КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Този форум е част от нашия стремеж за професионализъм в работата и максимална прозрачност
Дата и час: 01 Апр 2020, 04:13

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: декларация по 226 ДПК(отм.) и отговорност по 313 НК
Ново мнениеПубликувано на: 22 Авг 2013, 08:12 
Offline
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: 17 Авг 2009, 05:12
Мнения: 209
Присъда № 52 от 16.10.2009 г. по в.н.о.х.д. № 312/2009 г. на Софийски апелативен съд
Чл. 226 ДПК
Чл. 226, ал. 1 ДПК
Чл. 100, ал. 1 ЗДДС /отм./
Чл. 100, ал. 3 ЗДДС /отм./
Чл. 100 ЗДДС
Чл. 100, ал. 1 ЗДДС
Чл. 23, ал. 1 НК
Чл. 23, ал. 3 НК
Чл. 313, ал. 1 НК
Чл. 313, ал. 2 НК
Чл. 313, ал. 3 НК
Чл. 316 НК
Чл. 54 НК
Чл. 277, ал. 3 НПК
Чл. 277, ал. 4 НПК
Чл. 223, ал. 1 НПК
Чл. 304 НПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРА ЦВЕТКОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
На основание чл.334 т.2 във вр. с чл.336 ал.1 т.3 от НПК
П Р И С Ъ Д И :
ОТМЕНЯВА изцяло присъда № 7/18.02.2009 г. на Софийски окръжен съд- НО, 7 състав, постановена по НОХД № 362/2008 г. по описа на същия съд и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ПРИЗНАВА подсъдимия Г. С. И., роден на 20.02.19** г в гр. С., б., български гражданин, живущ в гр. С. - ул. „Т." № *, със средно образование, безработен, неосъждан, с ЕГН *** за НЕВИНОВЕН в това, че на 18.08.2003 г. в гр. С., в нотариална кантора, намираща се на ул. „Р. с." № , вх. , ет. пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ се дава пред орган на властта /чрез нотариус М. Х. до съдия по вписванията при районен съд-С.: Н. Д./ за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 313 ал.1 пр.1 от НК.
ПРИЗНАВА подсъдимия Г. С. И., с установена по делото самоличност, за НЕВИНОВЕН в това, че като управител и собственик на фирма „Т. БГ" ЕООД - С. за данъчен период 01.08.2003 г. - 31.08.2003 г. в справка - декларация по чл. 100 ал.1 и ал.3 от ЗДДС /стара ред. ДВ бр. 117/2002 г. - отменен с ДВ бр. 63/04.08.2006 г./ ал.1: „Справката -декларация е документ, в който регистрираното лице е длъжно да декларира за всеки данъчен период определена информация, свързана с неговата дейност, която е основание за възникване на права и задължения" и ал.3 :„За всеки данъчен период регистрираното лице е длъжно да подаде справката-декларация в съответната ТДД до 14-то число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася", подадена в ДП-С. с вх. № 3246 на 12.09.2003 г., е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - данък добавена стойност в размер на 52 513.60 лева, като е затаил истина относно извършената на 18.08.2003 г. продажба на недвижим имот „Ч." в к.к. „Б.", община С. и по този начин е укрил данъчни задължения в особено големи размери /в размер на 52 513.60 лева/, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./.
Настоящата присъда подлежи на обжалване и протест пред ВКС на РБ в 15 дневен срок считано от днес.
М О Т И В И
към въззивна присъда от 16.10.2009 г., постановена по ВНОХД № 312/2009 г. по описа на САС - НО, 5 състав
С присъда № 7/18.02.2009 г. на СОС-НО, 7 състав, постановена по НОХД № 362/2008 г. по описа на същия съд, подсъдимият Г. С. И., с установена по делото самоличност, е признат за виновен в това, че на 18.08.2003 г. в нотариална кантора, намираща се на ул. „Р. с." № , вх. , ет. пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ се дава пред орган на властта /чрез нотариус М. Х. до съдия по вписванията при Районен съд-С.: Н. Д./ за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, поради което и на основание чл. 313 ал.1 пр.1 и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година и 4 /четири/ месеца, като на основание чл. 66 ал.1 от НК изтърпяването на така наложеното му наказание е отложено за изпитателен срок от три години считано от влизане на присъдата в законна сила.
Със същата присъда подсъдимият Г. С. И., с установена по делото самоличност, е признат за виновен и в това, че като управител и собственик на фирма „Т. БГ" ЕООД - С. за данъчен период 01.08.2003 г. - 31.08.2003 г. в справка - декларация по чл. 100 ал.1 и ал.3 от ЗДДС :/стара ред. ДВ бр. 117/2002 г. - отменен с ДВ бр. 63/04.08.2006 г./: ал.1 „Справката -декларация е документ, в който регистрираното лице е длъжно да декларира за всеки данъчен период определена информация, свързана с неговата дейност, която е основание за възникване на права и задължения" и ал.3 „За всеки данъчен период регистрираното лице е длъжно да подаде справката-декларация в съответната ТДД до 14-то число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася" /подадена в ДП-С. с вх. № 3246 на 12.09.2003 г./ е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - данък добавена стойност в размер на 52 513.60 лева, като е затаил истината относно извършената на 18.08.2003 г. продажба на недвижим имот „Ч." в к.к. „Б.", община С. и по този начин е укрил данъчни задължения в особено големи размери /в размер на 52 513.60 лева/, поради което и на основание чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./ и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ години и глоба в размер на 10 000 лева.
Със същата присъда на основание чл. 23 ал.1 от НК на подсъдимия Г. С. И. е определено и наложено за изтърпяване едно общо наказание лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ години, като на основание чл. 23 ал.3 от НК към това наказание е присъединено и наказанието глоба в размер на 10 000 лева. С присъдата подсъдимият Г. С. И. е осъден да заплати в полза на държавата сумата 465.00 лева, представляваща направени съдебни и деловодни разноски.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от подсъдимия Г. С. И. чрез неговия защитник с твърдения, че същата е неправилна, незаконосъобразна, постановена при особено съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия И., както и явно несправедлива. Твърди се, че окръжният съд е постановил своята присъда въз основа на обвинителен акт, който не отговаря на изискванията на чл. 246 ал.2 от НПК - липсва ясно формулирано обвинение. Сочи се също, че първоинстанционният съд е признал подсъдимият И. за виновен по изцяло отменен наказателен състав - чл. 257 от НК, отм. с ДВ бр. 75 от 2006 г., като не е отчел липсата на съставомерност на деянието. Твърди се също така, че неоснователно окръжният съд не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, макар че съществуват неоспорими многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Претендира се също, че окръжният съд, ръководейки съдебното следствие, е нарушил правилата, визирани в чл. 280 ал.2 във вр. чл. 277 ал.3 и ал.4 от НПК относно провеждането на разпита на свидетелите по делото, като по този начин е опорочил реда и начина на събиране и проверка на събраните на досъдебното производство доказателства. Твърди се също, че съставът на първостепенния съд е демонстрирал пристрастност и предубеждение. Прави се и оплакване за допуснато от окръжния съд нарушение на материалния закон, изразяващо се в признаването на подсъдимия за виновен чрез безрезервното възприемане на тезата на обвинението и без да бъде отчетена очевидната несъставомерност на твърдяното от прокуратурата деяние-престъпление. Твърди се в частност, че окръжният съд не е отчел, че за да е налице претендираното престъпление е необходимо да е налице доставка-данъчно събитие, а именно - възмездна сделка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС. Като в тази връзка се твърди, че видно от доказателствата по делото не е безспорно установено плащане от страна на св. Р. Г. на подсъдимия И. по договора за покупко-продажба на обекта „Ч." в к.к. „Б.". Сочи се, че самият св. Р. Г. в разпита си пред съдия заявява, че не е извършил плащане по сделката. Прави се и оплакване, че окръжният съд не е съобразил, че съгласно чл. 93 ал.1 и ал.2 от приложимия в случая ЗДДС за валидност и удостоверяване на плащането е необходимо наличието на данъчна фактура, която по смисъла на същия този ЗДДС към инкриминирания период се издава до 5 дни след извършеното действително плащане. В жалбата се прави и оплакване, че в мотивите на атакуваната присъда липсва аргументиран правен анализ на повдигнатото обвинение, както и изводи относно установените факти по делото и съотнасянето им към конкретно повдигнатото обвинение. По така изложените съображения се прави искане да бъде отменена атакуваната присъда и подсъдимият да бъде оправдан, като се прави и алтернативно искане присъдата да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитата на подсъдимия Г. И. в лицето на адвокат К. поддържа изцяло подадената въззивна жалба, както и изложените в нея съображения, като моли жалбата да бъде уважена и атакуваната присъда на първоинстанционния съд да бъде отменена като неправилна, незаконосъобразна и необоснована и съответно да бъде постановена нова такава, с която подсъдимият Г. И. да бъде признат за невиновен. Относно обвинението за подадената декларация на 18.08.2003 г. се излагат доводи, че в хода на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие не са събрани доказателства, че тази декларация е била подадена на датата, която е посочена в обвинителния акт, тъй като по делото е налице декларация, подадена месец август 2003 г. без в нея да е посочена дата. В тази връзка защитникът счита, че обвинението по този пункт на обвинителния акт не е доказано по безспорен и категоричен начин, поради което моли въззивният съд да постанови съдебен акт, с който да оправдае подсъдимия по този първи пункт на обвинението. Относно втория пункт на обвинението защитата изразява становище, че в хода на въззивното съдебно следствие е представена експертиза, от която е видно, че подсъдимият не е подписвал процесната справка-декларация за ДДС от 12.09.2003 г., както и че подписа в дневника за покупките за периода 01.08.2003 г. - 31.08.2003 г. също не е положен от него. Наред с това защитникът счита, че дадените от подсъдимия обяснения пред въззивния съд напълно кореспондират със заключението на тройната графологическа експертиза и със събрания по делото доказателствен материал, като тези обяснения не противоречат и на житейската логика, същите са логични и безпротиворечиви. Защитникът счита, че подсъдимият И. не е извършил деянието по пункт втори от обвинението, като с оглед на това претендира, че присъдата е необоснована и неправилна, поради което моли подсъдимия да бъде оправдан изцяло.
В последната си дума пред въззивния съд подсъдимият И. моли за справедлива оправдателна присъда.
В съдебно заседание представителят на САП счита, че след направен внимателен анализ на цялата доказателствена съвкупност, първоинстанционният съд е стигнал до правилен и обоснован извод за авторството и вината на подсъдимия за извършването на престъпленията, за които е бил осъден и за които му е било наложено наказание. По отношение на обвинението за данъчното престъпление прокурорът счита, че същото се доказва от показанията на свидетелите Л. А., Р. Г., М. Х., Е. А. и И. С., като се поддържа становище, че последните три свидетелки са изготвили и подписали данъчно-ревизионен акт и са заявили, че за извършената продажба на процесния обект от страна на подсъдимия се дължи ДДС, който е следвало да се декларира в декларацията по чл. 100 от ЗДДС през месец септември 2003 г. в съответното данъчно подразделение. Относно наложеното на подсъдимия наказание прокурорът счита, че същото е справедливо, като окръжният съд правилно е изложил всички налични смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. С оглед на така изложеното представителят на държавното обвинение моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваната присъда на първоинстанционния съд да бъде потвърдена като правилна, обоснована и законосъобразна.
САС, след като обсъди изложените в жалбата съображения, както и доводите на страните във връзка с данните по делото и след като сам служебно провери изцяло правилността на присъдата по реда на чл. 314 НПК, намира следното:
Въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени както в хода на първоинстанционното съдебно следствие, така и в производството пред настоящата инстанция /във въззивното съдебно следствие/, и след цялостния анализ на всички тези доказателства решаващият състав на въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема следната относима към предмета на делото фактическа обстановка:
Подсъдимият Г. С. И. е роден на 20.02.19** г в гр. С., същият е б., български гражданин, живущ в гр. С. - ул. „Т." № *, със средно образование, безработен, разведен, не е осъждан, с ЕГН ***.
Със съдебно решение на СГС-фирмено отделение от 11.11.1992 г., постановено по ф.д. № 2838/1992 г. по описа на същия съд, е било регистрирано търговско дружество с ограничена отговорност с фирма „Т. - БГ" ООД със седалище гр. С. и със съдружници Г. С. И. и Р. М. Г.. С последващо съдебно решение от 09.11.1998 г., постановено по горепосоченото фирмено дело, е вписано напускането на търговското дружество от страна на съдружника Р. М. Г., който преустановил участието си в дружеството. При това положение въпросното търговско дружество било трансформирано от ООД в ЕООД с управител и едноличен собственик на капитала Г. С. И.. С решение № 1 на СОС-фирмено отделение от 29.09.1999 г., постановено по ф.д. № 1308/1999 г. по описа на същия съд, е вписано преместването на седалището и адреса на управление на дружеството от гр. С. в гр. С. - ул. „Т." № *. Като подсъдимият Г. И. продължавал да е едноличен собственик на капитала на дружеството, както и еднолично да управлява и представлява същото /дружеството/.
Подсъдимият И. в качеството си на управител на „Т.-БГ" ЕООД подал заявление вх. № 45/03.11.1999 г. за регистрация на дружеството по ЗДДС в ТДД - С. област, Данъчно подразделение - гр. С.. Считано от 17.11.1999 г. дружеството „Т.-БГ" ЕООД е било регистрирано по ЗДДС, като тази регистрация е продължила до 02.06.2004 г., когато регистрацията на дружеството по ЗДДС е била прекратена по инициатива на данъчния орган.
През м. март 2003 г. с Акт за възлагане на данъчна ревизия № 117 /17.03.2003 г. на основание чл.108 ДПК Заместник-директорът на ТДД - С. област е възложил извършване на данъчна ревизия на „Т. БГ" ЕООД - гр. С. относно спазване на изискванията на ДПК, ЗСч. и ЗДДС считано от момента на регистрация на дружеството по ЗДДС на 17.11.1999 г. до 30.12. 2002 г. Тази ревизия приключила с ДРА № 117 /24.04.2003 г., който бил връчен на датата 07.05.2003 г. на свидетелката Л. А. в качеството й на упълномощено лице на „Т.-БГ" ЕООД. Този ДРА бил последван от Акт за поправка на ДРА с № П-117 от 13.05.2003 г. /явяващ се неразделна част от първия /. Актът за поправка на ДРА също бил връчен на св. Л. А. в качеството й на упълномощено лице на „Т.-БГ" ЕООД, като връчването е било извършено на 14.05.2003 г. С ДРА № 117/24.04.2003 г. са били установени и определени за внасяне от страна на „Т.-БГ" ЕООД данъчно задължение, произтичащо от ДДС в размер на 243 277.86 лева и лихва в размер на 35 182.73 лева, като с Акта за поправка на ДРА № П- 117/13.05.2003 г. е прибавено данъчно задължение на „Т.-БГ" ЕООД към главницата в размер на 245 лева. От показанията на св. Л. А. се установява, че подсъдимият И. я е упълномощил да получи горния ДРА и че след като тя го е получила незабавно го е връчила на подсъдимия - в качеството му на собственик и управител на „Т. БГ" ЕООД гр. С., при което същият й е заявил, че ще обжалва съдържащите се в ДРА констатации, респ., че ще се заеме с пускането на жалба срещу този ДРА. В подкрепа на тези показания е Р № 1485/04.08.2003 г. на Директора на РДД - гр. С., в качеството му на първа - административна инстанция в производството по обжалване на ДРА /на л.13 от т.II от досъдебното производство/. Видно от съдържанието на същото жалба против ДРА №117/24.04.2003 г. е била постъпила в срок /под № 0164-00-49/12.05.03 г./, като от показанията на св. Л. А. се установява, че самата тя не е изготвяла жалба против акта, нито е подписвала такава, нито пък е възлагала изготвянето на жалбата от трети лица. В подкрепа на обстоятелството, че ДРА от 24.04.2003 г. е съобщен на И. и той е знаел за него, са и обясненията му, в които той заявява, че е обжалвал въпросния ДРА, поради което е считал, че няма данъчни задължения по него.
С решение № 1485/04.08.2003 г. на Директора на РДД гр. С. жалбата на подсъдимия срещу ДРА е била отхвърлена, като ДРА е бил потвърден. По делото не са налице доказателства за по-нататъшно обжалване на същия по съдебен ред, посредством жалба, подадена чрез Директора на РДД в 14- дневния срок, предвиден в закона.
След влизане в сила на горепосочения ДРА № 117/2003 г., респективно след получаването на съобщението за решението на Директора на РДД и изтичането на 14-дневния срок за обжалването му, подсъдимият И., в качеството му на собственик на капитала на „Т.-БГ" ЕООД и управляващ същото, не е предприел действия за възстановяване и за внасяне в бюджета както на дължимия от дружеството ДДС, така и на начислените лихви. При това положение към месец август 2003 г. търговското дружество „Т. БГ" ЕООД, собственик и управител на което е бил подсъдимия, обективно е имало неизплатени публични задължения /към държавата/ в размер на 243 522.86 лева ДДС и лихви за просрочие в размер на 35 182.73 лева. В тази връзка следва да се отбележи, че в мотивите на атакуваната присъда първостепенният съд неправилно е посочил, че „към м. август 2003 г. подсъдимият, в качеството му на собственик и управляващ „Т. БГ" ЕООД е имал неизплатени публични данъчни задължения в размер на 243 552.86 лева ДДС", тъй като е безспорно, че подсъдимият и търговското дружество са два различни правни субекта и че в случая задължението е било не за подсъдимия като физическо лице, а за дружеството, негова собственост. Освен това публичното задължение не е било в размер на 243 552.86 лева, както неправилно и неточно е посочил окръжния съд, а е било в размер на 243 522.86 лева.
По силата на нотариален акт № 1** т.2 по н.д. № 716/97г. на РС гр. С. търговското дружество „Т.-БГ" ЕООД е притежавало в собственост следния недвижим имот: - масивна сграда - обект „Ч.", находяща се в курортен комплекс „Б.", общ. С., състояща се от два етажа и сутерен, със застроена обща площ 863.30 кв.м., включваща ресторант, дискотека, ски-гардероб и котелно помещение. Този недвижим имот е бил вписан като актив - недвижима собственост в баланса на дружеството въз основа на горепосочения нотариален акт. В тази насока следва също да се отбележи, че в мотивите на атакуваната присъда първоинстанционният съд неправилно е посочил, че „подсъдимият, в качеството му на едноличен собственик на капитала и управител на ЕООД ..... притежавал в собственост процесния недвижим имот". В случая е безспорно и не подлежи на никакво съмнение, че собственик на имота не е бил подсъдимият в качеството си на физическо лице, а че собственик на имота е било именно търговското му дружество „Т.-БГ" ЕООД, което е правен субект /юридическо лице/, различен от подсъдимия.
С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 1**, том I А, регистр. № 1785, дело № 131/2003 г. от 18.08.2003 г., на нотариус М. Х., търговско дружество „Т.-БГ" ЕООД гр. С. чрез едноличния собственик и управител на дружеството Г. С. И. е продало на Р. А. Г. следния собствен на дружеството недвижим имот, находящ се в к.к. Б., община С., област С., а именно: масивна сграда - обект „Ч.", състояща се от два етажа и сутерен, със ЗП от 863.30 кв. м., включваща ресторант, дискотека, ски-гардероб и котелно помещение, построена по отстъпено право на строеж върху държавна земя в кв. 20 по регулационния план на к.к. Б. от 1986 г., ведно с правото на строеж върху един декар държавна земя, за сумата в размер на 292 000 лева. В нотариалния акт изрично е записано заявлението на продавача, че е получил от купувача напълно и в брой посочената сума /представляваща продажната цена на имота/ преди подписването на договора. В нотариалния акт е записано и изричното изявление на купувача Р. А. Г., че е съгласен и купува така подробно описания недвижим имот за посочената цена, която е изплатил на продавача напълно и в брой преди подписването на този договор. Въпреки така отразеното в нотариалния акт реално плащане обаче на договорената цена не е било извършвано нито от купувача Р. А. Г., нито от трети лица, като по този начин в патримониума на дружеството-продавач не е постъпила никаква сума от продажбата на имота.
Във връзка с извършването на горната продажба и в изпълнение на особените изисквания на закона за изповядване на сделката подсъдимият Г. С. И. е подписал писмена декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК, датирана от „08.2003 г.". В тази декларация подсъдимият И. е декларирал, че „представляваната от мен фирма няма непогасени публични държавни и общински вземания" /именно този текст от декларацията е бил заграден при попълването й/, като по-горе в декларацията, е отбелязано, че подсъдимият я е попълнил в качеството на управител на „Т.-БГ" ЕООД. В показанията си пред първоинстанционния съд /л.70 - гърба от съдебното дело/ свидетелката М. Х. установява по категоричен начин, че горната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК е била подписана от подсъдимия в нейно присъствие, в кантората й, в деня на изповядването на сделката /18.08.2003 г./ и непосредствено преди самото подписване на нотариалния акт. Свидетелката Х. в качеството си на нотариус собственоръчно е попълнила ръкописния текст в декларацията и е разяснила на подсъдимия съдържанието й, както и предвидената наказателна отговорност.
След изповядването на сделката - продажбата на гореописания имот и в частност след подписването на всичките екземпляри от нотариалните актове нотариусът М. Х. е изготвила и подписала молба от дата 18.08.2003 г., адресирана до Службата по вписванията при Районен съд гр. С. /на л. 135 в т. I от досъдебното производство/, с която моли, респ. отправя искане да бъде надлежно вписан в Службата по вписванията при РС С. цитирания нотариален акт за продажба № 1**, т.IА, рег. № 1785, н.д. № 131/2003 г. Към молбата са приложени 6 бр. нотариални актове и вносна бележка за платена държавна такса за вписване, като от съдържанието на тази молба е видно, че към нея не е приложена описаната по-горе декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК.
Към 2003 г. свидетелката Л. А. работила като счетоводител и водела счетоводството на „Т.-БГ" ЕООД, като задълженията й към дружеството на подсъдимия били да носи справките-декларации за ДДС, да оформя дневниците по ДДС, да пише фактури, да осчетоводява фактури и т.н. Докато св. А. е обслужвала счетоводно дружеството на подсъдимия „Т.-БГ" ЕООД тя не е осчетоводявала продажба на недвижими имоти, собственост на дружеството. В показанията си твърди, че по принцип подсъдимият И. я е снабдявал с необходимите счетоводни документи, след което тя ги е описвала в съответните дневници и на базата на тях е съставяла справките-декларации за ДДС и после ги е носела в данъчната служба, като там е носила и данните от съответните дневници на магнитни носители. Твърди също, че в принципен план документите тя ги е изготвяла технически, а че подсъдимият И. само ги е подписвал. Св. Л. А. заявява също, че е имала пълномощно, дадено й от подсъдимия Г. И. в качеството й на управител на „Т.-БГ" ЕООД, с което я е упълномощавал да го представлява пред данъчните органи, да предава магнитни носители по ДДС и да открие ДДС сметка /копие на самото пълномощно е приложено на л. 95 в т. I от досъдебното производство/.
На датата 12.09.2003 г. св. Л. А. е подала в ТДД - С. област, Данъчно подразделение гр. С. справка-декларация за ДДС за данъчен период от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. относно регистрираното по ЗДДС лице „Т.-БГ" ЕООД, която съответно е била заведена с вх. № 3246/12.09.2003 г. В тази справка-декларация гореописаната продажба на процесния недвижим имот - обекта „Ч." не е била декларирана като извършена облагаема доставка и съответно не е бил начислен никакъв ДДС по тази доставка, като такъв /ДДС/ впоследствие не е бил и внесен. Т.е. въпросната справка-декларация по ЗДДС с вх. № 3246/12.09.2003 г. е била подадена с нулеви резултати. Заедно със справката-декларация за ДДС св. Л. А. е представила в Данъчно подразделение гр. С. и Дневник за продажбите на „Т.-БГ" ЕООД за периода от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г., като извършената продажба на процесния недвижим имот - обект „Ч." не е била отразена и вписана в цитирания Дневник за продажбите.
Процесната справка-декларация за ДДС с вх. № 3246/12.09.2003 г. заедно с приложен към нея магнитен носител са били приети в данъчната служба /ДП гр. С./ от св. М. Х., която е работила в отдел „Обслужване на клиенти" в Данъчно подразделение гр. С. и в служебните й задължения е влизало приемането на всички видове данъчни декларации. При разпита си пред окръжния съд св. М. Х. е заявила, че предявеното й пълномощно /на л. 95 в том I от досъдебното производство/ й е известно, че посоченото в това пълномощно лице - Л. А. се е явявала при нея да подава декларации, както и че самият управител на „Т.-БГ" ЕООД не е идвал при нея да подава декларации /л. 72 от съдебното дело/.
В показанията си пред първоинстанционния съд св. Л. А. заявява, че не помни кой точно е подписал справката - декларация за ДДС за данъчния период от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. /лист 65 - гърба от съдебното дело/.
От заключението на тройната съдебно-графологическа експертиза, назначена и приета във въззивното производство, се установява, че подписът на мястото за „Подпис и печат:" в справката-декларация за данък върху добавената стойност с вх. № 3246/12.09.2003 г. /л.92 в т.I от досъдебното производство/ не е положен от подсъдимия Г. С. И., както и че подписът на мястото за „Подпис:" в дневника за покупките за периода 1 август 2003 г. - 31 август 2003 г. на „Т.-БГ" ЕООД /л.93 в т.I от досъдебното производство/ не е положен от подсъдимия Г. С. И..
Така изложената фактическа обстановка въззивният съд приема за безспорно установена от гласните доказателства, съдържащи се в обясненията на подсъдимия и в показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели Р. А. Г. /частично/, Л. Р. А., Д. В. Б.-Х., М. М. М., М. А. Х., М. Г. Х.., И. С. С.; от гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетеля Р. А. Г., дадени от него на досъдебното производство и прочетени в производството пред първоинстанционния съд; от заключенията на приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, както от заключението на тройната съдебно-графологическа експертиза; от прочетените и приобщени към доказателствения материал по делото писмени доказателства и доказателствени средства - нотариални актове, справка-декларация за ДДС, Дневник за продажбите, декларация по чл. 226 от ДПК, документите от нотариално дело № 131 на нотариус М. Х. и др. /без да е необходимо да бъдат подробно и описателно изброявани/, които са приложени по делото и в които се съдържат факти, относими към предмета на доказване в настоящото производство.
Въззивният съд не кредитира показанията на св. Р. Г., дадени от него пред първоинстанционния съд, в частта им, в която той твърди, че сумата по процесната сделка /продажбата на обект „Ч." на 18.08.2003 г./ е била платена предварително в брой на подсъдимия И., който е приел парите без да ги брои; че част от парите, с които е платил по сделката, били негови собствени - 1000 лева и че останалите пари му били осигурени назаем от М. Б. /Б. М./; че М. Б. бил направил плащането и че всъщност знаел от самия М. Б., че последният е извършил плащането и че парите са били приети. Горните показания на свидетеля Р. А. Г. се оборват и опровергават по категоричен начин от неговите собствени показания по протокола за разпит от 09.11.2006 г. /на л. 37-39 от том I на досъдебното производство/, дадени в хода на досъдебното производство пред съдия от СОС по реда на чл. 223 ал.1 от НПК и прочетени в първоинстанционното съдебно следствие, в които се съдържат данни, че лицето М. Б. и подсъдимият Г. И. са имали уговорка помежду си да прехвърлят целия процесен недвижим имот /обект „Ч."/ на самия свидетел /Р. Г./; че на този свидетел не му е била известна цената, за която са му прехвърлили имота; че свидетелят не може да каже кога се е извършило плащането по сделката, тъй като той е нямал отношение към това, както и че не може да каже дали подсъдимият И. реално е получил сумата по сделката. Впоследствие в показанията си по протокол от 27.02.2007 г. /на л. 42-44 от том I на досъдебното производство/, дадени също във фазата на досъдебното производство пред съдия от СОС по реда на чл. 223 ал.1 от НПК и прочетени в хода на първоинстанционното съдебно следствие, св. Р. А. Г. заявява категорично, че той лично не е плащал нищо по сделката; че единствено само е подписал документите по сделката и че подсъдимият И. и лицето М. Б. са се били разбрали, но че как са се разбирали той не може да каже; че от подсъдимия Г. И. и от М. Б. свидетелят бил уведомен, че обектът „Ч." ще бъде прехвърлен на негово име и че като благодарност за това ще има възможност да я стопанисва една година; както и че след като е изтекла едната година той е прехвърлил обекта „Ч." на фирма „П." ЕООД, управителка на която е С. П.. В случая е очевидно тоталното противоречие в показанията на св. Р. Г. от досъдебното производство и от съдебното такова относно обстоятелството дали той като купувач по сделката е заплатил продажната цена на процесния имот и дали тази цена изобщо е била заплащана на подсъдимия. В досъдебното производство св. Г. е разпитван неколкократно, и то пред съдия, при което категорично е заявявал, че нищо не е плащал на подсъдимия по сделката; че не знае дали И. реално е получил посочената в нотариалния акт сума, както и че въобще не е говорил с М. Б. за плащането и за парите по сделката. Цитираните показания от досъдебното производство св. Р. Г. е депозирал съответно на датите 09.11.2006 г. и 27.02.2007 г., а показанията в хода на съдебното следствие са дадени от него на 10.12.2008 г., при което е напълно нормално, житейски обяснимо и логично първите по време показания на свидетеля да са по-достоверни и по-правдиви от последващите. Освен това при разпита си в хода на съдебното следствие св. Г. за първи път съобщава нови обстоятелства и нови детайли около процесната сделка, които преди това не е споменавал при неколкократните разпити - например, че той е участвал със свои пари 1 000 лева при закупуването на имота и че другите пари всъщност му били дадени от М. Б.. Самите показания на св. Г. от съдебното следствие са непоследователни, объркани, разпокъсани, фрагментарни, нелогични и вътрешно противоречиви - веднъж свидетелят Г. заявява, че не може точно да каже колко са били неговите пари за сделката, а впоследствие заявява, че неговите пари били 1 000 лв.; веднъж заявява, че „сумата беше платена предварително в брой" и че продавачът „прие парите без да ги брои", а впоследствие твърди, че той не е платил на И., че неговите познати били платили и че той не е присъствал на предаването на парите, както и че всъщност М. Б. бил направил плащането; веднъж заявява, че М. Б. му помогнал за парите и че той му е посочил фирмата, от която да вземе парите, после заявява, че М. Б. му осигурил парите назаем, а накрая твърди, че всъщност Б. направил плащането; веднъж казва, че е участвал в сделката и със свои пари, а после заявява, че и неговите пари също ги били дали неговите познати. При това св. Р. Г. не дава никакво смислено и логично обяснение за фрапиращото противоречие в показанията му и за причините, поради които едва в съдебното следствие съобщава детайли относно финансирането на сделката и участието си в тази сделка със собствени средства. Като се отчете всичко гореизложено относно показанията на Р. Г. и като се вземат предвид горните противоречия в показанията на св. Г. от съдебното следствие всъщност въобще не се установява и не става ясно дали в действителност е плащано по процесната продажба на обекта „Ч.", ако е плащано - кой точно е плащал и откъде и по какъв начин е станало финансирането на сделката. Като в крайна сметка въззивният съд приема, че по делото не е доказано и не е установено извършването на плащане по обсъжданата продажба.
Горните показания на св. Р. Г. от съдебното следствие се оборват и от обясненията на подсъдимия, дадени от него както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд, в частите им, в които той последователно, непротиворечиво и логично пресъздава фактите около сделката, вкл. и обстоятелството, че му е било обещано да бъде платено, но че в действителност и реално нищо не е получил като насрещна престация по тази сделка. Следва да се отбележи, че тези обяснения на подсъдимия напълно кореспондират както на обсъдените по-горе показания на св. Р. Г. от досъдебното производство, така и на приложените по делото писмени доказателства относно съществуващата към момента на продажбата ипотека върху процесния обект „Ч.".
В действителност в приложения по делото нотариален акт за продажба на процесния недвижим имот /№ 1**, том I А, регистр. № 1785, дело № 131/2003 г. от 18.08.2003 г., на нотариус М. Х../ са записани изричните изявления на продавача, че е получил от купувача напълно и в брой посочената сума /представляваща продажната цена на имота/ преди подписването на договора и на купувача Р. А. Г., че е съгласен и купува така подробно описания недвижим имот за посочената цена, която е изплатил на продавача напълно и в брой преди подписването на този договор. В наказателния процес този нотариален акт като писмено доказателство няма и не може да има предварително определена доказателствена сила /по аргумент от разпоредбата на чл. 14 ал.2 от НПК, която предвижда, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила/ и като такъв той не може да бъде необорим от други доказателства и доказателствени средства и в частност от свидетелски показания. В НПК не съществува разпоредба, подобна или идентична на разпоредбата на чл. 164 от ГПК /чл. 133 от отменения ГПК/, която да регламентира допустимостта на свидетелски показания и която да изключва възможността определени обстоятелства да могат да бъдат установявани чрез свидетелски показания. С оглед на това и предвид гореизложените доводи се налага безспорния извод, че обстоятелството дали по процесната сделка е била платена или не е била платена продажната цена може да бъде установявано чрез всички допустими от процесуалния закон доказателства и доказателствени средства. Като в случая, позовавайки се на кредитираните показания на купувача - св. Р. Г. и на обясненията на подсъдимия, този състав на въззивния съд прави несъмнения фактически извод, че по обсъжданата продажба на недвижимия имот „Ч." на подсъдимия и на дружеството „Т.-БГ" ЕООД не е била платена продажна цена нито от купувача, нито от друго трето лице.
Въззивният съд не кредитира заключението на единичната графическа експертиза на вещото лице Г. С. по протокол № 6 от 22.01.2007 г. /на л.83-90 от том I на досъдебното производство/ в частта му, в която се приема, че подписите в справката -декларация за ДДС за периода от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. с вх. № 3246/12.09.2003 г. на мястото срещу „Подпис и дата" и в Дневника за покупките на „Т.-БГ" ЕООД за същия период от време на мястото срещу „Подпис" са били положени от Г. С. И.. В тази му част заключението на горната единична експертиза се оборва и опровергава от заключението на тройната съдебно-графологическа експертиза, назначена и приета във въззивното следствие. В тази връзка настоящия състав на Апелативния съд намира, че следва да се довери на експертизата и заключението, изготвено от тримата експерти-специалисти от НИКК и да възприеме за достоверно именно тяхното заключение, тъй като в сравнение с първата експертиза тя е изготвена от три вещи лица - като в случая по-големият брой експерти и обстоятелството, че те са специалисти от НИКК мотивира въззивния съд да приеме, че именно тяхното заключение отговаря на обективната действителност. Освен това следва да се отбележи, че единичната графическа експертиза е била изготвена от вещото лице без от негова страна да са били снети сравнителни образци от подписа на подсъдимия, като единствено са използвани документи от фирменото дело и от заявлението за издаване на документ за самоличност, в които е имало негови подписи. От своя страна тройната графологическа експертиза е работила с доста по-голям брой сравнителен материал от подсъдимия - с 11 различни документа, в които е имало негови подписи, като при това са съобразени и експерименталните образци от подписи на подсъдимия, иззети от експертите с протокол от 17.09.2009 г. Обема и характеристиките на изследвания сравнителен материал безспорно са от съществено значение за качеството на проведеното изследване, поради което и тези обстоятелства следва да бъдат преценявани в „полза" на тройната експертиза и в подкрепа на извода за нейната правдивост, достоверност и обективност.
Настоящият съд възприема като достоверни обясненията на подсъдимия от първоинстанционното и от въззивното съдебно следствие в частта им относно релевантните към предмета на доказване по делото обстоятелства. В тези им части обясненията на Г. И. са напълно последователни, непротиворечиви, обективни, логични и кореспондиращи на останалия кредитиран доказателствен материал, като в тях правдиво са възпроизведени възприетите от подсъдимия факти. В частност обясненията на И. се подкрепят от показанията на св. Г., дадени на досъдебното производство; от заключението на тройната графологическа експертиза; от данните за вписаната ипотека върху процесния имот; както и от показанията на св. Л. А..
Настоящата инстанция кредитира като достоверни и показанията на останалите разпитани по делото свидетели в частите им, в които се пресъздават относими към предмета на делото факти и обстоятелства. В частност според въззивния съд показанията на тези свидетели са обективни, безпристрастни, непротиворечиви, логични и последователни, като същевременно не са налице никакви основания, които да опорочават тези свидетелски показания, да внасят някакви съмнения в тяхната обективност и достоверност и по този начин да ги превръщат в негодни доказателствени средства.
При така безспорно установената и възприета фактическа обстановка въззивният съд не приема за правилни, обосновани и законосъобразни и съответно не споделя решаващите правни изводи на първоинстанционния съд, че в случая е безспорно и категорично доказано подсъдимият Г. С. И. с поведението си да е осъществил от обективна и субективна страна съставите на претендираните престъпления по чл. 313 ал.1 пр.1 и по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./ .
По пункт I-ви от обвинителния акт на подсъдимия е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.313 ал.1 пр.1 от НК, а именно за това, че на 18.08.2003 г. в гр. С. в нотариална кантора, намираща се на ул. „Р. с." № , вх. , ет. пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ се дава пред орган на властта /чрез нотариус М. Х. до съдия по вписванията при районен съд-С.: Н. Д./ за удостоверяване истинността на някои обстоятелства.
За да бъде съставомерно по чл.313 ал.1 от НК „потвърждаването на неистина в писмена декларация" е необходимо тази декларация по силата на определен нормативен акт - закон, указ или ПМС да се дава пред орган на властта, за да бъде удостоверена чрез нея истинността на някои обстоятелства. В случая безспорно се установява, че подсъдимият е съставил истински удостоверителен частен документ /процесната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК отм./, в който удостоверените /потвърдените/ от него факти и обстоятелства относно липсата на непогасени публични държавни вземания спрямо представляваното от него дружество „Т.-БГ" ЕООД обективно и реално не са съответствали на действителното фактическо положение. Този извод се налага с оглед данните по делото, че към датата 18.08.2003 г. по отношение на управляваното и представлявано от подсъдимия дружество „Т.-БГ" ЕООД обективно са били налице непогасени публични държавни вземания, произтичащи от неплатен ДДС и начислена върху него лихва. Според този състав на въззивния съд в конкретния казус обаче не е налице един от обективните елементи от фактическия състав на претендираното престъпление по чл. 313 ал.1 от НК, а именно: тази декларация да се дава по силата на определен конкретен нормативен акт - закон, указ или ПМС пред орган на властта, за да бъде удостоверена чрез нея истинността на някои обстоятелства. В обвинителния акт се твърди и се поддържа от прокуратурата, че процесната декларация е подадена от подсъдимия по силата и на основание на чл.226 ал.1 от ДПК /отм./. В разпоредбата на чл. 226, ал. 1 от ДПК (Доп. - ДВ, бр. 63 от 2000 г., изм. и доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., доп. - ДВ, бр. 42 от 2003 г.) е било предвидено, че „Прехвърляне или учредяване на вещни права с изключение на учредяването на ипотека по реда на чл. 182 върху недвижими имоти и наследствени права, включващи недвижими имоти, както и включването им като апортни вноски в капитала на търговски дружества не се допуска, ако прехвърлителят има непогасени публични задължения. Наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота се удостоверява от данъчния орган в данъчната оценка, а прехвърлителят или учредителят подписва декларация, че не дължи публични държавни и общински вземания." В тази законова разпоредба никъде обаче изрично не е посочено и не е предвидено подписаната от прехвърлителя декларация да се дава именно пред орган на властта, като в частност в тази разпоредба не е разписано изрично пред кой точно орган на власт трябва да се подаде декларацията. Още повече, в цитираната разпоредба не е посочено и предвидено декларацията да се дава пред съдията по вписванията. При това положение след като изрично във вменената разпоредба на чл.226 ал.1 от ДПК /отм./ не е предвидено тя да се дава пред определен орган на власт и в частност пред съдията по вписванията, се налага решаващия извод на настоящата инстанция, че в случая не е налице един от елементите от фактическия състав на престъплението по чл. 313 ал.1 от НК, а именно - по силата на определен нормативен акт - закон, указ или ПМС писмената декларация да се дава пред орган на властта, за да бъде удостоверена чрез нея истинността на някои обстоятелства.
В обвинителния акт се претендира, че декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК е била подадена пред орган на властта - чрез нотариус М. Х. до съдията по вписванията при РС - С. Н. Д., като това обстоятелство е било възприето и от окръжния съд. От данните по делото се установява обаче по един несъмнен и категоричен начин, че процесната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК е била подадена единствено и само пред нотариуса М. Х.., изповядала сделката и съответно е била адресирана до нея. В тази връзка напълно произволен и необоснован е извода на окръжния съд, че „декларацията чрез нотариус М. Х. е адресирана до съдия по вписванията при РС - гр. С. - Н. Д.". На първо място следва да се отбележи, че от съдържанието на самата декларация /л. 96 в т. I от ДП/ е видно, че същата не е била адресирана до съдията по вписванията при РС гр. С. - върху нея никъде не е отбелязвано, че се подава именно до съдията по вписванията при РС - С. Н. Д.. На второ място и от показанията на нотариуса М. Х. не се установява тя да е указала на подсъдимия, респективно да му е съобщила, че въпросната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК следва да се адресира до съдията по вписванията, като при това Х.. не е уведомявала подсъдимия, че подписаната от него декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК ще бъде давана /предоставяна/ на съдията по вписванията. На трето място от данните по делото въобще не се установява обсъжданата декларация обективно да е била давана /представяна/ на съдията по вписванията. В тази насока следва да се отчетат и обстоятелствата, че веднага след сделката нотариус М. Х. е изготвила и подписала молба от дата 18.08.2003 г., адресирана до Службата по вписванията при Районен съд гр. С. /на л. 135 в т. I от досъдебното производство/, с която моли, респ. отправя искане да бъде надлежно вписан в Службата по вписванията при РС С. процесния нотариален акт за продажба № 1**, т.IА, рег. № 1785, н.д. № 131/2003 г., както и че към тази молба са били приложени 6 бр. нотариални актове и вносна бележка за платена държавна такса за вписване, като от съдържанието на тази молба е видно, че към нея не е приложена описаната по-горе декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК. Т.е. в действителност изповядалият сделката нотариус не е препратил декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК отм. на съдията по вписванията.
Освен това следва да се отбележи, че безспорно частният нотариус няма качеството „орган на власт" по смисъла на чл. 93 т.2 от НК, тъй като частният нотариус не е орган на държавна власт, не е орган на държавно управление, като не е и орган на съдебната власт. Органите на съдебната власт изрично са изброени и посочени в Конституцията на РБ /глава VI - чл. 117 ал.2, чл. 129 ал.1, чл. 131, чл. 132/ и в ЗСВ, като частните нотариуси не са визирани в тези нормативни актове и дейността им не се регламентира от тях, поради което и предвид естеството на изпълняваните от тях функции същите нямат качеството органи на съдебната власт.
При това положение след като декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК отм. не е била подадена пред орган на власт и след като правното основание за нейното подаване не е предвиждало даването й пред орган на власт и в частност пред съдия по вписванията, се налага решаващия извод на въззивния съд, че конкретното поведение на подсъдимия във връзка с попълването на посочената декларация се явява несъставомерно по чл. 313 ал.1 от НК.
Освен това от данните по делото не може да се приеме еднозначно и категорично, че подсъдимият е съзнавал обективното несъответствие на отразеното в декларацията с действителното фактическо положение относно непогасените от дружеството „Т.-БГ" ЕООД публични задължения във връзка с дължимия ДДС и начислената лихва. В обясненията си подсъдимият не оспорва знанието си за данъчните задължения на дружеството, но той е бил с вътрешното убеждение, че след като е обжалвал ДРА същият не е влязъл в сила, поради което е считал, че не е имал изискуеми и ликвидни задължения, които да декларира. В тази именно насока са обясненията на подсъдимия от първоинстанционното производство, които не се оборват и опровергават от никакви други доказателства и доказателствени средства. Тези обяснения са напълно логични и житейски оправдани, доколкото подсъдимият не е с юридическо и икономическо образование, за да се изисква от него пълно познаване на материята, регламентираща публичните задължения, тяхното възникване, погасяване, изискуемост, ликвидност, изпълнимост и т.н. Въз основа само на правни изводи и съждения за изпълняемостта на ДРА /в какъвто смисъл са мотивите на първоинстанционния съд/ не могат да се правят предположения какви точно са били представите в съзнанието на подсъдимия относно ликвидността и изискуемостта на данъчните задължения. Още повече, че деянието по чл. 313 ал.1 от НК е умишлено и деецът трябва несъмнено да съзнава всички обективни елементи от фактическия състав на престъплението. Това, че за окръжния съд данъчните задължения на процесното дружество са били ликвидни и изискуеми, респективно че ДРА е подлежал на изпълнение въпреки обжалването му, не означава априори, че подсъдимият също е съзнавал всички тези правни изводи /защото тези изводи безспорно са правни, а не фактически/. Освен това по делото липсват каквито и да са доказателства някой квалифициран юрист или икономист да е разяснявал на подсъдимия правното положение относно констатираните с ДРА данъчни задължения. Като в тази връзка въззивният съд намира за необходимо да отчете, че поради противоречивата практика на съдилищата в страната се е наложило дори Главният прокурор на републиката, и то доста по-късно след 2003 г., да направи искане до Общото събрание на НК на ВКС за издаване на тълкувателно решение относно обстоятелствата дали извършването на данъчна ревизия и издаването на ДРА са безусловно необходима предпоставка за определяне на дължимото данъчно задължение и ако същият /ДРА/ не е влязъл в сила следва ли да се приеме, че не е налице дължимо данъчно задължение. Този факт сам по себе си е показателен, че дори съдилищата в страната не са имали единно становище и практика по тези въпроси, касаещи дължимостта, изискуемостта и определеността на данъчните задължения, поради което в същото време не е нормално, оправдано и логично да се изисква от един обикновен човек без юридическо образование, а със средно такова, да има ясни, конкретни и верни представи относно всички тези обстоятелства и уверено да знае от кой момент стават изискуеми данъчните задължения. Към момента на подписването на декларацията подсъдимият е бил с вътрешното убеждение и е считал, че щом ДРА не е влязъл в сила дружеството все още не е имало задължения, като същевременно липсват надлежни доказателства в противовес на това вътрешно убеждение на подсъдимия. С оглед на това въззивният намира, че в случая липсва и субективният елемент от състава на претендираното престъпление по чл. 313 ал.1 от НК, а именно - вината във формата на пряк умисъл.
Според този въззивен състав поведението на подсъдимия И. във връзка с попълването на декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК не е съставомерно и по чл. 313 ал.3 от НК. Правната норма на чл. 313 ал. 3 НК има бланкетна диспозиция и за съставомерността на деянието по този текст е необxодимо да бъде нарушена изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет, в която специално е предвидено задължението да се удостовери истината в писмена декларация - частен документ. Инкриминираната разпоредба на чл. 226 ал.1 от ДПК отм. не предвижда обаче такова специално задължение за подписващия декларацията по този законов текст, поради което в случая не е налице съществен елемент от фактическия състав на това престъпление.
С попълването на процесната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК подсъдимият не е осъществил и състава на чл. 309 ал.1 от НК. За съставомерността на деянието по този текст от наказателния закон от обективна страна на първо място е необходимо съставянето на неистински или преправянето на истински частен документ. С подписването на въпросната декларация подсъдимият обаче нито е съставил неистински, нито пък е преправил истински частен документ, тъй като документът е истински /негов автор е именно подсъдимия/ и тъй като от друга страна не е налице преправяне съдържанието на този документ /не е налице промяна на съдържанието на документа/.
Подписването на обсъжданата декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК отм. от страна на подсъдимия не може да бъде квалифицирано и като престъпление по чл. 316 от НК, тъй като съзнателното ползване от неистински документи, от преправени документи и от документи с невярно съдържание е престъпление по чл. 316 НК единствено, когато за самото съставяне на тези документи не може да се търси наказателна отговорност. В случая обаче след като по делото безспорно се установява, че подсъдимият е участвал в съставянето на процесната декларация /като я е подписал/, то не може по отношение на същия да бъде ангажирана отговорността му по чл. 316 от НК, тъй като участието в съставянето на опорочения документ изключва съставомерността на ползването му по чл. 316 от НК.
Както бе посочено по-горе към момента на подписването на декларацията подсъдимият е бил с вътрешната увереност и е считал, че щом ДРА не е влязъл в сила дружеството все още не е имало задължения. По делото липсват каквито и да са обективни данни, които да опровергават така установената представа на подсъдимия относно данъчните задължения на дружеството. Поради това следва да се приеме, че в съзнанието си подсъдимият не е имал субективните представи, че подписаният от него документ се явява с невярно съдържание. А при престъплението по чл. 316 НК умисълът на дееца трябва да включва съзнанието, че се ползува от неистински или преправен документ или че отразеното в документа не отговаря на действителните факти и обстоятелства. В настоящия случай подсъдимият не е имал такова съзнание и с оглед именно на това въззивният съд намира, че в случая липсват и субективните елементи от състава на престъплението по чл. 316 от НК, а именно - съзнанието, че документът е с невярно съдържание и съзнателното ползване от така опорочения документ - такъв с невярно съдържание.
По пункт II-ри от обвинителния акт на подсъдимия Г. С. И. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./, а именно за това, че като управител и собственик на фирма „Т. БГ" ЕООД - С. за данъчен период 01.08.2003 г. - 31.08.2003 г. в справка - декларация по чл. 100 ал.1 и ал.3 от ЗДДС /стара ред. ДВ бр. 117/2002 г. - отменен с ДВ бр. 63/04.08.2006 г./: ал.1 „Справката -декларация е документ, в който регистрираното лице е длъжно да декларира за всеки данъчен период определена информация, свързана с неговата дейност, която е основание за възникване на права и задължения" и ал.3 „За всеки данъчен период регистрираното лице е длъжно да подаде справката-декларация в съответната ТДД до 14-то число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася" /подадена в ДП-С. с вх. № 3246 на 12.09.2003 г./ е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - данък добавена стойност в размер на 52 513.60 лева, като е затаил истината относно извършената на 18.08.2003 г. продажба на недвижим имот „Ч." в к.к. „Б.", община С. и по този начин е укрил данъчни задължения в особено големи размери /в размер на 52 513.60 лева/. На подсъдимия е било повдигнато обвинение само за една от формите на изпълнителното деяние на претендираното престъпление, а именно - затаяване на истина в подадена декларация /в случая справка-декларация по чл. 100 ал.1 от ЗДДС отм./. От данните по делото се установява обаче, и това е възприето като безспорна фактическа констатация от този съд, че процесната справка-декларация за ДДС за данъчен период от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. с вх. № 3246/12.09.2003 г. не е била подписана от подсъдимия. При това положение след като Г. И. не е подписал /не е съставил/ тази декларация, то той обективно не е затаил истина в същата декларация. Следователно се налага решаващия извод, че подсъдимият И. не е осъществил претендираното от прокуратурата изпълнително деяние на престъплението по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./, което пък от своя страна означава, че той /подсъдимият/ не е осъществил състава на визираното престъпление, за което му е било повдигнато обвинение.
Липсата на съществен елемент от състава на престъплението, какъвто несъмнено е изпълнителното деяние, обезсмисля обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на претендираното престъпление, поради което въззивният съд няма да извършва преценка по същество дали тези останали елементи от фактическия състав са налице.
За останалите форми на изпълнителното деяние на претендираното престъпление по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./ на подсъдимия не е било повдигано обвинение в настоящото наказателно производство, поради което е безпредметно и ненужно въззивният съд да обсъжда по същество въпроса дали подсъдимият не е осъществил някоя от другите форми на изпълнителното деяние на твърдяното престъпление. В тази връзка следва само да се отбележи, че е очевидна процесуалната невъзможност на съдилищата и в частност на този съд да се произнася по обвинение, което не е повдигнато и предявено на обвиненото лице и което е извън предмета на наказателното производство. Противното би означавало грубо и съществено нарушаване на процесуалните права и на правото на защита на подсъдимия, което този съд няма да стори.
Според настоящия въззивен състав в случая не може да се приеме, че подсъдимият е осъществил и състава на престъпление по чл. 316 във вр. чл. 313 ал.2 от НК с предмет неистинската справка-декларация за ДДС, която при това обективно се явява и с невярно съдържание. От данните по делото не се установява по никакъв начин подсъдимият И. да се е ползвал, и то съзнателно, от процесната справка-декларация по чл. 100 ал.1 от ЗДДС. Тази справка-декларация безспорно е неистинска, след като не е съставена и подписана от подсъдимия, който е посочен за нейн автор. Тя обективно е и с невярно съдържание, доколкото в нея не е бил начислен ДДС за извършената продажба на обекта „Ч.". Същевременно по делото липсват данни подсъдимият лично да е занесъл процесната неистинска и с невярно съдържание справка - декларация в Данъчното подразделение в гр. С. и да я е подал, като липсват и данни той да е молил, да е разпореждал или да е указвал на свидетелката Л. А. да занесе тази справка- декларация в данъчната служба. Не се и установява към инкриминирания момент подсъдимият дори да е знаел за така подадената справка-декларация - липсват каквито и да са доказателства в тази насока. Обстоятелството, че свидетелката Л. А. е имала по принцип пълномощно от подсъдимия да го представлява пред данъчните органи, не означава априори, че тя е упълномощена от него да занесе в данъчната служба и процесната справка-декларация. Липсва изрично пълномощно от страна на подсъдимия в тази насока, като дори в издаденото пълномощно на Л. А. не е отбелязано то да се отнася и за подаване на справки-декларации по ЗДДС - там е изброено, че то се отнася за представителство пред данъчните органи, за предаване на магнитни носители по ДДС и за откриване на ДДС-сметки. Между подсъдимия и свидетелката А. не е съществувало и гражданско или трудово правоотношение, по силата на което тя да е била задължена да подаде процесната справка-декларация.
Щом по делото не се установява към инкриминирания период подсъдимият да е знаел /в съзнанието си да е имал конкретни представи/ за съществуването на процесната справка-декларация, то е безпредметно да се обсъжда и изследва какво е било неговото психическо отношение към съдържанието на тази справка-декларация. Следователно незнанието на подсъдимия относно конкретното съдържание на тази декларация и относно факта на подаването й в данъчната служба априори изключва вината му за нейното ползване като неистински документ и документ с невярно съдържание. Знанието за тази справка-декларация не следва да се презумира, а и липсва всякакво основание за извършване на предложение в тази насока.
Извън гореизложеното следва да се отбележи, че освен това в случая е процесуално недопустимо настоящата инстанция да преквалифицира деянието по пункт II от обвинителния акт в престъпление по чл. 316 във вр. чл. 313 ал.2 от НК с предмет неистинска справка-декларация за ДДС за данъчен период от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. с вх. № 3246/12.09.2003 г., тъй като една такава преквалификация би внесла и би довела до изменение в обстоятелствената част на обвинението, и то съществено. Никъде в обвинителния акт не се твърди обстоятелството, че процесната справка-декларация за ДДС е неистинска, като напротив - навсякъде се твърди и се поддържа, че в тази декларация само е затаена истина и че тя е с невярно съдържание. Следователно до сега в наказателното производство на подсъдимия не е предявяван релевантния факт, че процесната декларация е неистинска, като липсва и изменение на обвинението в тази насока. Ако настоящата инстанция преквалифицира деянието по пункт II от обвинителния акт в документно престъпление по чл. 316 във вр. чл. 313 ал.2 от НК с предмет неистинската справка-декларация за ДДС за данъчен период от 01.08.2003 г. до 31.08.2003 г. с вх. № 3246/12.09.2003 г., то подсъдимият ще бъде признат за виновен по съставомерен факт, който в действителност не му е предявяван и по който той не се е защитавал в настоящото производство. Това пък от своя страна би довело до особено съществено нарушаване на правото му на защита от въззивния съд.
По така изложените съображения се налага решаващият извод на настоящия въззивен състав, че в случая инкриминираното поведение на подсъдимия от обективна и субективна страна не е съставомерно нито по претендираните от прокуратурата престъпни състави на чл. 313 ал.1 пр.1 и на чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./, нито пък по други състави на престъпления, визирани в НК. При това положение и с оглед гореизложеното Апелативният съд отмени изцяло като неправилна и незаконосъобразна атакуваната присъда на СОС и призна подсъдимия И. за невинен в това да е извършил посочените в обвинителния акт престъпления по чл. 313 ал.1 пр.1 и по чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./ и съответно го оправда изцяло по обвинението за тези престъпления.
Въззивният съд не намира в хода на първоинстанционното производство да са били допуснати съществени процесуални нарушения, които да обуславят отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, респ. на прокурора.
По изложените съображения въззивната съдебна инстанция постанови присъдата си.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: декларация по 226 ДПК(отм.) и отговорност по 313 НК
Ново мнениеПубликувано на: 22 Авг 2013, 08:23 
Offline
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: 17 Авг 2009, 05:12
Мнения: 209
Решение № 100 от 26.03.2010 г. по в.н.о.х.д. № 99/2010 г. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия
Чл. 226 ДПК
Чл. 226, ал. 1 ДПК
Чл. 100, ал. 1 ЗДДС /отм./
Чл. 100, ал. 3 ЗДДС /отм./
Чл. 23, ал. 1 НК
Чл. 23, ал. 3 НК
Чл. 313, ал. 1 НК
Чл. 313, ал. 3 НК
Чл. 54 НК
Чл. 93, т. 2 НК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВО ВАПЦАРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА
СТЕФАН ИЛИЕВ
ДОКЛАДЧИК: СЪДИЯ МИХОВА
Производството е по реда на чл. 325 и сл. от НПК.
С присъда № 7/18.02.2009 г. на СОС-НО, 7 състав, постановена по НОХД № 362/2008 г. по описа на същия съд, подсъдимият Г. С. И., е признат за виновен в това, че на 18.08.2003 г. в нотариална кантора, намираща се на ул. „Р. с." № *, вх. *, ет.*, пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ се дава пред орган на властта /чрез нотариус М. Х. до съдия по вписванията при Районен съд-Самоков: Н. Д./ за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, поради което и на основание чл. 313 ал.1 пр.1 и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година и 4 /четири/ месеца, като на основание чл. 66 ал.1 от НК изтърпяването на така наложеното му наказание е отложено за изпитателен срок от три години считано от влизане на присъдата в законна сила.
Със същата присъда подсъдимият Г. С. И., е признат за виновен и в това, че като управител и собственик на фирма „Т. БГ" ЕООД - С. за данъчен период 01.08.2003 г. - 31.08.2003 г. в справка -декларация по чл. 100 ал.1 и ал.3 от ЗДДС /стара ред. ДВ бр. 117/2002 г. - отменен с ДВ бр. 63/04.08.2006 г./: ал.1 „Справката -декларация е документ, в който регистрираното лице е длъжно да декларира за всеки данъчен период определена информация, свързана с неговата дейност, която е основание за възникване на права и задължения" и ал.3 „За всеки данъчен период регистрираното лице е длъжно да подаде справката-декларация в съответната ТДД до 14-то число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася" /подадена в ДП-С. с вх. № 3246 на 12.09.2003 г./ е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - данък добавена стойност в размер на 52 513.60 лева, като е затаил истината относно извършената на 18.08.2003 г. продажба на недвижим имот „Ч." в к.к. „Б.", община С. и по този начин е укрил данъчни задължения в особено големи размери /в размер на 52 513.60 лева/, поради което и на основание чл. 257 ал.1 пр.1 вр. чл. 255 ал.1 пр.2 хип. 2 от НК /стара ред. Д.В. бр. 62/1997 г., в сила от 06.11.1997 г./ и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ години и глоба в размер на 10 000 лева.
Със същата присъда на основание чл. 23 ал.1 от НК на подсъдимия Г. С. И. е определено и наложено за изтърпяване едно общо наказание лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ години, като на основание чл. 23 ал.3 от НК към това наказание е присъединено и наказанието глоба в размер на 10 000 лева. С присъдата подсъдимият Г. С. И. е осъден да заплати в полза на държавата сумата 465.00 лева, представляваща направени съдебни и деловодни разноски.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от подсъдимия Г. С. И. чрез неговия защитник с доводи за незаконосъобразност, неправилност и явна несправедливост. В допълнителното изложение към жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила при провеждане на разпита на свидетелите Г., А. и П. и при проведените между тях очни ставки, като неправилно е приложил и материалния закон.
Посочената присъда е била отменена и с присъда № 52, постановена на 16.10.2009 год. по ВНОХД №312/2009 год. по описа на САС, НО, 5-ти състав, подс. И. изцяло е бил оправдан.
С решение, постановено на 09.02.2009 год. по к.д. № 671/2009 год. по описа на ВКС, I-во н.о., присъдата на САС е отменена в частта, с която подс. И. е признат за невиновен по обвинението по чл. 313, ал.1 от НК, като делото е върнато за ново разглеждане от САС в посочената част.
При повторното въззивно разглеждане на жалбата, от настоящия съдебен състав на САС, подадена срещу присъдата на СОС, защитникът поддържа изложеното в нея и моли същата да бъде уважена. Според защитата, подсъдимият не е осъществил деянието по чл. 313, ал.1 от НК както от обективна, така и от субективна страна. Нотариусът, пред когото е представил инкриминираната декларация не е орган на власт, а самият И. не е знаел към момента на подаването й, че има някакви задължения към държавата. Защитата прави и алтернативно искане, в случай, че подсъдимият бъде признат за виновен, да се приложи разпоредбата на чл. 78 А от НК.
Представителят на САП пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда по отношение на престъплението по чл. 313, ал.1 от НК, като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият И. не се признава за виновен, като твърди, че към инкриминирания период не е имал данъчни задължения.
САС, след като обсъди доводите на страните и всички доказателства, събрани по делото, както и след като прецени законосъобразността, правилността, обосноваността и справедливостта на първоинстанционната присъда в частта й по отношение на чл. 313, ал.1 от НК, намери за установено следното:
Фактическата обстановка е подробно изяснена от първоинстанционния съд. По делото са събрани в необходимия обем и по съответния процесуален ред всички доказателства, нужни за неговото правилно решаване. Безспорно са установени всички факти, включени в предмета на доказване, като въз основа на тях са направени правилни фактически изводи. Поради това, въззивната съдебна инстанция изцяло възприе фактическата обстановка, установена от СОС. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са изградени след анализ на събраните доказателствени източници: показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели Л. Р. А., Д. В. Б.-Х., М. М. М., М. А. Х., М. Г. Х., И. С. С.; показанията дадени от свидетеля Р. А. Г. на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд; от заключенията на приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, както от заключението на тройната съдебно-графологическа експертиза; от прочетените и приобщени към доказателствения материал по делото писмени доказателства и доказателствени средства - нотариални актове, справка-декларация за ДДС, Дневник за продажбите, декларация по чл. 226 от ДПК, документите от нотариално дело № 131 на нотариус М. Х.
От посочените доказателствени материали се установява следната фактическа обстановка:
Подсъдимият Г. С. И. е роден на 20.02.1964 г в гр. С.. Той е българин, български гражданин, живущ в гр. С. - ул. „Т." № *, със средно образование, безработен, разведен, не е осъждан, с ЕГН ***.
Със съдебно решение на СГС-фирмено отделение от 11.11.1992 г., постановено по ф.д. № 2838/1992 г. по описа на същия съд, е било регистрирано търговско дружество с ограничена отговорност с фирма „Т. - БГ" ООД със седалище гр. С. и със съдружници Г. С. И. и Р. М. Г.. С последващо съдебно решение от 09.11.1998 г., постановено по горепосоченото фирмено дело, е вписано напускането на търговското дружество от страна на съдружника Р. М. Г., който преустановил участието си в дружеството. При това положение въпросното търговско дружество било трансформирано от ООД в ЕООД с управител и едноличен собственик на капитала Г. С. И.. С решение № 1 на СОС-фирмено отделение от 29.09.1999 г., постановено по ф.д. № 1308/1999 г. по описа на същия съд, е вписано преместването на седалището и адреса на управление на дружеството от гр. С. в гр. С. - ул. „Т." № *, като подсъдимият Г. И. продължавал да е едноличен собственик на капитала на дружеството, както и еднолично да управлява и представлява същото.
Подсъдимият И. в качеството си на управител на „Т.-БГ" ЕООД подал заявление вх. № 45/03.11.1999 г. за регистрация на дружеството по ЗДДС в ТДД - С. област, Данъчно подразделение - гр. С.. Считано от 17.11.1999 г. дружеството „Т.-БГ" ЕООД е било регистрирано по ЗДДС, като тази регистрация е продължила до 02.06.2004 г., когато регистрацията на дружеството по ЗДДС е била прекратена по инициатива на данъчния орган.
През м. март 2003 г. с Акт за възлагане на данъчна ревизия № 117 /17.03.2003 г. на основание чл.108 ДПК Заместник-директорът на ТДД - С. област е възложил извършване на данъчна ревизия на „Т. БГ" ЕООД - гр. С. относно спазване на изискванията на ДПК, ЗСч. и ЗДДС считано от момента на регистрация на дружеството по ЗДДС на 17.11.1999 г. до 30.12. 2002 г. Тази ревизия приключила с ДРА № 117 /24.04.2003 г., който бил връчен на датата 07.05.2003 г. на свидетелката Л. А. в качеството й на упълномощено лице на „Т.-БГ" ЕООД. Този ДРА бил последван от Акт за поправка на ДРА с № П-117 от 13.05.2003 г. /явяващ се неразделна част от първия /. Актът за поправка на ДРА също бил връчен на св. Л. А. в качеството й на упълномощено лице на „Т.-БГ" ЕООД, като връчването е било извършено на 14.05.2003 г. С ДРА № 117/24.04.2003 г. са били установени и определени за внасяне от страна на „Т.-БГ" ЕООД данъчно задължение, произтичащо от ДДС в размер на 243 277.86 лева и лихва в размер на 35 182.73 лева, като с Акта за поправка на ДРА № П-117/13.05.2003 г. е прибавено данъчно задължение на „Т.-БГ" ЕООД към главницата в размер на 245 лева. Св. Л. А., след като получила ДРА незабавно го връчила на подсъдимия - в качеството му на собственик и управител на „Т. БГ" ЕООД гр. С., при което същият й заявил, че ще обжалва съдържащите се в ДРА констатации, респ., че ще се заеме с пускането на жалба срещу този ДРА. Подсъдимият подал срещу ДРА №117/24.04.2003 г жалба с вх. № 0164-00-49/12.05.03 г.
С решение № 1485/04.08.2003 г. на Директора на РДД гр. С. жалбата на подсъдимия срещу ДРА е била отхвърлена, като ДРА е бил потвърден. По делото не са налице доказателства за по-нататъшно обжалване на същия по съдебен ред, посредством жалба, подадена чрез Директора на РДД в 14- дневния срок, предвиден в закона.
След влизане в сила на горепосочения ДРА № 117/2003 г., респективно след получаването на съобщението за решението на Директора на РДД и изтичането на 14-дневния срок за обжалването му, подсъдимият И., в качеството му на собственик на капитала на „Т.-БГ" ЕООД и управляващ същото, не е предприел действия за възстановяване и за внасяне в бюджета както на дължимия от дружеството ДДС, така и на начислените лихви. При това положение към месец август 2003 г. търговското дружество „Т. БГ" ЕООД, собственик и управител на което е бил подсъдимия, обективно е имало неизплатени публични задължения /към държавата/ в размер на 243 522.86 лева ДДС и лихви за просрочие в размер на 35 182.73 лева.
По силата на нотариален акт № 110 т.2 по н.д. № 716/97г. на PC гр. С. търговското дружество „Т.-БГ" ЕООД е притежавало в собственост следния недвижим имот: масивна сграда - обект „Ч.", находяща се в курортен комплекс „Б.", общ. С., състояща се от два етажа и сутерен, със застроена обща площ 863.30 кв.м., включваща ресторант, дискотека, ски-гардероб и котелно помещение. Този недвижим имот е бил вписан като актив - недвижима собственост в баланса на дружеството въз основа на горепосочения нотариален акт.
С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 141, том I А, регистр. № 1785, дело № 131/2003 г. от 18.08.2003 г., на нотариус М. Х., търговско дружество „Т.-БГ" ЕООД гр. С. чрез едноличния собственик и управител на дружеството Г. С. И. е продало на Р. А. Г. следния собствен на дружеството недвижим имот, находящ се в к.к. Б., община С., област С., а именно: масивна сграда - обект „Ч.", състояща се от два етажа и сутерен, със ЗП от 863.30 кв. м., включваща ресторант, дискотека, ски-гардероб и котелно помещение, построена по отстъпено право на строеж върху държавна земя в кв. 20 по регулационния план на к.к. Б. от 1986 г., ведно с правото на строеж върху един декар държавна земя, за сумата в размер на 292 000 лева. В нотариалния акт изрично е записано заявлението на продавача, че е получил от купувача напълно и в брой посочената сума /представляваща продажната цена на имота/ преди подписването на договора. В нотариалния акт е записано и изричното изявление на купувача Р. А. Г., че е съгласен и купува така подробно описания недвижим имот за посочената цена, която е изплатил на продавача напълно и в брой преди подписването на този договор.
Във връзка с извършването на горната продажба и в изпълнение на особените изисквания на закона за изповядване на сделката подсъдимият Г. С. И. подписал пред нотариус -св. М. Х., писмена декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК, датирана от „08.2003 г.", в деня на изповядване на сделката-18.08.2003 год. В тази декларация подсъдимият И. е декларирал, че „представляваната от мен фирма няма непогасени публични държавни и общински вземания" /именно този текст от декларацията е бил заграден при попълването й/, като по-горе в декларацията, е отбелязано, че подсъдимият я е попълнил в качеството на управител на „Т.-БГ" ЕООД. Свидетелката Х. в качеството си на нотариус собственоръчно попълнила ръкописния текст в декларацията и разяснила на подсъдимия съдържанието й, както и предвидената наказателна отговорност.
След изповядването на сделката - продажбата на гореописания имот и в частност след подписването на всичките екземпляри от нотариалните актове нотариусът М. Х. изготвила и подписала молба от дата 18.08.2003 г., адресирана до Службата по вписванията при Районен съд гр. Самоков /на л. 135 в т. I от досъдебното производство/, с която моли, респ. отправя искане да бъде надлежно вписан в Службата по вписванията при PC гр. Самоков цитирания нотариален акт за продажба № *, т.I A, per. № 1785, н.д. № 131/2003 г. Към молбата са приложени 6 бр. нотариални актове и вносна бележка за платена държавна такса за вписване, като от съдържанието на тази молба е видно, че към нея не е приложена описаната по-горе декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК.
Поради това, че присъдата на САС по отношение на обвинението за престъпление по чл. 257, ал.1, пр.1, вр. с чл. 255, ал.1, пр. 2 от НК е влязла в сила, настоящият съдебен състав следва да прецени присъдата на СОС само по отношение на престъплението по чл. 313, ал.1 от НК. Поради това, следва да бъдат обсъдени и само тези доказателствени източници относими към посоченото обвинение.
По пункт 1-ви от обвинителния акт на подсъдимия е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.313 ал.1 пр.1 от НК, а именно за това, че на 18.08.2003 г. в гр. С. в нотариална кантора, намираща се на ул. „Р. с." № *, вх. *, ет. * пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 / се дава пред орган на властта /чрез нотариус М. Х. до съдия по вписванията при Районен съд гр.Самоков: Н. Д./ за удостоверяване истинността на някои обстоятелства.
За да бъде съставомерно по чл.313 ал.1 от НК „потвърждаването на неистина в писмена декларация" е необходимо тази декларация по силата на определен нормативен акт - закон, указ или ПМС да се дава пред орган на властта, за да бъде удостоверена чрез нея истинността на някои обстоятелства. В случая безспорно се установява, че подсъдимият е съставил истински удостоверителен частен документ /процесната декларация по чл. 226 ал.1 от ДПК отм./, в който удостоверените /потвърдените/ от него факти и обстоятелства относно липсата на непогасени публични държавни вземания спрямо представляваното от него дружество „Т.-БГ" ЕООД обективно и реално не са съответствали на действителното фактическо положение. Този извод се налага с оглед данните по делото, че към датата 18.08.2003 г. по отношение на управляваното и представлявано от подсъдимия дружество „Т.-БГ" ЕООД обективно са били налице непогасени публични държавни вземания, произтичащи от неплатен ДДС и начислена върху него лихва. Самият подсъдим също не оспорва посочените фактически констатации, като единственото възражение, което прави е, че не е знаел за съществуващите задължения на дружеството към държавата.
Независимо от това, настоящият съдебен състав намира, че деянието, осъществено от подсъдимия не може да се субсумира под нормата на чл. 313, ал.1 от НК. Това е така, тъй като липсва основен елемент от престъпния състав, а именно: инкриминираната декларация да се дава по силата на определен конкретен нормативен акт - закон, указ или ПМС пред орган на властта, за да бъде удостоверена чрез нея истинността на някои обстоятелства. В разпоредбата на чл. 226. ал. 1 от ДПК (Доп. - ДВ, бр. 63 от 2000 г., изм. и доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., доп. - ДВ, бр. 42 от 2003 г.) е било предвидено, че „Прехвърляне или учредяване на вещни права с изключение на учредяването на ипотека по реда на чл. 182 върху недвижими имоти и наследствени права, включващи недвижими имоти, както и включването им като апортни вноски в капитала на търговски дружества не се допуска, ако прехвърлителят има непогасени публични задължения. Наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота се удостоверява от данъчния орган в данъчната оценка, а прехвърлителят или учредителят подписва декларация, че не дължи публични държавни и общински вземания." В посочената разпоредба не е уточнено, че декларацията следва да бъде подадена до орган на власт, както и кой е този орган. Тълкуването на нормата на чл. 226 от ДПК/отм/ следва да бъде направено в контекста на всички останали законови разпоредби, уреждащи прехвърлянето на права върху недвижими имоти. Съгласно закона за задълженията и договорите, договорите за прехвърляне на собственост върху недвижим имот, се извършват в нотариална форма. Това е изискване за тяхната действителност. Извършването на такава сделка е единствено в компетентността на нотариусите, действащи в района, където се намира недвижимата собственост, съгласно чл. 2 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност. Следователно, нотариусът е този пред когото се подава декларацията по чл. 226 от ДПК / отм./, тъй като само той е компетентен да извърши съответните изискуеми от закона нотариални действия. Нотариусът обаче, съгласно разпоредбата на чл. 93, т.2 от НК, не е „орган на власт", тъй като не е натоварен с властнически правомощия и не е част от органите на държавна власт, на държавно управление, на съдебната власт, както и на служителите при тях.
От друга страна, не може да бъде споделено и становището на прокуратурата и на първоинстанционният съд затова, че декларацията по чл. 226 от ДПК /отм./ е адресирана до съдията по вписванията, който съгласно чл. 93, т.2 от НК е „орган на власт". Действията по вписването на сделките с недвижим имот не касаят тяхната действителност, а само възможността да бъдат противопоставени на трети лица, които съгласно чл. 113 от Закона за собствеността, по-рано са придобили от същия собственик или вписали вещни права върху недвижимия имот. Съгласно правилника за вписванията, вписването се състои в огласяване на подлежащите на вписване актове по съответния начин. Това вписване се извършва по молба на съответния нотариус, който представя пред съдията по вписвания и декларациите по чл. 226 от ДПК /отм./. Посоченото обстоятелство обаче, не променя извода, че адресат на декларацията не е съдията по вписвания, по изложените по-горе съображения.
В обвинителния акт се сочи, а първоинстанционният съд е възприел, че декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК е била подадена пред орган на властта - чрез нотариус М. Х. до съдията по вписванията при PC - Самоков Н. Д.. От доказателствата, събрани по делото и най-вече от показанията на св. Х. се установява, че декларацията е била подадена до нея, като тя не е обяснила на подсъдимия, че декларацията ще бъде представена пред съдията по вписвания. В самата декларация също не е посочен адресатът й, още по-малко съдията по вписвания, както твърди обвинението. От събраните по делото доказателства, не може да се установи и по безспорен начин, дали реално декларацията е била подадена от нотариуса до съдията по вписвания, заедно с молбата за вписване на нотариалната сделка, към която са били приложени процесния нотариален акт за продажба № 141, т..IA, per. № 1785, н.д. № 131/2003 г., както и 6 бр. нотариални актове и вносна бележка за платена държавна такса за вписване.
При това положение след като декларацията по чл. 226 ал.1 от ДПК /отм.:/ не е била подадена пред орган на власт и след като правното основание за нейното подаване не е предвиждало даването й пред орган на власт и в частност пред съдия по вписванията, се налага извод, че конкретното поведение на подсъдимия във връзка с попълването на посочената декларация се явява несъставомерно по чл. 313 ал.1 от НК. Поради това, подсъдимият следва да бъде оправдан по посоченото обвинение.
Същевременно, според настоящия въззивен съдебен състав, са налице предпоставки за подвеждане на подс. И. под наказателна отговорност за извършване на друго еднакво наказуемо престъпление- по чл. 313, ал.3 от НК, тъй като действията му осъществяват именно този престъпен състав. В случая не се касае за съществено изменение на обвинението, тъй като всички елементи от престъпния състав са били известни на подсъдимия и срещу тях той е имал възможност да се защити. Хипотезата на чл. 313, ал.3 от НК изисква да бъде потвърдена неистина или затаена истина в частен документ, в който по изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет е визирано специално задължение да се удостовери истината и се употреби този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства или изявления. Декларацията по чл. 226 от ДПТ / отм/ е именно документ като този, посочен в чл.313, ал.3 от НК. Съгласно чл.226, ал.1 от ДПК /отм./, чрез нея се удостоверява наличието или липсата на непогасени публични задължения. Чрез попълването на посочената декларация и употребяването на същата, като доказателство за невярно декларираните обстоятелства, подсъдимият И. е осъществил от обективна страна състава на чл. 313, ал.3 от НК. Престъплението е осъществено и от субективна страна, тъй като подсъдимият е съзнавал, че управляваното от него дружество има данъчни задължения, установени с ДРА, който му е бил връчен и който той е обжалвал. Подсъдимият не оспорва, че към момента на нотариалната сделка е знаел за съществуващите публични задължения на дружеството, чийто управител и собственик е бил към този момент.Обясненията му, че е мислел, че няма задължения, след като е обжалвал ДРА, не изключват отговорността му. За субективната страна на деянието се съди не по изявленията на дееца за неговите субективни представи, а за действията, чрез които те са обективирани и чрез обективно установените факти, реализирани към момента на деянието. Посочените данъчни задължения са се породили от съответното данъчно събитие, определено в данъчния закон- ЗДДС, а не са възникнали с издаването на ДРА. С последният само по пътя на данъчната ревизия е установено, че дружеството, собственост на подс. И., дължи ДДС в размер на 243 277,86 лева. С връчването на подсъдимия на ДРА /доказателство за това са показанията на св. Л. А. и фактът, че подсъдимият е подал жалба срещу ДРА/, на И. е станало известно, ако до този момент не е бил наясно, че дружеството има публични задължения, произтичащи от ДДС. Безспорно установено е също така, че с решение № 1485/04.08.2003 год. на Директора на РДД гр. С., жалбата на подс. И. срещу ДРА е била отхвърлена, като липсват данни за последващо обжалване по съдебен ред. Следователно, към момента на изповядване на сделката-18.08.2003 год. публичните задължения на дружеството, собственост на подсъдимия и управлявано от него, са съществували и е следвало да бъдат посочени в подадената от него декларация по чл. 226 от ДПК / отм./. Субективните представи на подсъдимия, че е мислел, че задълженията не съществуват, тъй като е обжалвал ДРА, не водят до отпадане на отговорността му, съобразно основания принцип, че незнанието на закона не извинява никого. Освен това, подсъдимият е имал обективна възможност, преди да попълни декларацията, да направи проверка и да разбере, че жалбата му срещу ДРА е била оставена без уважение две седмици по-рано- на 04.08.2003 год.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен съдебен състав намира, че деянието следва да се преквалифица от такова по чл. 313, ал.1 в престъпление по чл. 313, ал.3 от НК, като подсъдимият бъде признат за виновен в това, че на 18.08.2003 год. в нотариална кантора, намираща се в гр. С., ул. „Р. с." № *, вх. *, ет.* пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в частен документ-писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., в която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ е специално задължен да удостовери истината, а именно, че „Т. БГ" ЕООД-С., собственост на И. и управлявано от него няма публични задължения и е употребил този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства.
От материалите, събрани по делото, е видно, че в конкретния случай са налице предпоставките на разпоредбата на чл. 78 А от НК за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба. Деянието по чл. 313, ал.3 от НК е умишлено и за него се предвижда наказание до три години лишаване от свобода или глоба от сто до триста лева. Подсъдимият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на Глава VIII на НК. От конкретното деяние не са произлезли имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Предвид на това, въззивният съд счете, че подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание глоба в размер на 2000 лева. При определяне размера на глобата, въззивният съд прецени финансовото състояние на подсъдимия към настоящия момент /същият е безработен/, както и добрите характеристични данни за неговата личност.
При цялостната служебна проверка на атакувания съдебен акт, въззивният съдебен състав не констатира други нарушения на материалния или процесуалния закон, които да налагат неговото отменяне или изменяне.
Воден от изложеното и на основание чл. 337, т.2 вр. с чл. 334, т.3 от НПК, САС
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда № 7, постановена на 18.02.2009 год. по НОХД № 362/2008 година по описа на СОС, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА, деянието в извършването на което е обвинен подсъдимия Г. С. И. / с установена самоличност/ от такова по чл. 313, ал.1 от НК в престъпление по чл. 313, ал.3 от НК, като го признава за ВИНОВЕН в това, че на 18.08.2003 год. в нотариална кантора, намираща се в гр. С., ул. „Р. с." № *, вх. *, ет.* пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в частен документ-писмена декларация, подадена по чл. 226 ал.1 от ДПК от месец август 2003 г., в която по силата на закон /ДПК-стара редакция-отменен с ДВ бр. 105/29.12.2005 г., влязъл в сила от 01.01.2006 г./ е специално задължен да удостовери истината, а именно, че „Т. БГ" ЕООД-С., собственост на И. и управлявано от него няма публични задължения и е употребил този документ като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства, като на основание чл. 78 А от НК го ОСВОБОЖДАВА от наказателна отговорност и му налага административно наказание ГЛОБА в размер на ДВЕ ХИЛЯДИ / 2000/ лева и го оправдава по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 313, ал.1 от НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов