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона?
6.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкувателно решение:
Според част от съдебната практика проверката на съдията по вписванията е строго формална и се изчерпва с преценката дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма, има ли необходимото съдържание, без да се проверява неговата действителност и да се контролира по същество законосъобразността на нотариалното удостоверяване.
Налице са и решения, в които се приема, че съдията по вписванията може да откаже вписване и в случай, че представеният за вписване акт е извършен в нарушение на материалния закон.
Противоречива практика съществува и по въпроса налице ли е основание да се откаже вписване, ако предметът на сделката не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права. Според част от съдебната практика, тази преценка е извън компетентността на съдията по вписванията, който проверява само наличието на подлежащ на вписване акт и спазването на изискванията за форма и съдържание. Налице е практика и в обратен смисъл, според която съдията по вписванията следва да преценява, дали представеният за вписване акт се отнася до обект, който има самостоятелно значение и може да бъде предмет на вещни права и на прехвърлителна сделка.
6.2. Поддържаме разбирането, че проверката на съдията по вписванията е строго формална и се изчерпва с преценката дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма, има ли необходимото съдържание, без да се проверява неговата действителност и да се контролира по същество законосъобразността на нотариалното удостоверяване.
Разпоредбата на чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията сочи два случая, при които съдията по вписванията постановява определение за отказ – когато записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или актът е неподлежащ на вписване.
Очевидно е, че разпоредбата на чл. 32а, ал. 1 от ПВ под понятието «акт» разбира документа, подлежащ на вписване, а не «сделката», удостоверена в акта. От това следва, че преди да разпореди вписване на записания във входящия регистър акт (документ), съдията по вписванията следва да извърши определена проверка на акта (документа), която е строго формална, насочена към вида на документа (акта) и неговото съдържание, а не към изискванията за действителност на самата материализирана в документа сделка. Съдията по вписванията може да откаже вписване в нотариалните книги само ако: 1) не е териториално компетентен /арг. чл. 280, ал. 2 ЗСВ и чл. 7 ПВ/; 2) ако актът не подлежи на вписване, 3) ако той не е съставен съобразно изискванията за форма, предвидени в закона и Правилника за вписванията – официален документ или частен документ във формата на нотариален акт или с нотариална заверка на подписите, 4) ако актът няма необходимото съдържание – индивидуализация на страните и на имота (ако се отнася до конкретен имот), 5) ако не е представена скица-копие от кадастралната карта, когато конкретният имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, 6) ако не е внесена необходимата такса за вписването (когато такава се дължи) и 7) ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК (освен при вписването и отбелязването на съдебно решение). На друго основание вписване не може да бъде отказано (Съдията по вписванията не е компетентен да проверява валидността на вписвания акт, т.е. да се произнася по законосъобразността на сделката).
Съдията по вписванията не проверява материалноправните предпоставки за извършване на нотариалните удостоверявания, независимо дали се касае за нотариален акт или за документ с нотариална заверка на подпис (с изричното изключение на чл. 73, ал. 5, изр. 3 ГПК). Действията на съдията по вписванията нямат контролна функция и той не следи за законосъобразността на нотариалното удостоверяване и съответствието му със закона, освен ако то не се отразило на формата на акта (например неподписан от нотариуса или от страните нотариален акт, неизписани собственоръчно три имена) или на неговото съдържание съобразно вида на акта, чието вписване се иска (например неописване на имота в прехвърлителен нотариален акт по кадастрални данни при наличие на одобрена кадастрална карта за района).
Съдията по вписванията не може да откаже вписване в случай, че представеният за вписване акт е извършен в нарушение на материалния закон. Проверката на материалноправните предпоставки за издаване на актове, с които се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, е възложена на нотариуса съгласно чл.586 ГПК, който извършва проверка дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания на закона за извършване на акта. Идентична е разпоредбата на чл. 587 от ГПК за т.нар. в практиката констативни нотариални актове.
