КЛУБ НА СЪДИИТЕ ПО ВПИСВАНИЯТА

Решение № 542 от 9.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 671/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Зоя Атанасова
чл. 257, вр.
чл. 255,
чл. 313 НК



Касационното производството е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратурата, срещу присъда № 52 от 16.10.2009 г. на САС, НО-5 състав, постановена по в.н.о.х.д. № 312/09 г., с която е отменена изцяло присъда № 7 от 18.02.2009 г. на СОС, НО, 7 състав, по н.о.х.д. № 140/09 г.
В протеста се изтъква касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а именно нарушение на закона. Това твърдение, прокуратурата обосновава с погрешни изводи от страна на въззивната инстанция, основавайки вътрешното си убеждение на неправилно интерпретиране на събраните доказателства. Във връзка с първото обвинение за престъпление по чл. 313 от НК не се споделя тълкуването, направено от съда на разпоредбата на и по-точно възприетото, че тази норма не предвижда даването на процесната декларация пред орган на власт. Твърди се, че последният, е определен посредством ситуираните правомощия на нотариусите и съдията по вписвания по прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. Не се споделят и изводите на въззивния съд, че от самото съдържание на декларацията е видно, че тя не е адресирана до съдията по вписвания, тъй като е типов образец, утвърден от Министъра на финансите, съгласувано с Министъра на правосъдието, в който няма реквизит, указващ адресата на декларацията. За неправилни се сочат и изводите на съда, че нотариусът, пред който е изповядана сделката, не е разяснил на подсъдимия, че процесната декларация ще бъде представена на съдията по вписвания. Твърди се, че въззивният съд не е имал основания да прави оправдателни изводи, стоящи върху обстоятелства, ирелевантни както към наказателния състав, така и досежно фактическият състав по прехвърляне правото на собственост. Прокуратурата оспорва и направеният от САС извод, че декларацията не е била предадена на съдията по вписвания, тъй като не фигурирала в описа, съпътстващ молбата за вписване. Също така, за неправилни се намират и изводите за липса на субективна страна, изразяваща се в пряк умисъл. По отношение на второто обвинение за престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 от НК, прокуратурата оспорва правните изводи на съда във връзка с реалния размер на покупко-продажбата. Също така, намира, че неправилно съдът се е позовал само на тройната графологическа експертиза, игнорирайки единичната такава, която е подкрепена от показанията на св. Л. Не се споделя и виждането на съда за евентуална преквалификация на това деяние в престъпление по чл. 316 от НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП поддържа протеста и моли същият да бъде уважен по изложените в него съображения.
Защитата на подсъдимия в лицето на адв. К пледира за отхвърляне на протеста, тъй като го намира за неоснователен. Твърди, че присъдата на въззивната инстанция е правилна и законосъобразна. В подкрепа на становището си се позовава на вярна оценка на доказателствата, направена от съда в атакуваното решение, включително и по отношение на обясненията, депозирани от подсъдимия, поради което счита, че това е дало възможност да се направят и верни правни изводи. Последните се явяват законосъобразни, тъй като установеният по несъмнен начин факт, че подсъдимият не е подписал справката-декларация, сочи, че той няма как да е затаил истина в същата, поради което не е извършил престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 от НПК. Защитата намира за верни и изводите на съда, че обвинението за престъпление по чл. 313 от НК, което се поддържа от прокуратурата, не е доказано както от обективна, така и от субективна страна. Ето защо, в заключение се обобщава, че оправдателната присъда е правилна и законосъобразна.
Подсъдимият Г. И., моли за потвърждаване на оправдателната присъда, постановена от Апелативния съд.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 7 от 18.02.2009 г. на Софийски окръжен съд, постановена по н.о.х.д. № 362/09 г., подсъдимият Г. С. И. е бил признат за виновен в това, че на 18.08.2003 г. в нотариална кантора, находяща се в гр. С., ул. "Рилски спортист" № 2, вх. Б, ет. 1, пред нотариус М. Х. е потвърдил неистина в писмена декларация, подадена по чл. 226, ал. 1 от ДПК (отм.), която се дава пред орган на власт чрез нотариуса до съдията по вписвания, за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, поради което и на основание чл. 313, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца.
Със същата присъда, подсъдимият Г е бил признат за виновен и в това, че като управител и собственик на фирма "Тандем БГ" ЕООД-Самоков, за данъчен период 1.08.2003 г. - 31.08.2003 г. в справка-декларация по чл. 100, ал. 1 и 3 от ЗДДС (отм.), подадена в ДП-Самоков на 12.09.2003 г. е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери - 52 513,60 лв., като е затаил истина относно извършена покупко-продажба на недвижим имот и по този начин е укрил данъчни задължения в особено големи размери- 52 513,60 лв., поради което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК /редакция ДВ бр. 63/1997 г./ и чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и глоба в размер на 10 000 лева.
На основание чл. 23 от НК, съдът е определил едно общо и най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от четири години, като е присъединил наказанието глоба в размер на 10 000 лева.
В тежест на подсъдимия са били възложени, направените деловодни разноски.
С присъда № 52 от 16.10.2009 г. САС, НО- 5 състав, по в.н.о.х.д. № 312/09 г. е отменил изцяло горепосочената присъда и е постановил нова, с която подсъдимият И е бил признат за невиновен и оправдан и по двете му инкриминирани обвинения за посочените по-горе престъпления.
Касационният протест е частично основателно.
По обвинението по чл. 257, вр. чл. 255 от НК, протестът се явява неоснователен.
Във връзка с това обвинение в рамките на въззивното производство, втората инстанция е приела нова фактическа обстановка, което е сред правомощията й, а обосноваността на фактическите констатации е извън предмета на касационния контрол. Единствено следва да се провери процесуалната дейност на решаващите съдилища по нейното формиране. В тази връзка, касационната инстанция констатира, че въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, които гарантират формалната и логическа правилност при формиране на вътрешното му убеждение, досежно горното деяние, като тази негова дейност не страда от недостатъци. Направеният извод за това, че подсъдимият не следва да носи наказателна отговорност за инкриминираното му с обвинителния акт престъпления по чл. чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК /редакция ДВ бр. 63/1997 г./, тъй като установените факти не сочат на извършено престъпление, е обоснован убедително и е резултат на анализ, разбор и оценка на доказателствената маса, събрана с годни доказателствени източници. Съдът е направил оценка както на доказателствената съвкупност, събрана от първата инстанция, така и на събраните от него нови доказателства. Изложил е своите мотиви, за да даде вяра на едни от доказателствата и не кредитира други. Направеният анализ е изключително прецизен, детайлно аргументиран, като въззивният съд е изложил не само своята оценка на доказателствената маса, но и аргументи за констатираната от него невярна интерпретация, направена от първата инстанция. Правилно съдът е кредитирал заключението на тройната графологическа експертиза, като не е възприел това на единичната такава. Тази деятелност на съда не е произволна, а той аргументирано е изложил тезата си, като същата не почива единствено на различния числен състав на експертите, в каквато насока са част от доводите, релевирани в протеста. Действително, въззивният съд при оценка на експертните заключения, като критерий е отчел и по-високата степен по отношение състава на тройната експертиза, но не само това е послужило като основание, за да й даде вяра. Разширяването състава на една експертиза, при това с вещи лица, експерти от специализирания институт на МВР, какъвто е НИКК, които са дали единно и категорично заключение, е факт, който не може да бъде пренебрегван, при анализа на експертизата, като доказателствен способ. По-същественото в случая е, че тези експерти са работили с по-голям по обем сравнителен материал, включващ и този, с които е разполагала и е изследвала единичната експертиза. Също така, е видно, че сравнителният материал съдържа различни по вид, време и място на полагане на подпис документи, а не само използване на взети сравнителни образци към момента на изготвяне на експертното заключение. Твърденията в протеста, че експертизата не обсъжда въпроса за устойчивостта и възможността за промяна на подписа във времето са голословни, тъй като това са само предположения, които не са били констатирани от експертите по време на изследванията им, а както съдът, така и прокуратурата не разполага с необходимите специални знания, за да може да прави такива заключения. Невярно е и позоваването на налично противоречие между заключението по тази експертиза и показанията на св. А. Последната в показанията си заявява, че по принцип подсъдимият е подписвал справките-декларации, които тя е подавала пред съответните данъчни служби, но точно по отношение на инкриминираната не може да си спомни дали е била подписана от него. Отчитайки конкретното вменено изпълнително деяние по чл. 257, вр. чл. 255 от НК, първоинстанционният съд е направил верен извод, че след като подсъдимият не е подписал процесната справка-декларация, то той не би могъл, чрез нея да затаи истина, поради което не може да се приеме, че е осъществил претендираното от прокуратурата престъпление. Споделя се и становището на съда, че е достатъчно един елемент от състава на престъплението да не е налице, за да се приеме, че липсва престъпление, поради което не се е налагало обсъждането на останалите съставомерни признаци. В атакувания акт, съдът е изложил и своите виждания за невъможността да се преквалифицира деянието в престъпление по чл. 316, вр. чл. 313, ал. 2 от НК с предмет неистинска справка-декларация за ДДС. Напълно се споделят мотивите на решаващата инстанция, поради което не е необходимо да бъдат повтаряни. Същите почиват на правилна оценка на доказателствената маса и вярно тълкуване на закона. Некоректно в протеста се сочи, че е било възможно без изменение на обвинението да се приложи посоченият по-горе престъпен състав, предвид на факта, че справката-декларация е и с невярно съдържание, тъй като съдът е приел, че липсват факти за нейната неистинност.
Споделя се възприетото от решаващия съд разбиране, че в обвинителния акт не са описани факти, които да обуславят извод за това, че подсъдимия не е подписал справката-декларация, нещо повече твърди се обратното. Въззивната инстанция има правомощия да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но без да е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, в каквато хипотеза не сме изправени. Освен, че соченото изменение досежно фактите е съществено по своя характер, от значение е и фактът, че по делото няма събрани доказателства, които да установяват знанието на подсъдимия за подадената от св. А декларация, включително и по отношение на невярно отразеното в нея. Във връзка с гореизложеното, касационната инстанция намира за уместно да отбележи, че съдебната практика по въпросите, касателно строгото разграничаване между неистински документи и такива с невярно съдържание е трайна и непротиворечива-ППВС № 3 от 23.03.1982 г.
По обвинението по чл. 313, ал. 1 от НК, касационният протест е основателен.
Независимо, че споделя крайният извод на апелативния съд, а именно, че процесната декларация не е била подадена пред орган на власт, така както изисква разпоредбата на чл. 313, ал. 1 от НК, тълкуването, направено от съда в мотивите, както и това дадено от прокурора в протеста на законовия текст, по силата на които се изисква подаването й, а именно чл. 226 от ДКП (отм.), е невярно. Няма спор, че тази норма изрично не сочи адресата на декларацията, така както е приел и въззивният съд, но той е изводим от нейното съдържание, което визира, че прехвърлянето или учредяваното на вещни права върху недвижими имоти, не се допуска, ако прехвърлителят има непогасени публични задължения. Също така, се предвижда, че прехвърлителят подписва декларация, че не дължи публични държавни и общински вземания. Тълкуването на нормата на чл. 226 от ДПК (отм.) следва да бъде направено в контекста на всички останали законови разпоредби, касаещи прехвърлянето на права върху недвижими вещи и в частност продажбата на такъв имот. В ЗЗД изрично е разписано, че договорите за прехвърляне на собственост върху недвижим имот трябва да бъдат извършени в нотариална форма, което се явява изискване за тяхната действителност. Компетентните лица, които могат да извършват предвидените в законите нотариални действия са нотариусите- чл. 2 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност. Всичко това сочи, че декларацията по чл. 226 от ДПК следва да бъде подадена и е отправена до нотариуса, който единствен има компетенции във връзка с прехвърлянето на права върху недвижими вещи. Това не се променя и от факта, че законодателят при ситуиране на този текст е избрал законодателна техника, при която изрично не е посочил органа, пред който се подава процесната декларация, тъй като той е само един възможен. По този въпрос мотивите и изводите на АС са неправилни. Същевременно не може да се възприеме разбирането на прокуратурата, че тази декларация следва да се приеме за подадена до съдията по вписванията, който безспорно за разлика от нотариуса е орган на власт. Това е така, тъй като сложният фактически състав на прехвърлителните сделки, на който се позовава прокуратурата не изисква, наличието на вписване за тяхната действителност. Единствено до момента на вписване на актовете по чл. 112, б. "А" от ЗС, сред които попада и процесният, те не могат да се противопоставят на трети лица, придобили по-рано от същия собственик или вписали вещни права върху недвижимия имот /чл. 113 от ЗС/. Промяна по отношение на изложеното дотук не настъпва и от факта, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот подлежи на вписване. Аргументи в подкрепа на тезата, че декларацията по чл. 226 от ДПК (отм.) не се дължи директно пред съдията по вписвания от декларатора, могат да бъдат почерпени и от същността на вписването, уредено в Правилника за вписванията и по-точно в разпоредбата на чл. 1 от същия, където изрично е записано, че вписването се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по съответния начин. Също така, този правилник, изрично визира компетентното лице, по чиято молба става вписването, а именно нотариусът, изповядал сделката. Ето защо, не може да се приеме, че декларацията се подава до съдията по вписвания, независимо, че тя следва да му бъде представена от нотариуса. Възможност за търсене на наказателна отговорност при приетото от прокуратурата опосредявена би била резонна, ако текстът на чл. 226 от ДПК изрично сочеше, че декларацията се подава, чрез нотариуса до съдията по вписвания. Подходът на прокуратурата да докаже тезата си, като я обоснове по аргумент на противното на чл. 227 от ДПК (отм.) е неверен. Предвидената в ДПК отговорност и за съдията по вписванията, при извършване на действия от него без представена декларация, не дават основание да се приеме, противно на горното, а именно, че декларацията се подава до съдията по вписванията. Без значение е фактът, че декларацията е образец, който не съдържа реквизит, указващ нейния адресат, тъй като последният се определя по силата на нормативен акт. Независимо, че за да признае подсъдимия за невиновен в обвинението по чл. 313, ал. 1 от НК липсата на съставомерност е изводима още с първия обсъждан елемент, а именно, изискването декларацията да е подадена до орган на власт, въззивният съд е обсъдил в акта си и останалите елементи от престъпния състава, като е приел, че и те не са налични, което е довело до контрааргументи от страна на прокуратурата в протеста. Не е наложително тяхното обсъждане, но прецизността изисква да се отбележи, че неубедително се оспорва направеният анализ на свидетелските показания на нотариус Х., както и на установения по несъмнен начин факт, че декларацията не е била изпратена на съдията по вписвания. По отношение на доводите за неправилни изводи, касателно субективната страна на деянието, касационният протест по същество е основателен, но с невярна аргументация. От друга страна, това е без значение, независимо, че този съдебен състав не споделя изводите на съда за липсата на умисъл, но както беше отбелязано по-горе, достатъчно е да не е налице един елемент от изискуемия се законов състав, за да се приеме наличието на несъставомерност. Съгласявайки се с крайният извод на решаващия съд, че подс. И. не следва да носи наказателна отговорност по инкриминирания му текст, касационната инстанция намира за неправилно приетата изцяло липса на престъпна деятелност от страна на подсъдимия. Апелативният съд в акта си е приел, че действията на подсъдимия във връзка с подаването на процесната декларация не реализират състав на друго документно престъпление. Изрично са разгледани и обсъдени възможните варианти, като всички са изключени, включително и за преквалификация по чл. 313, ал. 3 от НК. Тези правни изводи не могат да бъдат споделени. Последният текст във връзка със съставомерността му изисква потвърждаване или затаяване на неистина в частен документ, какъвто е декларацията по чл. 226 от ДПК, в който по изрична разпоредба на закон, указ или ПМС е задължен да удостовери истина и употреби този документ, като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства. Не може да бъде възприето разбирането на съда, че декларацията не се дължи по силата на закон- чл. 226 от ДПК, тъй като изрично не е споменат адресата й, предвид на изложеното по-горе по този въпрос. Също така, при изводите си за липсата на субективен елемент, съдът е допуснал нарушение при логическата и правна оценка на доказателствата. Поставил е в основата на своите изводи обясненията на подсъдимия, като е приел, че те не са опровергани. Да, това е така, но за субективната страна на деянието, изразяваща се в психическото отношение на дееца към извършеното, съдът е длъжен да направи своите изводи не от съобщената от него субективна оценка на собствените си усещания, от обективните факти и действия, реализирани към момента на деянието, установени по надлежен ред. В настоящият казус самият подсъдим не оспорва факта, че при подписване на декларацията пред нотариуса, той е имал и е знаел, че дължи публични вземания. Няма спор и по факта, че на него му е бил връчен ДРА, както и, че той го е обжалвал, но е бил потвърден от съответния административен орган. Твърденията му, че с факта на обжалването той е смятал, че няма все още задължения не намират опора в доказателствата. От една страна, незнанието на правото не извинява никого, а от друга страна, фактът на данъчното задължение се поражда не от ДРА, а възниква ex lege и става изискуемо с настъпването на определеният в конкретния данъчен закон падеж, а ревизионният акт е резултат от извършена данъчна ревизия, като една от формите за осъществяване на данъчно-осигурителен контрол от компетентните органи.
Ето защо, заключението на САС, че действията на подсъдимия И по подаване на декларацията по чл. 226 от ДПК (отм.) изцяло са несъставомерни и не покриват състава на друго документно престъпление е изграден върху непълна, необективна и превратна оценка на относимия към тази деятелност доказателствен материал-нарушение на чл. 14, ал. 1 от НПК, довела до неправилно прилагане на материалния закон
При гореизложените съображения, ВКС намира, че следва да отмени, постановената от САС въззивна присъдата в частта, касаеща пълното оправдаване на подсъдимия И по обвинението по чл. 313, ал. 1 от НК и върне делото за ново разглеждане, като остави в сила присъдата в останалата й част.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 4 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение

РЕШИ:
ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 52 от 16.10.2009 г. САС, НО- 5 състав, по в.н.о.х.д. № 312/09 г., в частта, с която подсъдимият Г. С. И. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК.
Връща делото за ново разглеждане в тази му част, от друг съдебен състав на САС, от стадия на съдебното заседание.
ОСТАВЯ В СИЛА горепосочената въззивна присъда в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.

ОСОБЕНО МНЕНИЕСпоред мен протестът е основателен изцяло.
Подсъдимият е оправдан неправилно и по обвинението по чл. 257, във вр. с 255 НК. Когато споделя мотивите на САС, че съществуват пречки подсъдимият да бъде осъден за престъпление, различно от това по обвинението, мнозинството от съдебния състав не обръща внимание, че въззивният съд е смесил възможността за изменение на обвинението с възможността за произнасяне в отклонение от обвинението.
Ако двете процесуални възможности съвпадаха, НПК не би позволил осъждане "за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление" (чл. 337, ал. 1, т. 1) без инициативата на прокурора нито във въззивната инстанция (по силата на цитираната разпоредба), нито в първата инстанция (по аргумент за обратното на уреденото в чл. 287 НПК).
В случая отказаното от САС приложение на чл. 316, във вр. с 313, ал. 2 НК е безспорно на "закон за по-леко наказуемо престъпление", но такова приложение не представлява освен това и "съществено изменение на обвинението". "Съществена" е онази промяна в първоначалното обвинение, срещу която подсъдимият не се е защитавал и за него тя е изненадваща, свързана с нови задачи пред защитата. Тази връзка между "същественост" на промяната и правото на защита е подчертавана неотклонно в постоянната практика на ВКС, независимо от промените в НПК през годините - вж. още в п. 7/76-Пл., р. III, т. 1, абз. 2 и в т. р. 61/77-ОСНК, т. 2, абз. 2, както и позоваването - пряко или косвено - на тях в р. 723/92-I (Сб., с. 215), р. 624а/93-I (Бюл. 4/94), р. 622/03-02-I (Бюл. 6/03), р. 526/03 (Бюл. 9/03), р. 16/04-I (Бюл. 3/04), р. 252/08-I (Бюл. 10/08) и р. 370/08-I (необнар.); вж. също и р. 342/08-II (Бюл. 12/08) и р. 345/08-III (Бюл. 3/09).
Особено близка с хипотезата по сегашното дело е посочената в п. 7/76-Пл.: в обвинителния акт са описани действията от значение и за приложението на чл. 316, във вр. с 314 НК ; сам подсъдимият твърди, че е постъпил по начин, описан в състава на документното престъпление. В първата насока е изложеното на с. 9 от обвинителния акт, че инкриминарната справка- декларация по ЗДДС е подадена от св. Л. А. вместо подсъдимия; във втората- приетото и от САС, че подсъдимият не е подписал този документ.
От гледна точка на чл. 255 НК съставомерно е подаването на нередовно изготвената справка-декларация, а от гледна точка на чл. 316 НК ползването й, което е немислимо без подаването, така че защитата срещу едното изчерпва защитата срещу другото. От друга страна, защитата по чл. 255 НК е насочена срещу невярното съдържание на справката - декларация, а по чл. 316 НК тази нередовност е само една от възможните.
Нещо повече - възприетото като доказано защитно твърдение на подсъдимия, че той не е авторът на справката-декларация по ЗДДС, е разширявало възможността САС да се произнася в отклонение от обвинението по чл. 257, във вр. с 255 НК. Ако подсъдимият наистина не е подписал документа, излиза, че той изобщо не е изпълнил задължението си да го подаде, а бездействието в тази насока също е съставомерно по чл. 255 НК.