6.3. По въпроса налице ли е основание да се откаже вписване, ако предметът на сделката не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права.
6.3.1. Преобладаващото разбиране сред съдиите по вписванията е, че съдията по вписванията следва да преценява дали представеният за вписване акт се отнася до недвижим имот или обект, който има самостоятелно значение и може да бъде предмет на вещни права и на прехвърлителна сделка.
На вписване подлежат конкретно определени актове с предмет недвижими имоти (арг. чл. 2 ПВ във връзка с чл. 4 и сл. ПВ). Нормите са от публичен ред и с императивен характер. В случай, че описаният обект не е недвижим имот, то и актовете с такъв предмет няма да подлежат на вписване, тъй като няма да бъдат актове, с които се прехвърля или учредява право на собственост върху недвижим имот. Налице ще е първата хипотеза на чл.32а от ПВ за постановяване на отказ – неподлежащ на вписване акт.
Идентичен ще е случаят, когато с акта се учредява или прехвърля несъществуващо по нашия правен ред вещно право. Вещните права са numerus clausus - само правата, изрично уредени от закона. В тази връзка искане за вписване на такъв акт следва да бъде отказано, поради наличието на неподлежащ на вписване акт.
Така и в изрично цитираната съдебна практика на ОС- Пловдив към въпроса- от компетентността на съдията по вписванията е да прецени дали е налице подлежащ на вписване акт, респ. описаният в акта обект е недвижим имот или съоръжение /правото на строеж на фотоволтаични панели върху покрив на сграда/. Така и в съдебната практика на ВКС- Определение № 461/14.10.2011г. по ч.гр.д. № 391/2011г. по описа на II гр.о., относно правото на строеж на асфалтова настилка и фонтан.
Тук съдията по вписванията следи дали е налице недвижим имот- предмет на акта, представен за вписване, но в определени граници (§ 182 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ обн.-ДВ бр.65 от 2003г.).
Така според § 182. Строежите, обектите и съоръженията по чл. 54, 55, чл. 56, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 не представляват недвижими имоти по чл. 110 от Закона за собствеността, не се нанасят в кадастралната карта, не се записват в кадастралните регистри, а за удостоверяване на правото на собственост или на други права върху тях не се съставят или издават актове, подлежащи на вписване в имотния регистър.
Това становище кореспондира на допълнителните задължения, които има съдията по вписванията в съдебен район с издадена заповед по чл. 70 ЗКИР- да следи за създаването на предварителни имотни партиди за недвижими имоти, респ. същите да бъдат актуализирани автоматично чрез нанасяне на съответните данни по софтуерен път /чл. 71 от ЗКИР и чл. 74, ал. 1 ЗКИР/
6.3.2. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване – преценката дали предметът на сделката отговаря на изискванията на закона за самостоятелен обект на вещни права, е извън компетентността на съдията по вписванията, който проверява само наличието на подлежащ на вписване акт и спазването на изискванията за форма и съдържание на акта.
Съдията по вписванията не може да прави преценка дали описания в акта предмет на сделката отговаря на изискванията за самостоятелен обект на вещни права. Тази оценка е изцяло в правомощията на нотариуса, който удостоверява акта съгласно чл. 586-чл. 588 от ГПК. Съдията по вписванията не може да извърши тази преценка, защото тя не само е извън предмета на проверката, която му е възложено да извършва по закон с оглед разпоредбата на чл. 32а от ПВ, но и защото не разполага с доказателствата, представяни в нотариалното производство, които са основание за извършеното нотариално удостоверяване (например одобрени строителни книжа, удостоверения, издавани от техническите служби и пр.).
7. При вписване на препис от обявено завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, необходимо ли е съдията по вписванията да извършва проверка за правата на Завещателя?
7.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното становище в практиката, пред съдията по вписванията трябва да са представени доказателства за собствеността на завещателя, като при липса на такива следва да се постанови отказ.
Според застъпваното в практиката друго становище, обхватът на проверката, извършвана от съдията по вписванията се ограничава само до преценка относно наличието на подлежащ на вписване акт и формалните предпоставки на чл. 6 ПВ относно съдържанието му, без да се проверяват правата на завещателя.
7.2. Споделяме разбирането, че проверката, извършвана от съдията по вписване при вписване на препис от обявено саморъчно завещание с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, е формална и се ограничава само до преценка относно това дали е налице акт, подлежащ на вписване, и отговаря ли акта (в случая саморъчното завещание), на предписаната от закона форма, без да се проверяват правата на завещателя и без да се преценява дали завещанието изпълнява формалните предпоставки на чл. 6 от ПВ.
Нашето право познава два вида завещания – нотариално завещание (чл. 24 ЗН) и саморъчно завещание (чл. 25 ЗН).
От анализа на разпоредбата на чл. 4, б. „и” от ПВ може да се направи извод, че на вписване подлежат само преписи от обявени саморъчни завещания, с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, защото само саморъчните завещания се обявяват.
Считаме, че не е необходимо съдията по вписванията да извършва проверка за правата на завещателя при вписване на обявено саморъчно завещание, защото законодателят не е предвидил извършването на такава проверка (когато такава проверка трябва да се извършва, това е предвидено изрично, както в чл. 73, ал. 5, изр. 3 от ТЗ). Липсва ли изрично овластяване, съдията по вписванията действа съобразно правомощията си по чл. 32а от ПВ – проверява дали актът подлежи на вписване и дали подлежащият на вписване акт отговаря на изискванията на закона (в случая на изискванията на чл. 25 от ЗН).
Излаганото в част от съдебната практика разбиране, че завещанията следвало да отговарят на формалните предпоставки на чл. 6 от ПВ, е неправилно. В Завещанието завещателят се разпорежда за след смъртта със своето имущество. Съдържанието на завещанието като формален акт, е изчерпателно уредена в Закона за наследството: „Саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания” (чл. 25 от ЗН).
Считаме, че не може да се изисква от завещателя да индивидуализира лицето, в чиято полза завещава имуществото си с данните по чл. 6, ал. 1, б. «а» ПВ, нито да индивидуализира недвижимия имот по начина, предвиден в чл. 6, ал. 1, б. «в» ПВ или да посочва цената на имота или правото в съответствие с чл. 6, ал. 1, б. «г» ПВ, още по-малко пък да описва имота съобразно данните по чл. 60, т. 1-7 от ЗКИР, в съответствие с изискването на чл. 6, ал. 3 от ПВ.
Принципно при персонална система на вписване, каквато е системата в България, се вписват само актове на разпореждане между живи. Актове за придобиване на недвижими имоти по наследство по закон и по завещание, изрично бяха изключени от разпоредбата на чл. 5, б. «в» ПВ от кръга на актовете, подлежащи на вписване.
С изменение на ПВ от 2001 г. (извършено с ПМС, обн. в ДВ, бр. 5/2001 г.), беше направен пробив в системата на вписванията и беше въведено вписването на преписи от обявени саморъчни завещания с предмет вещни права върху недвижим имот. При вписването на обявени саморъчни завещания не може да се поставя въпросът за конкуренция на актове от един и същ праводател с оглед разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от ПВ. Поради това и целта на разпоредбата, предвиждаща възможност за вписване на обявени саморъчни завещания, е единствено да бъде оповестено наличието на обявени саморъчни завещания чрез вписване в книгите по вписване така, че на всички трети лица да стане известно наличието на завещание относно определен имот.
Обстоятелството кой е придобил правата върху завещания недвижим имот се определя не от това кой пръв е вписал преписа от обявеното саморъчно завещание в регистъра по чл. 34, ал. 1 ПВ (при наличие на няколко завещателни разпореждания на един наследодател), а от това кой се легитимира като собственик с последното валидно саморъчно завещание. Защото всяко последващо завещателно разпореждане отменя всички предишни, които му противоречат (арг. от чл. 39 ЗН).
Така че при вписването на преписи от обявени саморъчни завещания не може да се говори за същинско действие на вписването по смисъла на чл. 34, ал. 2 от ПВ.
8. Процесуално легитимиран ли е съдебният изпълнител да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба?
8.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното от становищата, застъпвано в съдебната рактика, частният съдебен изпълнител не е легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негово искане за вписване.
Според другото от становищата, съдебният изпълнител е легитимиран да обжалва отказ на съдебния изпълнител, постановен по направено от него искане за вписване на възбрана.
8.2. Мнозинството от съдиите по вписванията в страната поддържа разбирането, че съдебният изпълнител не разполага с правомощие да обжалва отказа на съдията по вписванията, по следните съображения:
Процесуална легитимация да обжалват отказа да се извърши нотариално удостоверяване, съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК, имат лицата, които имат качеството страни в него.
Съгласно чл. 572 ГПК страни в нотариалното производство /каквото е и това по вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване – чл. 569, т. 5 ГПК/ са лицата, от чието име се иска извършването на нотариалното действие, като същата разпоредба предвижда разграничението им от участвуващи в нотариалното производство – лицата, чието лично изявление нотариусът удостоверява. Като се изхожда от предвиденото разграничение и компетентността на съдебния изпълнител, като лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания /чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ/ и правомощията му във връзка с това, предвидени в Раздел ІІ от същия закон, както и в Глава 38, част V ГПК се налага извод, че освен действията, за които е оправомощен от закона, други извън тях същият не е легитимиран да извършва. Сред последните е и обжалването на отказа на съдията по вписванията да впише исканата възбрана, за което легитимацията принадлежи на взискателя по изпълнителното дело, като страна по нотариалното производство по вписването. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение, а в същата взискателят посочва начина на изпълнението - чл. 426, ал. 2 ГПК. Правомощието на съдебния изпълнител да иска вписване на възбрана върху недвижим имот, срещу който е обърнато взискането /чл. 431, ал. 4 ГПК, чл. 26, ал. 1 ПВп/, с оглед възлагането от взискателя на действия по проучването на имущественото състояние на длъжника, вкл. и да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, не означава включване в правомощията му и правото да обжалва отказа на съдията по вписванията. От това действие на вписването се ползува взискателят, като страна по изпълнението, аргумент за който извод се извежда и от предвидената в новата ал. 4 на чл. 431 ГПК в негова тежест такса за вписването.
Също така безспорно в правомощията на съдия изпълнителя е да поиска заличаване на вписана възбрана, с оглед разпоредбата на чл. 433, ал. 2 ГПК, но това му правомощие не означава, че има правото да обжалва отказа на съдията по вписвания. Така и относно правото му да обжалва откази по представени влезли в сила постановления за възлагане на недвижим имот.
8.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване, според които съдебният изпълнител има качеството молител в охранителното производство за вписване по негово искане на възбрана относно недвижим имот и е легитимиран да обжалва евентуалния отказ в това производство.
Съображенията за това са следните:
Глава 54 от ГПК – „Нотариални производства”, урежда производствата по вписване, отбелязване и заличаване (чл. 569, т. 5 ГПК), както и производството по издаване на удостоверение за наличие или липса на тежести (чл. 569, т. 7 ГПК) като вид нотариални производства, независимо че те по дефиниция никога не се извършват и не могат да се извършват от нотариус, а само от съдия по вписванията или от друг съдебен орган в предвидените от ЗСВ случаи.
Както беше посочено по-горе, това е недомислие на ГПК, което е породило противоречива практика и следва да бъде преодоляно чрез тълкуване.
В глава 54 от ГПК – „Нотариални производства” липсват особени процесуални правила, уреждащи производствата по вписване, отбелязване и заличаване, както и производството по издаване на удостоверение за наличие или липса на тежести, за разлика от всички други нотариални производства, които се извършват от нотариус и за които има изрични разпоредби Раздел II на Глава 54 на ГПК.
Производствата по чл. 569, т. 5 и т. 7 от ГПК са уредени като самостоятелни нотариални производства, които не се извършват от нотариус (нотариусът не е органът по вписване), и за тях липсват особени правила в ГПК. Уредбата на тези производства е в Правилника за вписванията, който урежда подробно по чия инициатива (искане) започва всяко едно от производствата по вписване, отбелязване и заличаване и какви са правомощията на съдията по вписванията във всяко едно производство.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от ПВ, вписването на „нотариални актове по чл. 4, б. „а” (извършените от нотариуса – бел.м.) се извършва по писмена молба на нотариуса, който ги е извършил.”. Всички останали актове по чл. 4 от ПВ се вписват по искане на заинтересованото лице (чл. 8, ал. 1, предл. 2 ПВ).
Съгласно чл. 26 от ПВ, уреждащ вписването на възбрани, вписването на възбрана се извършва „по искане на съдебния изпълнител, който извършва публичната продан”.
Производството по вписване, отбелязване и заличаване, като всяко друго охранително производство е едностранно и безспорно по характера си и започва по молба на лицето (молител).
В специалните охранително производство на вписване молителите са различни съобразно вида на вписвания акт:
- в производство по вписване на нотариални актове по чл. 4, б. „а” ПВ – молител може да бъде единствено и само нотариусът, удостоверил акта. Защото на него е възложено по закон да иска извършване на вписване (чл. 25, ал. 5 от ЗННД) в деня на извършване на актовете и нотариусът не може да издаде препис от акта, ако той не е вписан. Наред с това нотариусът изрично е посочен в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ПВ като единственото лице, по чиято молба започва производството по вписване на нотариални актове.
- в производството по вписване на възбрана по чл. 26 от ПВ – молител е единствено съдебния изпълнител, който съгласно чл. 449, ал. 2 ГПК е овластен да „иска вписването на възбрана”. Съдебният изпълнител е посочен изрично в разпоредбата на чл. 26 от ПВ и като единственото легитимирано лице (молител), по чието искане започва охранителното производство по вписване на възбрана по чл. 26 ПВ.
Считам, че за нотариалните производства по чл. 569, т. 5 и т. 7 ГПК следва де се прилагат само онези общи разпоредби за Нотариалните производства (Раздел I от глава 54 на ГПК), които не са несъвместими със спецификата на тези производства и с изричните процесуални правила, съдържащи се в Правилника на вписванията. Разпоредбата на чл. 572 от ГПК е несъвместима със спецификата на производството по вписване, отбелязване и заличаване, което се развива пред съдия по вписванията (а не пред нотариус) по молба на заинтересовано лице.
Кое е заинтересованото лице по смисъла на чл. 531 от ГПК в конкретното охранително производство по вписване, отбелязване или заличаване, е определено от самия законодател с изрични правни норми (чл. 8, ал. 1, предл. 1 ПВ – нотариус, и чл. 26 от ПВ – частен съдебен изпълнител, чл. 12 от ПВ – ищеца по делото при вписване на искова молба и пр.). В случаите, в които легитимираното да иска вписване лице, законодателят си служи с понятието „заинтересовано от вписването лице” (така например чл. 8, ал. 1, предл. 2 ПВ – относно всички други актове по чл. 4, без актовете по чл. 4, б. „а” ПВ, чл. 19, ал. 3 от ПВ и др.).
Ето защо смятам, че всякакви аргументи и доводи, черпени от разпоредбата на чл. 572 от ГПК са абсолютно неуместни относно производствата по вписвания, за които има изрични специални правила. Наред с това в производството по вписване, отбелязване и заличаване съдията по вписванията не възприема каквито и да било лични изявления, които да удостоверява, за да се мисли, че в производството по вписване се прави разграничение между страни и участници, каквото разграничение се прави във всички останали нотариални производства.
Ето защо считам, че разпоредбата на чл. 572 ГПК е приложима само за нотариалните производства, които се извършват от нотариус, а за нотариалните производства по чл. 569, т. 5 и т. 7 ГПК са приложими специалните правила на Правилника за вписвания/чл. 8 ПВ/, които в съответствие с чл. 531 от ПВ изрично определят кое лице може да иска вписване, отблелязване или заличаване на акт.
9. Процесуално легитимиран ли е нотариусът да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба за вписване?
9.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното от становищата в съдебната практика по този въпрос, нотариусът не разполага с такава процесуална легитимация, тъй като с такава разполагат само страните в нотариалното производство.
Според другото становище по въпроса, нотариусът е легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията, което се обосновава с правомощието му по чл.8, ал.1 ПВ да подаде молба за вписване на нотариалните актове по чл.4, б.”а” ПВ от името и за сметка на страните по сделката.
9.2. Мнозинството от съдиите по вписванията в страната поддържа разбирането, че нотариусът не разполага с правомощие да обжалва отказа на съдията по вписванията, тъй като с такава разполагат само страните в нотариалното производство, каквато не е нотариусът.
Съгласно чл. 577, ал. 1 ГПК отказът да се извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба. По общо правило право на жалба имат лицата, които притежават процесуална легитимация за това, в случаите на чл. 577 ГПК - страните в нотариалното производство.
Нотариусът не е страна в нотариалното производство, каквото е и производството по вписванията (арг. чл. 572 ГПК), а не може да бъде и представител на страните - да действа от името и за сметка на същите. В това производство той е длъжностно лице с определена от закона компетентност - да удостоверява обстоятелствата по чл. 569 ГПК и да представя в службата по вписванията подлежащи на вписване актове съгласно чл. 25, ал. 5 (предишна ал. 4) от ЗННД и чл. 8, ал. 1, изр. 1 от ПВп. Нотариусът не е и представител на страните, т.к. фактическите действия по чл.25 от ЗННД са негово задължение като орган с нотариална компетентност, а не дейност по законово представителство на страните. Освен действията, за които е оправомощен от закона, други извън тях, каквото е и обжалването на отказа на съдията по вписванията, той не е легитимиран да извършва. Изводът, че право да обжалват отказите на съдията по вписванията имат страните в нотариалното производство, следва и от същността на нотариалното действие по вписването - да оповести на третите лица вписания акт. От това действие на вписването се ползуват страните по акта, поради което те са и легитимирани да обжалват отказа да се даде гласност с исканото вписване.
9.3. Това разбиране не се споделя от друга част от съдиите по вписване, които считат, че нотариусът има качеството молител в охранителното производство за вписване на извършени от него актове по чл. 4, б. „а” ГПК относно недвижим имот и поради това е легитимиран да обжалва евентуалния отказ в това производство.
Аргументите по този въпрос са идентични с изложените по-горе аргументи по т. 8.3., които моля да имате предвид.
10. Освободени ли са от заплащане на държавна такса за вписването ищците, които са освободени от държавна такса за исковото производство на основание чл. 83, ал. 2 ГПК?
10.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
Според едното становище, застъпвано в практиката, разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство по вписванията, като съдията по вписванията и съдът не разполагат с правомощието да се произнасят по молби за освобождаване от такси в това производство, което кореспондира с изричната уредба на чл. 5 ЗДТ относно хипотезите и лицата, освободени от заплащане на държавни такси.
В други съдебни решения се приема, че съдията по вписванията е компетентен да се произнася по искане за освобождаване от държавна такса за вписването, поради което са разгледани по същество частни жалби срещу такива откази, респ. отменени са отказите му за разглеждане на молби за освобождаване от такси.
10.2. Поддържаме становището, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не намира приложение в охранителното производство по вписванията.
Съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК «такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят.»
Освобождаването от «такси и разноски по производството» по реда на чл. 83, ал. 2 от ТЗ, се извършва за конкретното съдебно производство от съда, пред който се развива производството.
Разпоредбата на чл. 4 от Закона за държавните такси (ЗДТ), изброява видовете държавни такси, като в чл. 4, б. «а» от ЗДТ са посочени таксите, събирани от съдилищата, а таксите за вписване са посочени в чл. 4, б. «в» от ЗДТ (държавни такси за извършени действия и услуги от Службите по вписване).
Уредбата на държавните такси, събирани от съдилищата е доразвита в разпоредбата на чл. 73 ГПК, като изрично е предвидено, че таксите се определят съгласно Тарифа, приета от Министерския съвет (чл. 73, ал. 3 ГПК).
В изпълнение на чл. 73, ал. 3 ГПК е приета Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с ПМС № 38/27.02.2008 г.
Държавните такси за вписване, отбелязване и заличаване, се събират на основание чл. 4, б. „в” от ЗДТ и се събират от Агенция по вписванията в размер, определен в Тарифа за таксите, събирани от Агенция по вписванията, приета на основание чл. 4, б. „в” от ГПК с ПМС № 243/14.11.2005 г.
Разпоредбата на чл. 5 от ЗДТ е уредила хипотези на освобождаване от държавни такси, като не е предвидена възможност за освобождаване от държавни такси по чл. 4, б. „в” от ЗДТ.
Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК дава възможност определена категория физически лица, за които е признато от съда че нямат достатъчно средства, да не внасят такси и разноски по делото.
Нито ГПК, нито ПВ, нито ЗДТ са предвидили възможност за освобождаване от задължението за внасяне дължими такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ – от внасяне на държавна такса за вписване, отбелязване и заличаване.
Наличието на внесена държавна такса е предпоставка за извършване на самото вписване и е елемент от проверката, която извършва съдията по вписванията, за да разпореди самото вписване.
Ето защо считаме, че съдът, пред който делото е висящо, не може да разпореди освобождаване от държавна такса за вписване на искова молба и от държавна такса за вписване или отбелязване на съдебно решение, поради обстоятелството, че таксите за вписване, отбелязване и заличаване, не се внасят по сметка на съда, а по сметка на Агенция по вписванията – т.е. таксите за вписване нямат характер на съдебни такси, поради което и съдът не е компетентен да освобождава от тях.
От друга страна съдията по вписванията не разполага с правомощие, каквото разполага съда – да освобождава от внасяне на държавна такса за вписване, тъй като на него му е възложена проверка относно това дали е внесена или не държавна такса за вписване, като при невнесена държавна такса съдията по вписване отказва да извърши поисканото вписване.
Когато държавната такса за вписване следва да бъде внесена по искова молба, за която съдът е разпоредил вписване, като ищецът е бил освободен по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса за исковото производство, горното разбиране би довело до очевидно несправедливи резултати. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 3/2010 г. по т.д. № 3/2009 г., неизпълнението на изрично указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 от ЗС е основание за връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК. В този случай ищецът заради невъзможност да внесе такса за вписване, ще бъде лишен от възможност за защита по исков ред на правото си, тъй като поради невнасяне на такса за вписване на исковата молба, исковото производство ще бъде прекратено, макар за него ищецът да е бил освободен от заплащане на такси. При действащата правна уредба резултатът би бил такъв – съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства (каквото е охранителното производство по вписване), а съдията по вписванията не разполага с правомощието да освобождава от държавни такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ, дължими по сметка на Агенция по вписванията, като наред с това не е предвидена и възможност за освобождаване от такси по чл. 4, б. „в” ЗДТ.
Очевидна е необходимостта от законодателна промяна, която да разреши този проблем, като даде възможност за адекватна защита на лицата, които нямат възможност за внесат такси и разноски, необходими за защита на материалните им права.
С оглед действащата правна уредба това е недопустимо.
11. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при частично заличаване /за определен имот или имоти/ на вписване на ипотека, учредена върху два или повече имота за обезпечаване на един дълг.
11.1. Противоречива практика, мотивирала искането за тълкуване:
По въпроса е налице противоречива съдебна практика. Според едното от поддържаните становища в посочената хипотеза се дължи половината от таксата по чл.2 от Тарифата за таксите, събирани от Агенция по вписванията, изчислена върху размера на погасения дълг.
Според другото становище размерът на дължимата такса за частично заличаване на ипотека е в размер на половината от таксата, дължима за вписването на ипотеката, дори когато е поискано заличаване на ипотеката само за определен имот или имоти.
11.2. Считаме за правилно разбирането, според което при частично заличаване на ипотека относно определен имот или имоти, таксата за заличаване на ипотека (половината от таксата по чл. 2 от Тарифата за таксите, събирани от АВ /ТТСАВ/) се определя и дължи върху размера на погасения дълг.
Съгласно чл. 3 от ТТСАВ за заличавания се събира половината от таксата по чл. 2 – т.е. половината от таксата за вписване на съответния акт, чието заличаване се иска.
Съвременното ни право не познава т.нар. намаляване на ипотеката, което е било уредено в чл. 76 и сл. от Закона за привилегиите и ипотекиет /отм./ . Сега чл. 21 от ПВ се ограничава единствено да посочи, че частичното заличаване се извършва по същия начин, както заличаването изцяло, без да уреди какво представлява частичното заличаване.
При липсата на позитивна уредба за частично заличаване на ипотеката, би следвало да приемем, че частично заличаване на ипотека би било налице, тогава, когато се иска заличаване само по отношение на един или няколко имота, служещи като обезпечение на вземането, като ипотеката ще продължи да тежи върху останалите имоти, описани в ипотечния акт.
При положение, че при заличаване се събира половината от таксата за вписване, би следвало при частично заличаване на ипотека (само по отношение на определени имоти от множеството ипотекирани имоти) таксата да се определя не върху целия размер обезпеченото вземане, а върху размера на вземането, което се погасява и за който размер се извършва заличаване върху конкретния имот. Това разбиране предполага в акта за частично заличаване на ипотека (по отношение на определени имоти), да се посочи размера на погасената част от дълга, за която се иска заличаване. В случай, че в акта за заличаване такъв размер не е посочен, държавна такса за заличаване ще следва да се определи при условията на чл. 3 от ТТСАВ върху целия размер на обезпеченото вземане.
Ипотеката се вписва в полза на кредитора, за обезпечаване на негово вземане и от него зависи дали при искането за заличаване на ипотека върху конкретен имот ще направи и искане за намаляне на размера, за който е вписана ипотеката или не.
При липсата на изрично направено искане при частичното заличаване (по отношение на определен имот) да бъде намален размера на обезпеченото вземане, то размера на обезпеченото вземане, за което е извършено вписване, ще остане непроменен и в този случай държавната такса за заличаване по отношение на конкретния имот ще се определи върху целия размер на вземането.
В този смисъл са и указанията, които на основание § 3 от ПМС № 243/14.11.2005 г., с което е приета Тарифата за държавните такси, събирани по Агенция по вписванията, е дал Министърът на правосъдието до всички съдии по вписванията. На основание § 3 от ПМС № 243/14.11.2005 г,. с изпратени до всички Служби по вписване Писма от министъра на правосъдието (Писма изх. № 92-11-139/27.08.2008 год. и изх. № 92-11-139/24.04.2010 г.) министърът на правосъдието е указал, че при частично заличаване на вписана ипотека, когато в съгласието на кредитора е посочен размера на платената част от вземането му, дължимата държавна такса за частично заличаване е половината от таксата по чл. 2 от Тарифата, изчислена върху платената/погасената част от дълга.
С уважение: